Дейвид Линдзи
Без светлина (34)

34.

Когато Пола и Нюман се обадиха — след тях веднага се обади и Арнет, Грейвър вече няколко пъти беше прочел разузнавателните бюлетини за Виктор Ласт, а също и криминалните анализи, подробно описващи случаи със сходни похвати като при известните вече операции на Ласт. Научи доста. Пъхна няколко неща в куфарчето, грабна сакото си, нагласи отново охранителната уредба, загаси лампите и дръпна вратата зад себе си.

Слизайки надолу със скърцащия асансьор, той си мислеше как смъртта на Безъм изведнъж активизира разследването. Всеки от тях, Нюман, Пола или самият той, вече си представяше само най-лошото. Все още му се струваше, че изживява някакъв ужасен кошмар, щом се сетеше за ролята на Бъртъл. Дори когато бе разговарял с Джинет по-рано тази вечер, струваше му се, че изразът на лицето му е неестествен. Просто не знаеше как да се държи в тази толкова отвратителна и фантастична история. Сега най-трудният въпрос беше да реши — дали Дийн е в опасност, или дали самият той представлява опасност. Тази мисъл като болезнена рана измъчваше Грейвър.

Беше невероятно потресен и затова си водеше подробен дневник на събитията и там излагаше доводите за своите решения и действия. Надяваше се, че записвайки всичко съвсем точно, ще успее да си изясни нещата. Чувстваше се като алхимик, извършващ ритуали, които не разбира напълно, но се надява магията да стане, а заедно с нея да се появи познанието и скъпоценното злато на истината.

Този дневник оставаше закодиран в компютъра, а вкъщи си държеше напечатано копие. Отначало възнамеряваше да държи копие винаги в себе си и това му хрумване наподобяваше инстинкта към ембрионалното състояние. После взе по-разумно решение и остави второто копие вкъщи. Ако разследването започнеше да става все по-нестабилно, щеше да съхрани и трето копие в банковия си сейф. Това беше някаква крайна лична презастраховка и все пак дори нямаше представа как подобно нещо би решило проблемите при евентуално разследване.

Навън нощта бе знойна и влажна, усещаше се миризмата на треви и речна тиня, примесена с острия лъх на омазнения асфалт, който дори и в този късен час все още излъчваше неприятна топлина. Той се спря и погледна към града от другата страна на реката, към пръснатите високо нагоре светлини. Припомни си забележката на Арнет, че опитът да предвиди „лошите хора на този свят“ беше все едно да гадае по звездите. Когато зърнеш светлината, всичко е вече свършило. Трябва да използваш въображението си, беше казала тя, за да изпревариш злодеянията.

Наистина, по своя неповторим маниер Арнет му бе дала добър съвет. При дадените обстоятелства той действаше прекалено предпазливо. Обикновено гледаше далеч напред, разполагаше с достатъчно време за методично събиране на информация и задълбочено обмисляне. Но сега го нямаше обичайният ход на събитията и тук всичко напомняше на урок по дарвинизъм: не се ли адаптираш, загиваш. Трябваше наистина да вложи творчество и въображение, иначе това щеше да приключи, преди да е разбрал какво всъщност се е случило.

Пейджърът на колана му започна да вибрира. Той разтвори сакото си и погледна номера, който му звънеше. Не можа да го познае. Но много малко хора имаха новия му номер и той беше готов да говори с всеки от тях. Веднага се върна в сградата и се обади от автомата във фоайето. След първия сигнал някой вдигна телефона.

— Обажда се Грейвър.

— Грейвър, добре. — Виктор Ласт беше както винаги сдържан, но сега се долавяше едва прикрито нетърпение в гласа му. — Имам нещо за теб. Мисля, че ще ти хареса. Може ли да се срещнем сега в „Ла Чита“?

— Там не — отвърна Грейвър. — Къде си?

— Намирам се в северната част на града — каза неопределено Ласт.

— Добре. Има малък италиански ресторант, казва се „Ла Фачезия“, до „Монтроуз“. Знаеш ли къде е „Ренард“?

