Дейвид Линдзи
Без светлина (64)

64.

Панос Калатис се облегна на вратата на спалнята си и погледна през верандата към тъмните води на Мексиканския залив. Беше само по белите си панталони от пижамата, бос и гол до кръста, с предизвикателно изпъчени напред гърди. Пушеше първата си пура за деня и беше загрижен.

Зад него лежеше Джейл, проснала се напреко на леглото, мургава и гола. Беше опънала дългите си крайници в топлия, предобеден бриз, полъхващ откъм залива през вратите на верандата. От време на време изпищяваше някоя чайка, ала иначе тишината бе нарушавана единствено от плясъка на вълните по брега и шумоленето на палмовите клонки от лекия ветрец.

Калатис беше загрижен, защото шефът на охраната му беше накарал да го събудят в единайсет часа. Беше сметнал, че е неблагоразумно да го остави да спи още един час, без да е узнал за експлозията в яхтклуба на Саут Шор. Макар да беше прекъснал всякакви връзка с Шек и Бъртъл, неговите хора се опитваха да ги възстановят след новината за експлозията, ала засега неуспешно. Имаше за какво да се замисли Калатис.

— Панос — обади се Джейл с дрезгав от съня глас. — Панос.

Той се извърна малко и погледна над рамото си. Тя бе едно истинско чудо. Не познаваше по-вълнуващо сексуално преживяване от това — да спиш с жена, която знае как да те убие на пет различни езика. Жена като тази. Той не можеше да й се насити; беше способен да я гледа дълго време, както един дресьор на животни би наблюдавал някой ценен екземпляр от семейство котки само заради удоволствието да се наслади на несравнимото съчетание от мускули и грация. Красотата й беше толкова естествена и вълнуваща, че заличаваше степента на нейната опасност, или по-скоро я преобразяваше, така че насилието, на което тя бе способна, вече не плашеше, а удивляваше и дори привличаше.

Харесваше му начина, по който тя каза: „Панос“.

Въпреки това той се обърна с гръб към нея и присви очи към блесналите води на залива. Колин Фийбър се бе опитвал да се свърже с него. Без съмнение той също е чул за експлозията и е в паника. Калатис реши, че най-добрата политика спрямо Фийбър е просто изобщо вече да не го вижда или да говори с него. Макар Фийбър да беше един от малцината, посещавали крайбрежната къща на Калатис, без да им внушават, че напускат пределите на страната, той винаги беше довеждан тук нощно време и беше заблуждаван относно истинското местонахождение. Ала знаеше, че Калатис не е в Мексико; знаеше, че Калатис живее не по-далече от едночасов полет. Не, Калатис не желаеше да се среща с Фийбър — никога повече.

Експлозията в пристанището нарушаваше плътно планирани едно след друго събития и вероятно беше провалила останалата част от програмата на Калатис. Вероятно. Сега той трябваше да реши дали би могъл да я спаси цялата, или просто да намали загубите. Това би означавало да се откаже от почти четирийсет милиона долара, а подобна сума си заслужаваше риска.

Но си имаше наистина значителен риск. Част от който беше да продължава своя план, без да разбере кой е виновен за експлозията. Злополука ли беше? Почти сигурно Бъртъл и Шек бяха убити в този пожар, тъй като имаха навика да се срещат в лодката на Бъртъл. Ако е станало така, нима беше съвпадение? В никакъв случай. Калатис бе планирал и избягвал твърде много заговори, за да вярва в съвпадения. Съвпадението беше толкова рядко явление, че той го смяташе за съмнително понятие. Подобно на митично същество, то беше измислица на глупаци и романтици. А като обяснение за нещо съвсем конкретно като една експлозия, то беше пълна илюзия.

Оставаше съвсем малко време — настъпваше последният му ден от събиранията на сумите, че едва ли си струваше да се заема с някакво сериозно проучване. Най-добрата тактика беше да се постарае да ускори процеса на събиране, който трябваше, както винаги, да стане късно през нощта и много рано сутринта. Сега хората му се свързваха с останалите трима клиенти, опитвайки се да насрочат техните срещи за по-рано вечерта или, още по-добре, късно следобед. Тази промяна щеше да изненада неговите клиенти и навярно щеше да им се наложи да направят някои процедурни промени, преди да могат да изпълнят молбата му. Всичко това трябваше да се уреди през следващите три или четири часа. Преди изгрев-слънце на следващата сутрин Панос Калатис щеше да изчезне от лицето на земята.

