Дейвид Линдзи
Без светлина (47)

47.

— Запознах се с Дон С. преди около три години — каза тя, подкрепяйки кафето с двете си ръце в белезници. Беше седнала по турски в долния край на леглото. Бялата й блуза беше разкопчана и се виждаше цепката между тежките й гърди. — Срещнах се с него в един бар. Тъкмо се бях развела след един ужасен брак и бях се скапала, и без пукната пара. Дон ме заговори, изслуша историята ми и рече, че може да му потрябва някакво момиче, за да изпълнява известни дребни поръчки. Тъй нарече тая работа — „дребни поръчки“. Нямаше нужда да ме убеждава, наистина тъй си беше. Дявол да го вземе, веднага приех.

Тя поклати глава, докато си припомняше.

— Всъщност бях готова да работя за тоя тип и без пари. — Погледна Лара, седнала срещу нея, сякаш смяташе, че Лара ще я разбере. — Тоя тип е — тя кимна и вдигна цинично вежди — расов мъж. Истински. Не някой просто за приятно прекарване, ами мъж с мускули, и то без да е стъпвал в гимнастически салон през живота си. Във всеки случай — продължи тя, поглеждайки Грейвър, седнал в другия край на леглото с включен касетофон, — това, което правех, беше да ходя по паркинги, алеи и други такива места, да вземам книжни пликове от разни хора — обикновено жени, но понякога и мъже — и да им давам в замяна пликове с пари. Знаех, че има пари в тях. Дон ми го каза. И знаех, че не са наркотици… нали бяха в плоски книжни пликове? Освен това надничах в ония, дето не бяха добре залепени. Понякога имаше микрофишове, компютърни разпечатки или просто фотокопия на документи.

— Какви документи? — попита Нюман. Беше седнал на пода, облегнат на стената и опънал крака върху килима водеше си записки в бележник.

— Много често това бяха банкови сведения. Понякога имаше обща информация, друг път — пазарно проучване, анализи за нови продукти, сведения за продажби, финансови отчети, извлечения от сметки. Какво ли не.

— Винаги ли даваше парите на отделни лица?

— О, не. В повечето случаи, не. Отначало наистина ги давах лично, защото Дон искаше да ги опозная, но после не. Дон ми даваше по един ключ и парите. Ако ключът беше за багажник на кола в някой гараж, казваше ми и номера на колата. Намирах я, отварях багажника, оставях парите и вземах плика, който беше там. Понякога ключът беше от шкафче за багаж на летище или пощенска кутия. Понякога дори и от банков сейф. Тайниците можеха да бъдат навсякъде, където може да ти хрумне.

— Какви суми си давала? — попита Пола. Тя също беше седнала на стол, до Лара, и кръстосаният й крак нервно се люлееше.

— Някой път стотици, друг път хиляди долари… на човек. Най-много до трийсет хиляди, най-малко двеста долара. Но аз се занимавах с една и съща група хора през цялото това време, пет-шест човека, така че те си изкарваха доста солидни пари.

— Това беше нещо като стажуване. Вършех тая работа може би шест месеца, когато Дон захвана да ми говори, да ми обяснява какво прави и как го прави. Каза, че имал клиент, който давал списък с необходимата му информация. Бил същият човек, който доставял парите за тези поръчки. Дон намирал хората, които можели да осигурят информацията, и после започвал да ги обработва.

— И тъй, после Дон ми прехвърли тия хора и сега все още се занимавам с тях. Той ми предава списъци с нужните данни, аз ги подавам на съответните хора и осъществявам сделката. Дяволски лесно. Сумите, които получавам от тая работа, са най-различни, защото получавам процент от това, което вземат моите източници, а пък техните пари зависят от вида информация, поискана от Дон. Не мога да разчитам на постоянна сума всеки месец, но парите са винаги в брой, и за мене, и за тях, и то толкова много, че това няма значение. Никога не съм имала толкова много пари.

— Всички ли ги внасяш на едно място?

