Дейвид Линдзи
Без светлина (66)

66.

Уговориха се да се срещнат с двете жени на паркинг гаража на хотел „Стуфър“ на „Грийнуей Плаза“. Беше идея на Рейнър. За Грейвър нямаше значение къде ще се срещнат и беше просто късмет, че тя позвъни по пейджъра на Ласт точно когато двамата мъже се канеха да си тръгват от „Ла Фачезия“ и да се разделят.

Когато приближиха площадката, където се бяха уговорили да се срещнат, Ласт зърна колата.

— Ето ги — каза той. — Беемвето.

Голямото тъмносиньо беемве с тъмни стъкла бе паркирано така, че пътниците в него да виждат добре изхода. Грейвър спря колата си откъм същата страна, но през няколко места за паркиране. Когато двамата слязоха и затвориха вратите, Ласт го погледна над колата.

— О, да. Казах, че се казваш Грей.

— Грей ли?

— Да. Грей.

— Забрави го. Не използвай никакво име — рече Грейвър и те се приближиха до беемвето. Ласт му даде знак да заеме задната седалка зад пасажерското място, а самият той мина от другата страна. Грейвър го изчака, докато Ласт отвори пръв вратата и после също влезе.

Когато затвориха вратите, Грейвър се видя в компанията на две привлекателни жени с добре поддържани лица, полуобърнати към него. Гледаха го напрегнато. Колата тихо бръмчеше, а от климатика леко повяваше хладен въздух. Това бяха жени, които не смятаха, че заради конспирацията си да измъкнат милиони долари чрез изнудване, са длъжни да се потят в роклите си в един хюстънски гараж. Ето защо климатикът беше една необходимост. Грейвър беше благодарен за това. Комфортният интериор беше прохладен, един дискретен свят, лъхащ на тайни, съмнителни намерения и скъп парфюм.

— Рейнър — каза Ласт, посочвайки блондинката пред него. — И Кони — посочи той жената пред Грейвър. — Това е човекът, за когото ви говорих — обясни той на жените.

Двете кимнаха за поздрав. Рейнър изгледа Грейвър така, сякаш го смяташе едва ли не за професионален убиец, оценка, която изглежда доста я интригуваше. Тя беше навярно малко над четирийсетте, със сочно тяло и с рокля, подхождаща на бялото й, сочно деколте, което Ласт така точно бе описал. Наистина беше много хубава жена и Грейвър не се учудваше защо Ласт веднага й е влязъл в положението. Едната й ръка беше обсипана с диаманти, а на другата носеше изумруд. Опитваше се да бъде усмихната, но трудно й се удаваше.

Кони имаше вид на жена с професия. Малко над трийсетте, тя беше изискано слаба. Косата й, с изсветлени кичури, бе до раменете. Носеше двуреден черно-бял делови костюм, а лешниковите й очи се впиваха в Грейвър, сякаш смяташе да го разобличи в лъжа, преди още той да си отвори устата.

— Казали сте, че имате някакви телефонни номера от Фийбър — обърна се Грейвър към Кони.

Тя се поколеба, все още, без да откъсва поглед от него.

— Почакайте малко — рече Грейвър. — Мисля, че най-напред трябва да уточня няколко неща, за да си изясним по-добре своето положение. — Той погледна и към двете жени. — Виктор ми каза, че може би имате някакъв достъп до един човек на име Панос Калатис чрез Колин Фийбър. Имам работа с Калатис. По различни причини съм загубил връзка с него. Нищо не ми е известно за вашите намерения, а за моите знаете само, че искам да стигна до Калатис — и това е единственото, което вие трябва да знаете. При тези условия дойдох тук да видя дали има някакъв начин да си помогнем взаимно.

Когато свърши краткото си заявление, двете жени го гледаха сериозно. Мълчаха.

— Казах му за телефонните номера — рече Ласт.

— Знаете ли за смъртните случаи? — изведнъж попита Кони. Не откъсваше очи от него дори за миг.

— Кои?

Стори му се, че тя трепна.

