Дейвид Линдзи
Без светлина (67)

67.

— Не, не искам да го прибирам — каза Грейвър. Връщаше се в полицейското управление и току-що бе дал на Арнет местонахождението на Фийбър. — Вече знам, че линиите му за свръзка с Калатис са закрити, ето защо няма да ми свърши работа в това отношение.

— Но…

— Но подозирам, че те ще се опитат да го очистят. И не знам някой да има по-пряка връзка с Калатис от един наемен убиец. Калатис би искал лично да поръча подобно нещо. И вече доста пъти го е правил.

— Значи смяташ, че те знаят къде е Фийбър?

— Ако не знаят, скоро ще разберат.

— И ти искаш да хванем убиеца, когато дойде за него.

— Ако можете. Ако имаш хора, които да могат да го направят.

Последва мълчание от другия край.

— Да — рече накрая Арнет. — Имам хора, които могат да го направят.

Грейвър не каза нищо повече. Това беше голямо решение за Арнет. Макар че някои от хората й имаха доста оперативен опит, тя винаги странеше от подобни акции, което от професионална гледна точка беше благоразумно, а от юридическа — наложително. Сега и тя извършваше нарушение. Цялата тази операция беше като етюд по нарушения.

— Ще ги пратя веднага щом свършим разговора — каза Арнет.

Грейвър почувства облекчение, но нищо повече не добави. Вместо това попита:

— Някакъв успех по малките имена на пилотите?

— Нюман ги търси сред сведенията на Шек, които най-после успяхме да прехвърлим на дискета — отвърна Арнет. — А Пола прави същото с документа на Бъртъл. Трябва да имаме нещо — или нищо — след няколко минути.

— Ако откриете фамилия и адрес, нека Нюман ми се обади — каза Грейвър. — Искам точно той да се залови с тях, но преди това трябва да говоря с него.

— Дадено. Има ли нещо „официално“?

— Не съм чул нищо. Мисля, че смъртта на Хорман няма да привлече абсолютно никакво внимание. Той не фигурира в нито едно досие, така че неговият „сърдечен удар“ ще отмине незабелязано. Калатис наистина има нещо общо тук със своите замаскирани убийства. Все още смятам, че цялата тази работа ще остане спотаена, докато не идентифицират тялото на Дийн. Поразителното тук е, че независимо колко хора от ФБР и Отдела по наркотиците се тълпят около тази експлозия, никога дори няма да им хрумне за Калатис. Трудно ми е да повярвам, че този тип е напълно прикрит. Кара те да се чудиш дали има други като него, за които нямаме никакви сведения.

— Ако бях на твое място, не бих се замисляла много над това — каза Арнет. — Между другото, твоите хора ми харесват. Много са добри. Моите комплименти.

— Виж какво, трябва да приключваме — рече той. — Ще чакам да ми се обадиш.

Когато се върна в службата, бяха минали почти три часа, затова той отново се свърза със своите отговорници по секции. Нищо не се бе появило и все още беше твърде рано за някакви развития в яхтклуба. Имаше обаждания както от Уестрейт, така и от Хъртиг, но Грейвър реши да не им звъни, тъй като не разполагаше с нищо ново. Прегледа съобщенията, всички, от които можеха да почакат и тъкмо се канеше да повика временната си секретарка да провери документацията, радиотелефонът му звънна. Изненада се да чуе гласа на Лара.

— Маркъс, с Джинет току-що влязохме в апартамента й да вземем малко дрехи… жилището е направо опустошено.

— Господи, сигурна ли си, че някой не е останал още там?

— Да, проверих. Джинет е страшно разстроена…

— Лара, грабвайте някакви дрехи и веднага се махайте. Виж какво, обадих се на сестра й от Сиатъл. Тръгнала е. Разбра ли?

— Да, чудесно. Тя сега си прибира дрехите. Щом се уверихме, че тук няма никой, накарах я да прибере нещата си. А ако някой ни е проследил? Това опасно ли е? Не знам какво да правя в такъв случай.

— Просто се върнете право вкъщи — нареди Грейвър. — Ще пратя патрулираща кола да отиде веднага там и да ви изпрати обратно до дома ми. Ще им кажа да влязат в къщата с вас, да се уверят, че всичко е наред. Ако нещо те безпокои, обади ми се.

— Добре — каза тя.

— Как се чувстваш?

— Чудесно. Просто това е малко зловещо.

— Знам. Съжалявам, че те поставих в такова положение.

— Не, нямах предвид това.

— Лара, сега веднага ще се обадя на дежурния лейтенант. Искаш ли да не затварям телефона?

— Не, няма нужда. Всъщност сме добре. Ще ти се обадя по-късно.

Той затвори й се обади на дежурния. Обясни накратко какво иска, без да навлиза в подробности. Едно от предимствата да командваш Криминалното разузнаване беше, че невинаги обясняваш всичко поради естеството на самите задачи. Всички го приемаха, макар и понякога неохотно.

Веднага щом затвори, отново звънна радиотелефонът.

— Капитане, обажда се Кейси. Мисля, че можем да хванем двамата пилоти. Намерих ги в документа на Шек. Той споменава двама пилоти само с фамилиите, Ледет и Редън. Направихме справка в архивите на федералното авиационно управление и открихме един Ричард Д. Ледет и един Едуард Е. Редън. Ледет живее в Атланта, държи самолет на хангар в малко летище там. Редън живее в Сийбрук, на около две мили от Шек. Той държи на хангар малък „Бийчкрафт“ в Гълф Еърпорт, където и Шек е държал своя самолет.