— О, не. Дон ме научи да откривам сметки на различни места, да разделям парите, никога да не оставям повече от осем хиляди наведнъж в една банка. Това си е лично негов, практичен съвет, осем хиляди. Просто не му се искаше в банките да заподозрат нещо, да сметнат, че може да търгуваме с наркотици и да ни докладват на ченгетата.

— Той ли те снабди с фалшивите шофьорски документи? — попита Грейвър.

— Да. Клиентът му можеше да ни достави всичко от тоя род.

— Но ти нямаш представа кой е клиентът, така ли?

Валери Хийт поклати глава.

— Не. Никой никого не познава. Та аз дори не познавам Дон, боже мой. Винаги се срещам с него, където той ми каже, и той винаги е там преди мене и ме кара първа да си тръгна, за да не видя каква кола кара.

— Никога ли не си се опитвала да се скриеш и да го видиш кога си тръгва? — попита Пола.

Хийт не отвърна веднага.

— Да — кимна тя, — веднъж. Той ме спипа. Тогава разбрах, че Дон знае точно каква кола карам. Знае много за мене. Каза, че ако още веднъж ме хване да правя това, всичко ще приключи. — Тя млъкна и отпи от кафето. — Вече си изкарвах почти деветдесет хиляди годишно. В брой. Реших, че не си заслужава да науча нещо повече за него, ако трябва да загубя всичко това. Ами че ако толкова му се иска да бъде тайнствен, нека да си остане такъв. Аз ще си прибирам паричките.

— Ами хората, от които купуваш тия неща? Познават ли те?

— Няма начин. Действам точно като Дон. Използвам различно малко име и инициал за фамилията при всеки от тях. Деби Е., Линда М. Какво ли не. Всеки от тях ме знае с различно име.

— Ти познаваш ли някой от тях?

— Не. Ако някой отпадне по различни причини — а аз никога не знам защо, но то не се случва често, Дон ми дава нов човек. Само малкото име. Нов начин на контактуване. Аз не ги познавам. Те не ме познават. Не познавам и Дон.

— Но той те познава.

— Да. — Тя кимна. Сложи чашата между бедрата си и вдигна ръце да оправи косата си. — Така е.

— Къде работеха твоите хора? — попита Нюман.

— Имах хора в две банки, в няколко юридически фирми, в една техническа служба и в една секретарска фирма. Човекът от техническата служба взема най-много пари.

— Защо?

— Защото тоя тип всъщност не е пазач. Компютрите са му хоби, той е компютърен пират. Службата, в която работи, има договор за услуги с една от най-големите сгради в центъра на града. Там се намират офиси на петролна компания, юридически кантори, борсови агенти, недвижими имоти, международна търговия. Тоя човек има достъп до всички тия офиси по цяла нощ, и то всяка нощ. Дон има повече поръчки за него, отколкото за всеки друг.

— Всичките ли твои хора имат еднакви умения и опит? — Нюман бясно си водеше записки, дори не вдигаше глава, за да задава въпроси. — Имам предвид, всички ли са в подобни служби?

— Не. Точно в това се състои работата — отвърна Хийт и пак погледна Лара. — Всички са на сравнително ниско ниво. Секретарки, оператори. Чиновнически служби. Затова и номерът действа. Всички са нископлатени и винаги се нуждаят от пари, ама имат и достъп до сведенията. До компютрите. Могат да получат каквото пожелаеш от тия дяволски компютри. Имат достъп, но им плащат просто трохи. Всички са финансово затруднени. Лесно можеш да ги купиш. В брой. Точно тъй. Искам да кажа, те не изпитват никаква лоялност към тия фирми. Знаят, че ако работите не вървят добре, те ще бъдат първите уволнени. Хич и не се заблуждават. Важните клечки горе — те все си мислят, нали тъй, че средният човек е тъп глупак. Във всички ония големи компании. То е като при правителството. Ако средният човек има възможност, ще ги избудалка, щото знае, че и компанията тъй ще стори с тях, ако печалбите почнат да намаляват. Тая скапана икономика е научила много хора ако не на друго, поне на това. Да си спасяват кожата.