— Един човек на име Тислър. — Тя почака, но Грейвър не реагира. — Един човек на име Бъртъл. — Тя чакаше. Грейвър нищо не каза. — И Безъм, Шек и Гилбърт Хорман.

При последното име гласът й пресекна и сега беше ред на Грейвър да трепне. Господи.

— Да — рече той. — Знам за тях. А вие откъде знаете?

— Тази сутрин Колин ми каза за тях — неуверено отговори тя. — Изобщо нищо не знаех по този въпрос. — Тя стрелна очи към Ласт и Рейнър. — Никой нищо не ми беше казвал за това.

— Къде е Фийбър?

— Мислех, че се интересувате само от Калатис — каза тя.

— Мислех, че идеята е да направим каквото можем, за да си помогнем — реагира Грейвър. — Фийбър би ми помогнал да стигна до Калатис.

— Вече не — каза Кони. И обясни какво се бе случило тази сутрин, пропускайки, че е изпратила Фийбър в своя апартамент.

Грейвър наблюдаваше Рейнър и от изражението й пролича, че и тя чуваше всичко това за първи път. Кони бе разиграла много добре картите си. На няколко пъти Рейнър и Ласт си размениха погледи. Грейвър виждаше, че Кони е нервна, почти раздразнителна.

— Когато Фийбър се е обаждал на тези номера — попита Грейвър, след като тя свърши, — как точно е постъпвал?

— Набирал номера и оставял съобщение. После те му се обаждали.

— Тогава е почти сигурно, че не можем да проследим тия номера — рече той. — Изглежда те използват някакви цифрова разпределителна кутия. Тя може да се намира в някой нает апартамент. Тъй като има различни номера за различни дати, вероятно има няколко такива места. Обажданията в отговор също ще минат през тези кутии, обърквайки сигналите така, че всяко проследяване ще спира там. Ако стигнем до тях, ще открием необзаведен апартамент с малка черна кутия на пода. Навярно имат няколко апартамента, така че ако се разкрие един от тях, да могат да изчистят обажданията от останалите. — Той млъкна. — С кого го свързват тези номера?

Тя погледна картончето, което държеше в скута си и прочете имената:

— Панос. Дийн. Рик. Брус. Рей. Еди.

— Рик и Еди? Знаете ли нещо за тях?

Тя поклати глава.

— Знам само, че са пилоти.

— Знаете, че са пилоти ли?

— Да. Това са двама мъже, които вземат Колин и го водят до къщата на Калатис. Той ми го каза.

— Добре. Почакайте малко. — Грейвър излезе от беемвето и отиде до своята кола. Седна вътре и се обади на Арнет по радиотелефона. После се върна в беемвето с радиотелефона в ръка.

— Какво беше това? — попита Кони, когато той затвори вратата. Като че ли само тя говореше.

— Значи казвате, че са водили Фийбър до Калатис със самолет? — попита Грейвър, игнорирайки въпроса й.

— Така поне казва Колин. Калатис го закарва със самолет там, когато иска да говори с него.

— Спомняте ли си Фийбър някога да е казвал колко трае полета?

Тя хвърли поглед към Рейнър, за да види има ли някакво възражение дали да продължава. Нямаше никаква реакция. Тя отново се обърна към Грейвър.

— Да, действително си спомням — рече тя. — Веднъж ми разказа как винаги се стремят той да не види накъде отиват, въпреки че той нищо не разбира от летене, а и полетите са винаги през нощта. Ако е в по-малките самолети, те го настанявали с гръб към кабината, за да не гледа, слагали му слушалки с музикални записи или нещо от тоя род, за да не чува как пилотите съобщават координатите си на летищните кули. Спомена, че полетите траели около час.

— Казвал ли е с какъв самолет е летял?

— Не, той не познава самолетите. — Тя се поколеба, помисли си за секунда. — Но ми каза, че винаги се приземявали върху вода, затова ми се струва, че е някой от ония хидроплани. После се придвижвали до един пристан и тръгвали нагоре към къщата.

— Каква била къщата?

— Той ми разправяше, че била просто голяма бяла къща. Отпред с палми. С тераса… а, да, той я наричаше веранда.