Разбира се, съществуваше вероятността Шек, или дори Бъртъл, да има врагове, за които Калатис нямаше понятие. Експлозията не беше непременно свързана с него или с техните взаимоотношения с него. Нямаше никакъв начин да узнае дали Шек е разсърдил някого и по каква причина. Това можеше да няма абсолютно никаква връзка с Калатис.

Но Калатис не бе останал жив през всичките тези години, вярвайки на възможности и вероятности. Бе останал жив, защото при най-малкото загатване за нещо нелогично или необяснимо, той просто изчезваше. Не чакаше обяснения. Те щяха да се появят в края на краищата, но когато това ставаше, Калатис вече беше някъде далече в безопасност, за да ги изслуша. Човек без шесто чувство беше мъртъв човек.

Оттук мислите му се отклониха към Грейвър. На Калатис му бе добре известно за приятелството на Грейвър с Дийн Бъртъл, но и преди беше виждал как големите пари застават между приятелства — беше почти правило — и той възнамеряваше да ги раздели докрай — за своя изгода, когато предложи петстотинте хиляди долара като пенсионен фонд. Това беше във вторник вечерта. Сега беше четвъртък сутрин и той не беше чул нито дума от Бъртъл. Беше готов да се обзаложи, че появилото се мълчание е добра новина. Струваше му се, че Бъртъл е не по-малко продажен от всички други хора, за чиято лоялност той плащаше всеки божи ден. Вярваше, че е направил солидна инвестиция.

Но със смъртта на Бъртъл всичко се променяше. Той познаваше Грейвър достатъчно добре, за да знае какво да очаква. Ако на Грейвър още не му бе известно, че Калатис е свързан с един от неговите хора, съвсем скоро щеше да го узнае. Беше време да престане да предполага, а да се раздвижи.

Обмисляйки всички тези неща на прага, той малко трепна, когато двете голи ръце го обвиха и усети гърдите на Джейл върху гърба си, почувства как тазът й се притиска към бутовете му.

— Какви са твоите мисли? — попита тя със своя особен акцент и малко неправилен английски.

Калатис не отговори веднага. Беше винаги учтив с нея, дори внимателен и отстъпчив, но никога нежен. Той всъщност я възприемаше като котка. Човек се грижи тя да е добре нахранена и в добър вид. Можеш да я почешеш, да я потъркаш, да й доставиш малки удоволствия, но никога не трябва да ставаш неин приятел. Никога не трябва да показваш отношение, загатващо, че ти би направил някаква жертва, независимо колко дребна и незначителна, заради нея. Такива взаимоотношения не водят до приятелство.

Ето защо той не й обърна внимание, защото не искаше да го безпокоят в този момент. Той продължи да пуши и раздразнено я избута. Тя се отдръпна назад и в тишината зад себе си той чу мекото проскърцване на матрака, когато тя се върна в леглото с хладните чаршафи от египетски памук. Той трябваше да мисли не за нея, а за себе си. Трябваше да бъде сигурен, че върши какво то трябва, че се освобождава от съответните хора и задвижва всичко в подходящото време.

Преглеждайки отново плановете си, нямаше нищо, за което да съжалява. Е, може би зарязването на къщата в Богота. И задето завинаги оставя мургавите слабини на страхотните колумбийки. За това наистина щеше да съжалява. Но що се отнасяше до останалото, той за нищо друго дори не се замисли. Беше го правил достатъчно често и му беше познато. Всъщност всички ония смели изчезвания през годините — ония периоди, когато, след като беше изградил пълноценен живот и някой ден, изведнъж, заради телефонно обаждане или лаконична бележка, пъхната под вратата му, или вестникарско съобщение в колоната за лични обявления, той затваряше вратата зад себе си и изчезваше в един друг живот, оставяйки навития за следващата сутрин будилник — всички тези смели изчезвания, когато тръгваше само с дрехите на гърба си, бяха като генерални репетиции за този финал, в който той вземаше със себе толкова много, колкото можеше. Новият му живот щеше да бъде последен за него. Не възнамеряваше повече да изчезва, нито пък планираше пак да започва отначало от нищо, както всеки път досега. Този последен път той щеше да има милиони, пръснати по цялото земно кълбо в дузина скривалища, закриляни от кодове, шифри и защитени сметки. Замисълът беше подробен и сложен, с десетки участници, необходими да го доведат до неговия финал, но накрая, след продължителен развой, щеше да бъде единствено той, прекрачвайки прага, сам, към един нов живот. За последен път.