Дейвид Линдзи
Без светлина (8)

8.

Грейвър загаси външната лампа, заключи вратата и се върна в дневната. Седна на бюрото си, взе бележника и погледна драскулките. Господи, каква ситуация. Каква дяволска нощ.

Бутна бележника встрани. Беше все още неспокоен и напрегнат от събитията тази вечер. Вдигна оставената кухненска кърпа и започна да я сгъва по дължина, като приглаждаше ъглите, оставяйки мислите си да блуждаят. Мина му през ум пак да поплува, за да избистри главата си, но после, почти светкавично, преди да се опита да го избегне, той си припомни тревясалата нива и сгърчената поза, в която бяха застинали крайниците на Тислър, сякаш се бяха борили със смъртта. Тислър успя да изненада всички, накара ги да умуват над смъртта му, докато приживе надали се бяха сещали за него. Това, разбира се, беше една тъжна превратност на живота.

Но Грейвър всеки ден получаваше урок относно заблуждаващото схващане, че животът „трябва“ да премине по определен начин. Всички вярваха в това, разбира се; може би поради последните останки от един отдавна забравен платонизъм — представата за идеалното, че някъде има справедливост и съвършенство и че ако можем само да се приспособим или фино настроим самите себе си, обществото или околната среда, тогава животът ще бъде такъв, какъвто трябва да бъде.

Може би със самоубийството си Тислър бе изказал личното си мнение за заблуждаващото „трябва да бъде“. Може да е решил, че това е едно шибано понятие — или може би е сметнал, че малкото натискане на спусъка е точно тази фина настройка, необходима, за да завърши пълният цикъл на това „трябва“.

Когато телефонът на бюрото му иззвъня, той се стресна. Сърцето му се сви при мисълта, че има още събития, свързани със зловещата смърт на Тислър. Наближаваше един часа. Мина му през ум да не отговаря, макар че никога не го бе правил. Остави го обаче да звънне шест пъти. Все още с кърпата в едната ръка, той неохотно вдигна слушалката.

— Ало.

— Маркъс?

Беше женски глас, не на Дор, не можеше веднага да го познае. Умът му започна да преобръща различни гласове.

— Да — каза той, очаквайки да долови някакъв по-ясен признак. А после изведнъж стана предпазлив, дори му се стори, че тя може да затвори, без да проговори отново.

След това се чу мъжки глас.

— Грейвър, обажда се Виктор Ласт.

Грейвър веднага позна гласа, макар че не го бе чувал от осем години. Гласът на Ласт се отличаваше със своята мекота, дори нежност и особения си акцент. Ласт беше син на британци, които притежаваха параходна кантора във Веракрус, в Мексико и Ласт бе израснал там. Произношението му беше една невероятна смесица от няколко езика.

— Е, това се казва изненада, Виктор — рече Грейвър. Беше предпазлив.

— Ами, да, сега съм в града — каза Ласт. — Помислих си, че трябва да ти се обадя.

Грейвър долови глухия звук, когато Ласт се опитваше да закрие микрофона с ръка, говорейки с някой до него, вероятно жената, която първа се бе обадила.

— А, виж какво — обърна се Ласт отново към него, — ами, искам да поговоря с теб. Може ли да пийнем нещо някъде?

— Виктор, улучваш ме в неподходящо време. В момента имам много проблеми във…

— Всъщност най-добре ще бъде тази нощ — прекъсна го Ласт. Гласът му звучеше спокойно и естествено, сякаш Грейвър му се бе обадил и го молеше да се срещнат, когато на Ласт е удобно.

Това учтиво разминаване с реалната ситуация породи още повече подозрения у Грейвър. Той погледна кухненската кърпа в ръцете си. По дяволите.

— Добре. Къде си? На север? Юг?

— Мисля, че най-доброто място е там, където по-рано се срещахме — небрежно каза Ласт. Грейвър забеляза как избягна да произнесе името.

— То още ли е там?

— Разбира се.

— Късно е. Ще бъде затворено.

— Проверих това — каза Ласт. — Ще е отворено.

— Добре — примирено рече Грейвър. — След двайсет минути ще съм там.

— Двайсет минути — каза Ласт и затвори телефона.