Валери свърши кафето и ги огледа, очаквайки следващия въпрос.

— Чувала ли си за компания на име „Дейтапринт“? — попита Грейвър.

Валери сви устни за секунда и после поклати глава.

— Не.

— Да си чувала за някой, който се казва Брус Шек?

Тя пак се позамисли и поклати глава.

— Каква беше историята с Колийн Сайнър? — попита Грейвър.

— Това ли, боже мой. Нищо. Един ден Дон ми рече: „виж какво, ако някой се обади и пита за Колийн Сайнър, кажи, че тя се е изнесла отдавна“. Учудих се. Той рече: „Някой може да ти се обади за нея, ти само отговори, че се е преместила и че нищо повече не знаеш“. Това малко ме нервира. Изобщо не се бяхме разбрали за такова нещо, да ми дава номера на някого. Той не каза нито дума повече. Ядосах се, но нищо не отвърнах. Страх ме беше да не загубя тая работа. По това време сумите започнаха да стават доста големи. Никога не бях имала толкова много пари. Не ми се щеше да ги загубя. Безпокоях се за това доста време, плашех се всеки път, щом телефонът звъннеше. Но когато никой не се обади, забравих за това… докато тя не се обади — рече Хийт, кимайки към Пола.

— Когато искаш да се свържеш с Дон, как го правиш? — Грейвър се бе облегнал на предната дъска на леглото.

— С един телефонен номер. Набирам го, оставям съобщение, после той ми се обажда. Номерът се сменя на всеки четири или пет седмици.

— Кой е номерът? — попита Нюман.

— Няма смисъл — каза тя. — Вчера му позвъних и там вече е умряла работа. А и той повече не се обади.

— Смяташ ли, че Дон има и други хора като теб, които да купуват информация от различни източници?

— О, разбира се. Той ми каза. Или поне в най-общи линии.

— Колко други хора има според теб?

— Нямам представа. Той само спомена, че това е голяма операция. И движеше тая система доста добре. Имаше си правила. Някой път, когато се срещнем, той ми казваше нещо от рода на, ами че трябва вече да тръгва, да обработи и „другите“ си агенти. Оставяше в мене впечатлението, че не съм единствената, на която подава пари и от която прибира информация. — Тя се замисли за миг. Право да ви кажа, понякога си мисля, че може да е имало и други хора като Дон. Нали разбирате, дето работят за неговия „клиент“.

— Чувала ли си някога името Панос Калатис? — попита Грейвър.

Тя поклати глава.

— Не, такова име щях да запомня.

— Чувала ли си някога Дон да говори за някакъв грък?

— Грък ли? — Тя смръщи вежди и пак поклати глава. — Не.

Говориха с Валери Хийт повече от час. На два пъти Лара слизаше долу да донесе още кафе и веднъж Хийт трябваше да прекъсне, за да отиде до тоалетната. Макар че Лара нищо не продумваше, Пола, Нюман и Грейвър непрекъснато прехвърляха информацията, подхождаха от различни ъгли, перифразираха отговорите й в нови въпроси. Хийт отговаряше без колебание, и то също така откровено, както се бе мятала с чаршафите пред Нюман и Грейвър. Явно, че след като веднъж бе решила да издаде всичко, тя го вършеше, без каквито и да е задръжки. Понякога на Грейвър дори му се струваше, че тя сякаш изпитваше странно облекчение. А и забеляза, че й доставяше удоволствие да бъде в центъра на вниманието.

— Ако трябва да говорим с Дон — каза Грейвър, — как бихме могли да се свържем с него? — Докато питаше това, той извади личното досие на сътрудника Брус Шек и вдигна снимката му пред нея.

— Дявол знае как — рече тя. — Само с оня телефонен номер. — Вдигна очи към снимката. Втренчи поглед в нея. Изразът й бавно се промени. — По дяволите. — Тя започна бавно да кима и почти се усмихна. — Това е той. Това е самият Дон С.