Дейвид Линдзи
Без светлина (58)

58.

Когато Грейвър стигна до дома си, Джинет Бъртъл тихо седеше с Лара на дивана в дневната. Двете се бяха обърнали една към друга и разговаряха. Лара, по-мила от Пола и с която Джинет се познаваше по-добре, тъй като винаги я виждаше в службата, щом дойдеше да види Дийн, имаше естествената дарба да общува, докосвайки се до съкровените неща, и то искрено и безкористно. Точно от такова сърдечно съчувствие се нуждаеше Джинет в този момент и Лара очевидно бе съумяла да я успокои.

Когато Грейвър влезе в стаята, Джинет веднага скочи.

— Маркъс — каза тя. — Слава богу. — По лицето й нямаше грим и очите й бяха зачервени и подпухнали, а модните й дрехи бяха така измачкани, сякаш ги е носила от много отдавна и изобщо не се интересува от техния вид.

— Трябва да поговорим — бързо рече тя и гласът й пресекна изведнъж. Тя изкриви лице, когато Грейвър се приближи и хвана ръцете й, мачкащи салфетка.

— Добре, Джини, всичко е наред — каза той, накара я пак да седне. Лара стана и понечи да излезе от стаята. — Джини — рече Грейвър, — нали нямаш нищо против Лара да остане?

Тя поклати глава и зарови лице в салфетката, хващайки още няколко от кутията до нея. Грейвър погледна Лара.

— Джини, зная, че имаш нещо да ми кажеш, което според теб е важно — каза Грейвър. — Не искам нищо да пропусна. Всичко това е много сложно. Ще повикам и Пола. Нужна ни е повече помощ и разбира се, Пола… работи с Дийн — той едва не каза „работеше“ — и затова трябва да чуе всичко.

Тя кимна отново и Грейвър пак погледна Лара, която отиде да доведе Пола от кухнята, където преди малко Грейвър я бе заварил да седи с чаша кафе, чувстваща се съвсем неловко. Грейвър се бе спрял само за миг при нея, след като влезе през задната врата. Тя бързо му каза за всички съобщения и му подаде листче с обажданията: от Уестрейт и Олмстед, както бе предположил Грейвър, и то на два пъти — Грейвър съзнателно беше изключил пейджъра си, когато излезе от къщи — както и от Виктор Ласт.

— Искаш ли да пийнеш нещо? — обърна се Грейвър към Джинет.

— Не, аз… не — рече тя, изтривайки носа си, като се мъчеше да се овладее. — Извинявай.

— Няма за какво — каза Грейвър. — Само се опитай да се сетиш за всичко, за всяка подробност, това иде ни помогне да разберем какво става.

В това време Лара и Пола влязоха в стаята и седнаха. Грейвър помоли Джинет да започне от самото начало, да не бърза и да не се смущава, ако той я прекъсва с някои въпроси.

— Боже мой, не знам как да започна — рече тя. — Видях по новините… Саут Шор Харбър. Там държим платноходка и мисля… мисля, че там отиде Дийн, когато тази вечер излезе от къщи.

— Защо мислиш така?

— Защото имаше среща… с някого. Когато имаше срещи, понякога използваше лодката.

— Откъде знаеш?

— Веднъж той се изпусна, просто спомена. Нещо не беше почистено, когато отидохме там, за да поплаваме и той рече, о, забравих да се погрижа за това след последната среща. Видях как трепна, нали разбираш, нещо такова. Предположих, че е свързано с работата, затова нищо не казах. Опитвах се да не го разпитвам. Това е винаги трудно, да се мъчиш да игнорираш всички… необясними неща.

— Но там има много лодки, Джини — рече Грейвър. — Защо смяташ, че Дийн е бил на лодката, която е експлодирала?

— Бил ли е? — Тя го погледна и цялата се стегна. Беше смел въпрос и показваше догадката й, че Грейвър вече знае истината.

— Не знам нищо за случилото се там — излъга Грейвър. — В службата има много обаждания за това, но се съмнявам дали до утре ще науча изобщо нещо. Разбрах, че там е истински хаос.

— Лодката беше на номер четирийсет и девет — настръхна тя.

— Джини, още не знаем такива подробности. Самият аз се мъча да разбера и когато наистина науча нещо, веднага ще ти кажа.

Той млъкна, а тя продължаваше втренчено да го гледа. Сякаш виждаше всичко през него, но въпреки това той продължи.

— Официално Дийн беше в отпуск, Джини — рече той. — Той не би трябвало да се среща с някого сега, нали?

Тя се взираше в салфетката, която мачкаше в ръцете си.

— Ами, аз, ъ, казах на Пола, че… о, господи — тя вдигна очи, мъчейки се да сдържи сълзите си. — Дийн… Дийн вършеше нещо друго… освен служебната работа… искам да кажа, работата в отдела… нещо друго…

Тя се спря, беше й трудно да подеме въпроса.

— Той ли ти каза това?

Тя поклати глава.