— И Калатис бил там ли?

— Да, на верандата. Колин каза, че никога не е влизал вътре.

— Някой друг ходил ли е там?

— Каза ми, че имало хора, които чакали да завържат самолета. Пилотите стояли наоколо и си говорели с тия мъже, докато Колин се изкачвал към къщата.

— Казахте „изкачвал се към къщата“. Хълмисто ли е било? Скалист бряг?

— Не, струва ми се, всъщност не. Той го описваше така… нали разбирате, нагоре по брега към къщата.

— И това ли е всичко? Нямало ли някой друг там?

— Е, имало е. Колин казваше, че повечето пъти онази жена била там. Изглежда била някъде между двайсет и трийсет години, чужденка, той смяташе, че може да е от Близкия изток. На няколко пъти била в къщата… гола или с много малко дрехи върху себе си… и докато седели на верандата, той я виждал ясно през прозорците. Струвало му се, че на Калатис му харесва това, Колин да може да я вижда гола през прозореца зад гърба му. Понякога тя им донасяла напитки на верандата.

— Фийбър не знаеше ли тя как се казва?

— Калатис никога не й проговарял. Само й давал знак какво иска. Да донесе напитки. Да изнесе чашите. Или нещо друго.

Последва ново мълчание, докато Грейвър се мъчеше да насочи мислите си в правилната посока, да проучи шансовете, които биха му осигурили най-голямо предимство за най-кратко време.

— Вижте какво — обади се за първи път Рейнър, поглеждайки нетърпеливо към Ласт, — какво точно бихте могли да направите за нас?

Грейвър се обърна към нея.

— Какво искате да направя за вас?

Рейнър се вторачи в него! Тя явно беше неуверена дали или как да опише своя план. Като че ли се опитваше да измисли как да стигне до темата, без да засяга същността на въпроса. Тя рече:

— Ние искаме да използваме информацията, с която сме се сдобили, за да убедим Фийбър и Калатис, че се нуждаем от известна осигуровка.

— Ние?

— Аз и Кони — каза тя, кимайки към другата жена. — Няма златни спасителни парашути за съпруги и секретарки. Би било… просто справедливо да имаме някаква финансова сигурност.

— Искате да ги изнудвате.

— Искам да кажа — рече тя, поглеждайки Ласт, — че Виктор Ласт ме накара да повярвам, че вие знаете нещо по тия въпроси и бихте ни помогнали… бихте ни информирали как да се предпазим от… юридически усложнения, заемайки се с това. Ето какво искам да кажа.

Държеше се малко сприхаво.

— Ами това, което предлагате, може да се окаже малко трудно да се постигне сега — каза Грейвър.

Рейнър се намръщи. Ласт се размърда неспокойно на седалката.

— Какво искате да кажете с това „сега“? — попита Рейнър.

— От начина, по който Кони описа разговора си с вашия съпруг тази сутрин — рече Грейвър, — струва ми се, той смята, че всичките му картонени кули се сгромолясват. И си мисли, че са го зарязали, за да бъде погребан сред отломките. Изглежда Калатис и Страсър приключват с операцията. Те изгарят всичките си мостове — Тислър, Безъм, Бъртъл, Хорман, Шек И ако преди това вашият съпруг не бъде убит от Калатис, той вероятно ще прекара остатъка от живота си в затвора. Веднага щом полицията съпостави всички тия смъртни случаи, не след дълго тя ще затвори „Дейтапринт“ и „разузнавателната й програма“. — Той се поспря, все още насочил поглед към Рейнър. — Боя се, че вашата идея е просто малко позакъсняла — заключи той.

— Боже мой. — Кони се отпусна назад до вратата.

— Тоя проклет глупак — рече Рейнър и поклати глава, полуядосано, полусъжалително по отношение на Фийбър. — Ами защо просто не нагази в залива и да върви, докато водата го покрие. Дори не се оказа достатъчно хитър, за да бъде изнудван.