— Да.

— Е, това е много близо до тази пресечка, на „Серано“.

— Ще го намеря — рече Ласт и затвори.

Грейвър натисна вилката, пусна нова монета и набра друг номер. Когато при третия сигнал Лара вдигна телефона, гласът й беше сънлив и дрезгав.

— Лара, обажда се Грейвър.

Мълчание.

— Да… ало…

— Извинявай, че те събуждам, но се нуждая от помощта ти за кратко време.

— Сега ли?

— Боя се, че да.

— Да, добре, разбира се. Тя все още беше замаяна от съня. — Ами… ще ми трябват няколко минути да се приготвя — рече тя, сега малко по-будна. — Какво да облека?

— Каквото и да е. Имам среща с едно лице в малък ресторант. Просто искам да ни наблюдаваш от отсрещната страна на улицата.

— О.

— Не е кой знае какво. Просто ми трябва още един чифт очи.

Тя се поколеба, сякаш размишляваше над съмнителната искреност на това твърдение.

— Добре, къде си?

— В службата.

— Ще бъда готова, когато пристигнеш тук.

— И, Лара, вземи си някоя по-голяма дамска чанта.

По това време на нощта движението беше оскъдно и той успя да стигне за петнайсет минути до нейния апартамент. Тя го чакаше при малката портичка откъм двора. Беше облякла лятна рокля без ръкави, в тъмен цвят, може би шоколадовокафяво, а косата й бе сресана назад и прибрана с шнола. Носеше чанта през рамо.

— Бърза си — рече Грейвър, когато тя се качи в колата.

— Е, щом се разсъних… — каза тя. — Не знам защо ми трябваше толкова време да реагирам. Извинявай.

Някакво ухание — макар и не парфюм, нещо по-леко и той си представи, че навярно така ухае тялото й, кожата й — се понесе в колата заедно с нея. Той потегли, а тя сложи чантата между тях и се извърна леко към него.

— Надявам се тази рокля да е подходяща — рече Лара. — Мина ми през ум, че не бива да нося нещо светло.

— Съвсем добре е — отвърна Грейвър. Естествено, роклята й стоеше чудесно, с копчета отпред, като най-горните не бяха закопчани, коланът подчертаваше талията и ханша й. Дори само присъствието й го разтовари малко от умората.

— През цялото време ли си бил в службата? — попита тя. В гласа й имаше нотка на загриженост, сякаш усещаше, че нещо важно се е случило.

— Почти — отвърна той.

— И така — рече тя, — какво е станало?

Той й предаде в хронологичен ред всички събития от следобед насам. Каза й за резултатите от срещата му с Нюман и Пола, за къщата на Фелдбърг и какво намери в нея, за разговора на Пола и Нюман с Валери Хийт, за проследяването на Бъртъл и снимките, направени от хората на Арнет при срещата му с непознатия мъж. Не спомена в съответния порядък само за смъртта на Безъм и когато й съобщи за това, тя реагира почти като Пола: ахна от ужас и веднага на лицето й се изписа подозрение.

През цялото време го гледаше, но при тази новина тя се извърна и погледна през предното стъкло, взирайки се в нощното шосе и няколко минути остана замислена. На Грейвър страшно му се искаше да разбере какво е в главата й в този момент.

— С всеки изминат час това става все по-зловещо — най-после продума тя, все още с поглед напред. Беше кръстосала ръце под гърдите. — Разбира се, ти не вярваш в историята с инфаркта, нали?

— Не вярвам, че аутопсията обяснява всичко.

— Боже мой, и аз така мисля. Все още ли смяташ да държиш случая закрит? Само ние четиримата и Арнет?

— Май че в момента това е единственото нещо, в което съм абсолютно сигурен — каза той. — Ако изобщо постъпвам правилно, то е именно тук.

— Сигурно Уестрейт здравата е настръхнал.

— Извън кожата си е. Разбира колко опасно ще изглежда това, но аз все го уверявам, че няма някакви сериозни разкрития. Той надушва и подозира нещо, но не знае какво друго да прави, освен да ме заплашва.