— Проверихме й сведенията за услугите. В момента Редън си плаща сметките на адреса в Сийбрук. Жилището явно е обитавано. Телефонът не е записан в указателя. Обадихме се в Гълф Еърпорт, самолетът му е в хангара. Арнет има една жена в Сийбрук, която в момента проверява дали по нещо личи, че той си е вкъщи. Дали има кола в алеята, вестници на двора, неща от този род.

— И се оказа, че Арнет ги има и двамата в своите архиви. Работили са като пилоти по договор за военното разузнаване и за ЦРУ през осемдесетте години в Централна Америка, като повечето време са били настанени край Тегусигалпа в Хондурас, но редовно са летели чак до Колумбия. Нямат военна подготовка, това са просто две момчета, които в колежа са се запалили по самолетите, взели са разрешително за пилоти, зарязали са всичко, за да летят и оттогава все с това се занимават, за когото и да е, за където и да е — и срещу добро заплащане. Често летят заедно. Ергени са, към четирийсетте.

— Тя има ли снимките им?

— Да, разбира се.

— Добре, Кейси, да тръгваме. Попитай Арнет дали може да ни даде разпечатки от техните досиета, ако не, прочети ги, преди да тръгнеш, запомни колкото е възможно повече. Потеглям оттук след десет минути и ще се срещнем при… Откъм Саут Луп ли ще дойдеш?

— Да, там е най-близо.

— Така, слушай. Веднага щом минеш през естакадата по „Гълф Фриуей“, търси изхода за Бродуей. Тръгни по Бродуей на юг. След около една пресечка има пощенски клон. Ще те чакам на паркинга.

Грейвър грабна палтото си, каза на временната си секретарка, че ще отсъства два часа и избягвайки да поглежда много по дългите коридори, излезе през приемната. Не искаше никой да го види.

Предположи, че Арнет няма да даде разпечатка на Нюман, затова Нюман ще се забави там десет или петнайсет минути, докато чете досиетата, което щеше да позволи на Грейвър да хапне набързо някой сандвич. Отби се в едно заведение по пътя, купи си сандвич с говеждо и лук и бутилка сок. После излезе на „Гълф Фриуей“ и се насочи на юг.

Докато шофираше с една ръка и ядеше сандвича с другата, той присвиваше очи от блясъка на обедното слънце и обмисляше как най-добре да разпита пилота. Толкова много зависеше от първоначалното впечатление и от това, което Нюман щеше да му каже от архива на Арнет. Искаше му се той лично да го прочете, но знаеше, че бе голям късмет изобщо да бъде открит този човек. Представи си как би изглеждал един мъж с името Редън и в съзнанието му се въртяха няколко типа, никой, от които не му се струваше подходящ. Все пак, когато вече мина естакадата при Саут Луп и забави при изхода за Бродуей, вече си го представяше като русоляв мъж, приличащ на ирландец, син на някой южняшки фермер. На Юг беше пълно с такива.

Грейвър почака на паркинга при пощата почти петнайсет минути — достатъчно да глътне остатъка от сандвича и да изпие сока до дъното и тогава видя Нюман да пристига по Бродуей. Грейвър слезе от колата, заключи я и тъкмо си сваляше вратовръзката, когато Нюман спря.

— Успя ли да вземеш досието? — попита Грейвър, докато се качваше при него.

— Не, нямам никакво досие. — Нюман се ухили, разбрал, че Грейвър си е знаел, че няма да му го дадат. Той излезе от паркинга, пое по страничното шосе и после се вля в движението по магистралата.

— Редън е от Суитуотър, Тексас — започна Нюман. — Баща му бил директор на гимназия там. Учил в тексаския технически университет, машинно инженерна специалност, зарязал го, когато се научил да лети. Известно време бил в селскостопанска авиация, няколко години, после си намерил работа за чартърни полети над Големия Каньон. Там останал няколко години, след това отишъл в „Нешънъл Форест Сървис“ в Калифорния и пилотирал пожарникарски самолети през летните пожари. Няколко години бил там. После се озовавал в района на долината на Рио Гранде. Без някакво очевидно занятие, но с очевидни пари, затова Отделът за борба с наркотиците започва да го наблюдава. Една нощ го хващат в Охинага, от другата страна на границата срещу Пресидио, с товар марихуана. Държавният департамент търсел пилоти и убедили Редън да отиде в Хондурас и Никарагуа за някаква тайна акция. С това се занимавал, стоварвайки оръжие на малка частна писта край Вилависенсио, Колумбия. След това изглежда зарязал ЦРУ и се насочил към „независима“ работа, вероятно с Калатис. След това биографията му бързо се изчерпва. Само е забелязван тук-таме из Централна Америка.

— Но за него не е издавано съдебно постановление, нали?

— Не.

— Боже мой. Калатис. Просто не вярвам, че този тип може да бъде заловен.

— Не мога да повярвам и за много от нещата, които видях през последните двайсет и четири часа — каза Нюман. — Не мога да повярвам за Арнет. Това място е като правителствен технически център…

— А Ледет?

— Не му обърнах особено внимание, тъй като е в Атланта.

— Запомни ли нещо за него?

— Той е от Луизиана, Батън Руж. Учил в университета. Очевидно се е срещнал с Редън, когато и двамата превозвали наркотици през границата. Предполагам, че не е бил залавян от наркополицаите, просто се появил в Тегусигалпа скоро след Редън. Вероятно заради Редън. В общи линии тяхната история върви паралелно след това. Струва ми се, че са доста добри приятели.

Грейвър погледна към крайбрежната низина, когато излязоха от града. Слънцето грееше жестоко.

— Ледет от Батън Руж, от Червената тояга — рече той. Чувстваше как слънцето е нажежило стъклото до него така, че то излъчваше топлина като печка. Климатикът на колата беше засилен до края. Грейвър се взираше в крайбрежието.