— Не, разбира се — каза тя. — Той не би направил това. — Пое си дълбоко дъх. — Ами, преди около година… или по-малко… той започна отново да излиза нощно време. Бях свикнала с това, когато беше детектив, но то беше преди години. Като аналитик много рядко го правеше. Но започна да излиза най-малко веднъж нощем почти всяка седмица. Накрая го попитах, казах, каква е тази история с излизането? Нали не е длъжен да го прави. — Тя сведе очи. — Мислех си… мислех си, че се среща с друга жена. Избухнах. Той ме накара да седна и обясни, че в момента се водело особено разследване и всеки трябвало да работи извънредно. Било нещо голямо, дълго и щяло да продължи още доста време. След това той беше много… деликатен в това отношение, изобщо не се опитваше да се крие или да се държи тайнствено. Но ми напомни, че ако изобщо заговоря с някого от вас, нали разбирате, когато идвам при него в службата, не трябвало никога да споменавам, че работи до късно, защото нямало да изглежда никак хубаво, ако се разбере, че споделя служебни въпроси с мен вкъщи.

Джинет вдигна ръка и изтри челото си, отмятайки кичур от късата си черна коса. Въздъхна тежко, изтощена от напрежението.

— Преди около четири или пет месеца Дийн започна да се променя. Изглеждаше… напрегнат. Стана разсеян, раздразнителен. Бях виждала това у него преди, когато беше детектив, щом нещо в работата му не вървеше както трябва. Но в онези дни той говореше за това след известно време, ако настоявах. Ала този път — тя поклати глава — този път той просто се вбесяваше, когато се опитвах да го накарам да говори. Даде ми да разбера, и то съвсем ясно, че това не е нещо, което можем да обсъждаме.

— После започна да излиза по-често късно вечер. Понякога си мислех, че се среща с Арт. Понякога Арт наминаваше или пък се обаждаше, идваше и двамата стояха навън на алеята и говореха. Затова вече знаех, че е по работа и че няма друга жена. Но то го разяждаше. Той не можеше да спи. Понякога се събуждах нощно време и него го нямаше в леглото. Откривах го седнал във вътрешния двор или в дневната. А понякога неочаквано се събуждах, а той лежи и гледа втренчено към тавана… или… просто гледа към мене.

Тя млъкна и преглътна и макар да не ридаеше, от очите й потекоха сълзи и трябваше да вземе още салфетки, за да се избърше. Грейвър хвърли поглед към Лара, чиито големи, тъмни очи бяха устремени към него с дълбока загриженост. Джинет пак се овладя и продължи:

— В неделя вечерта, когато ти дойде, за да му съобщиш за Арт, господи, сякаш е било преди месец, беше ужасно. Когато ти си отиде, Дийн влезе и ми каза. Каза ми, че трябва да отидем при Пеги и да й съобщим лошата новина. После той се затвори в банята. След малко чух, че повръща. Остана там дълго време. Аз се приготвих, преоблякох се, а той още стоеше вътре. Той, ъ, той повръщаше, докато нищо не бе останало… чувах го там, нали разбираш, как все кашля и кашля.

Тя пак започна да плаче, закривайки лицето си с топката салфетки. Лара веднага стана и седна до нея на дивана от другата й страна, обгръщайки я с ръка. Взе мокрите салфетки, даде й сухи, прегърна я и й каза нещо.

Грейвър седеше безпомощно и образът на повръщащия Бъртъл не излизаше от съзнанието му. Пола седеше край бюрото на Грейвър с химикалка и бележник в ръка, гледайки го втренчено с изпито лице. Грейвър виждаше, че тя не е написала нито дума.

Минаха няколко минути, преди Джинет да успее да продължи и когато най-после успя, гласът й бе съвсем отслабнал. Този път Лара остана край нея.

— Отидохме при Пеги и останахме цялата нощ в неделя. Дадох й успокоително и накрая, в около три часа сутринта, тя заспа. Нито Дийн, нито аз не сме заспивали дори за миг. Когато близките на Пеги пристигнаха от Корпъс Кристи в около пет и половина сутринта, ние се прибрахме вкъщи. Изкъпахме се, стегнахме се и отидохме на работа. Но в понеделник вечерта беше непоносимо. Дийн изобщо не можа да заспи. Във вторник сутринта липсата на сън вече направо ме съсипваше и аз се обадих в службата, че съм болна. Дийн стана и отиде на работа, както обикновено. Спах целия ден и станах късно следобед. На кухненската маса Дийн беше оставил бележка, че е излязъл рано от работа, че, нали, ти си му разрешил да излезе в отпуск и че ще се прибере вкъщи отново по-късно.