Никой не помръдна, нито проговори в прохладната и парфюмирана кола. Грейвър наблюдаваше Кони. Нещо я беше засегнало по-силно от другите двама. Беше разтревожена, вперила поглед навън. Умът на Рейнър обаче щракаше живо и не й трябваше дълго време, за да стигне до очевидното. Но Ласт я изпревари и се опита да я спре, преди тя да си отвори устата.

— Значи така — рече Ласт. — По-добре да оставим този човек да си върши работата.

— Почакай — каза му Рейнър. — Тук има и план Б и мисля, че той — кимна към Грейвър — може да ни помогне в него.

— Мисля, че не трябва да го безпокоим с никакъв план Б точно сега — рече Ласт, опитвайки се да я прекъсне. — Той се съгласи да ни помогне, ако може, но е ясно, че не може. Не е задължен за нищо повече.

— План Б — енергично започна Рейнър, игнорирайки Ласт, като се обърна директно към Грейвър — е да подгоним най-важните клиенти в „разузнавателния“ архив. Това са големи хора, от корпорациите, плащали в брой за лично разузнаване на конкуренти, политически врагове, хора, които са искали да съсипят, изместят, изпреварят или изнудят. В тоя списък има политици, високопоставени служители, банкери. Ако се разчуе какво са вършели, това би разрушило кариери, цели корпорации, бракове и репутации… — Тя се поспря. — Но тук има съвсем малка възможност. Трябва бързо да действаме. Щом полицията се докопа до това, щом стигнат до „разузнавателните“ записи, няма да успеем да получим нищо от тези хора. Ще бъде късно.

Тя погледна Ласт победоносно.

— Ей, ами че точно това може да е начинът. Ще им заявим направо: вижте какво, полицията ще довтаса след десет дни. Имаме достъп до компютрите. Срещу известно финансово възнаграждение ние можем да изтрием името ви от досиетата, и когато започне разследването, вашето име изобщо няма да съществува…

Тя млъкна и погледна Грейвър, а после отново Ласт, който се бе смъкнал край вратата, вторачил се в нея така, сякаш щеше да я удуши.

— Какво има? — попита тя.

Грейвър се обърна към Ласт.

— Ти ще се оправиш с това — каза той. После погледна Кони. — Искате ли да ми кажете къде е той? Може би ще успея да получа от него още полезна информация. Това би свалило отговорността от вас. Няма да имате угризения… ако нещо му се случи.

— Какво? — Рейнър гледаше всички, объркана, че те се държаха така, сякаш тя нищо не бе казала, все едно че не съществува.

— Той е в моя апартамент — рече Кони и му даде адреса.

— Колин? — Рейнър рязко се обърна към секретарката.

— Калатис знае ли къде живеете? — попита Грейвър.

Кони поклати глава.

— Не, затова го пратих там. — Тя изглеждаше ужасно.

— Не се връщайте там — каза й Грейвър. — Нито днес, нито довечера. — Очите й широко се отвориха. — Ще ви се обадя, когато това е възможно. Довечера спете в хотел или у приятелка. Утре идете на работа както обикновено и когато всичко е наред, ще оставя съобщение във вашия офис. Няма да бъде съвсем ясно, но ще го разберете.

Кони кимна. Грейвър знаеше, че тя ще направи всичко, което й кажеше. Вече бе започнала да се владее.

— Ей! Ало! Изпуснах ли нещо? — развика се Рейнър. — Някой чу ли какво казах? — Сега цялата се бе извърнала и застанала на колене, гледаше към задната седалка, хубаво показвайки цепката между гърдите си.

— По дяволите — каза Ласт. — Спокойно, мила.

— Какво! — Рейнър не можеше да повярва.

— Не изчезвай — обърна се Грейвър към Ласт. — Ще искам да се свържа с теб.

Ласт кимна с отчаян вид. Грейвър отвори вратата на беемвето и излезе. Качи се в колата си и тръгна на заден ход от своето място. Натисна номера на Арнет на радиотелефона и потегли надолу по рампата. Погледна в огледалото за задно виждане. Тъмносиньото беемве не беше помръднало. Можеше само да си представи какъв разговор се води вътре.