— Когато се върна в около девет часа вечерта, той изглеждаше ужасно. Носеше магнитна лента, за която рече, че по-късно ще ми обясни. Вечеряхме и после в около десет и петнайсет каза, че трябва да отиде на една среща и ще се върне след няколко часа. Веднага щом той излезе, ти се обади. Толкова се радвах да те чуя… едва не ти казах, че сериозно се безпокоя за него, но се отказах. Просто си помислих, не, струпаха му се много неща, това голямо разследване, после самоубийството на Арт. Просто сега е ужасен период за него. Не исках да създавам паника. На Дийн не би му харесало, ако хукна да ти се вайкам колко той е напрегнат. Затова нищо не ти казах. Онази нощ той се прибра късно… боже мой, та това беше снощи… и веднага си легна с тежко главоболие.

— Тази сутрин отидох на работа и го оставих да спи. После ми каза, че е спал през целия ден. Когато се върнах следобед, си пийнахме малко и той започна да говори.

Джинет се спря и преглътна.

— Извинявайте — рече тя, — май ще трябва да пийна чаша вода.

Пола стана и донесе вода от кухнята. Джинет отпи няколко глътки и после продължи.

— Той започна да говори — рече тя. — Каза, че е участвал в едно разследване, за което… ти… нищо не си знаел. Преди шест или осем месеца той започнал да подозира, че някой продава разузнавателни сведения от отдела. Каза, че след около месец наблюдение бил сигурен в това и споделил с Арт за това, защото му вярвал и му била нужна помощ. Но не се обърнал към тебе, защото… той каза, нали разбираш, че не знаел докъде нагоре се простира това…

— Не е бил сигурен дали аз не съм замесен — рече Грейвър.

Тя кимна неуверено и сви рамене.

— Предполагам.

— Имал е право да постъпи така, Джини — каза Грейвър. — Постъпил е правилно. Значи според Дийн са били замесени хора над него, така ли?

— Разполагал с доказателство, че Рей Безъм е продавал сведения.

— Доказателство ли?

— Да. Каза ми, че той и Арт са нагласили отделна компютърна система в една къща, собственост на Арт, и там са въвеждали всичко, което знаят по този въпрос. Каза, че предишния ден е отишъл в онази къща, след като излязъл от службата, и е прехвърлил всичко от компютъра върху архивираща лента и сега я е донесъл вкъщи. После зашифровал това, което било в компютъра, използвайки специален софтуер за целта. Обясни, че можел да използва същия софтуер, за да го разшифрова по-късно, ако се наложело, но в момента всичко било сведено до безсмислица.

— А защо просто не го е изтрил, след като го е копирал? — попита Грейвър.

Тя поклати глава.

— Не знам. Не ми каза.

— Добре — рече Грейвър. — Продължавай.

Тя отпи още една глътка вода.

— Каза ми, че след малко трябвало да излезе за друга среща. Подчерта, че сега бил съвсем сигурен, че ти не си замесен в тази работа и ако нещо случайно се случело с него, аз трябвало да ти дам архивиращата лента.

Джинет млъкна и пак пи вода, за да се пребори с надигащото се ридание. Беше мъчително за Грейвър да гледа как тя страда и въпреки това да я остави да говори, докато не му каже всичко. Почувства се жесток и дори двуличен.

— Просто не вярвах, че той го е казал. Направо полудях. Той ми обеща… обеща ми, че няма за какво да се безпокоя. Увери ме, единствената причина да каже това била… че все едно да има застраховка живот. Никой не очаква да бъде убит в автомобилна катастрофа, но въпреки това човек взема подобни мерки. Изобщо не приех този довод — промълви тя и поклати глава. — Продължихме още доста да говорим. Но в края на краищата, той трябваше да тръгва. Каза, че няма да закъснее. Това беше в около десет и трийсет.

Тя започна да диша тежко, борейки се със сълзите.

— А после, когато гледах телевизия… и съобщиха…

— Джинет — Грейвър искаше да я спре, преди пак да започне да плаче. — Джинет, у тебе ли е лентата?

Но тя вече ридаеше. Въпреки това успя да посочи чантата си, която лежеше под ниската масичка пред тях. Грейвър се наведе и я вдигна. Пъхна ръка вътре и пипнешком намери лентата.

— Тази ли е, Джини?

Тя кимна през сълзи.

Грейвър я потупа по крака, стана и отиде до телефона на бюрото си. Набра номера на Арнет. Когато тя се обади, той набързо й обясни какво притежава. Тя не можеше да повярва.

— Лентата у тебе ли е? — попита тя.

— В ръцете ми е.

— Можеш ли да я донесеш тук сега?

— Не мога да дойда. Има записани на телефонния секретар много съобщения, които не могат да чакат повече. Ако е удобно, ще ти пратя Пола.

— Прати я веднага.

— А микрофишът?

— Готови са първите няколко страници. Засега има подробни сведения как е организирана системата на Фийбър. Това е нещо голямо, душко. Те купуват такава информация, каквато не можеш да си представиш. Имаме имена, дати, места, кодове. Това е дело на Калатис. Всичко е страшно организирано в отделни ядра. Клетъчна структура. Навсякъде предпазни мерки. Изглежда компютрите на този Колин Фийбър са пълни с доста солидни материали. Има и информация от Криминалното разузнаване. Огромна операция.

— Изпращам Пола веднага — каза Грейвър.