Грейвър премина в друга лента. През цялото време следеше огледалото за обратно виждане, но не забеляза нищо съмнително. А ако имаше някой, той щеше да го съзре сред рехавото движение.

— Значи наистина смяташ, че Безъм е бил убит.

— Да — рече той.

Лара отново се извърна към предното стъкло.

— Това е истински ужас — каза тя.

— Най-страшното обаче е да не знаеш какво всъщност има зад всичко това. Да не знаеш защо. Ако знаех причината, тогава, струва ми се, част от нещата щяха да застанат по местата си. Мотивът за действията им поне би ни загатнал как те разсъждават.

— „Те“?

— Които и да са „те“, по дяволите.

Минаха под магистралата Саутуест. Грейвър оглеждаше всичко, страничните улици, паркингите на ресторантите, бензиностанциите, но се стремеше Лара да не забележи какво прави той. Изведнъж започна да става подозрителен към всичко наоколо. Струваше му се, че има някаква връзка между колата, която бе видял преди пет пресечки, и колата, която той настигаше на улицата, или пък паркираната на странична улица с тази, спряла в сянката на една бензиностанция.

— Какво точно искаш да направя? — попита тя. — Искаш да седя в колата, докато трае срещата, така ли?

— Не, не в колата — рече той, връщайки мислите си към настоящето. — Трябва да се срещна с един човек, казва се Виктор Ласт. Той беше мой осведомител преди години, когато бях още детектив. Беше добър информатор, продуктивен, но от около осем години нито го бях виждал, нито чувал за него. И неочаквано, в неделя късно вечерта, след онази тежка сцена с Тислър и след като Уестрейт си излезе от къщи, Ласт ми се обади. Понякога осведомителите го правят, след известно време. Ако си имал добри взаимоотношения с тях, те ненадейно могат да се появят и да се свържат с теб. След това обаждане на два пъти се видях с него. Срещнахме се в една кръчма в неделя през нощта, а снощи цъфна и у дома.

— При теб вкъщи? Боже мой. Ти не знаеше ли, че ще дойде?

Грейвър поклати глава.

— Не. А той е интелигентен човек; знае как да се държи. Във всеки случай, постъпката му ме тревожи. В миналото никога не би го направил. Ласт твърди, че „случайно“ попаднал на информация за нарушаване на сигурността някъде в полицията. Решил, че това може да е в Криминалното разузнаване. Но беше доста неясен откъм подробностите. Изглежда сега иска да ми даде малко повече сведения.

— Но в момента не му вярваш особено много — рече Лара.

— Така е. Макар че навярно би трябвало. Просто ми се струва невероятно как той се оказва точно на това място и точно по това време.

Пътуваха на юг по „Монтроуз“. Наоколо почти не се мяркаха коли и макар да нямаше изгледи да завали, влажността беше толкова висока, че около уличните лампи се образуваха неясни кръгове.

— И какво точно искаш да направя? — попита Лара.

— Ще се срещна с този тип в малък ресторант, казва се „Ла Фачезия“.

— В района с музеите ли? Да, знам го.

— Искам само да разбера дали някой ни наблюдава. Обикновено е доста сложно. Всъщност това представлява контранаблюдение. Но там има едно особено кръстовище, което ни дава предимство. Три улици се пресичат горе-долу във формата на буквата „К“, образувайки три ъгъла. „Ла Фачезия“ е в долния ъгъл. На ъгъла вдясно има някаква резиденция зад висока стена. Точно срещу ресторанта, на третия ъгъл има стар тухлен жилищен блок. На два етажа. Няма охранителна система. Входната врата е винаги отворена.

Той свали дясната си ръка от волана и вдигна бинокъл, който лежеше край него, до чантата й. Подаде й го.

— Мисля, че ще се побере в чантата ти — рече той. — Това е бинокъл за нощно виждане. Всичко изглежда зеленикаво през него, но ще свикнеш.

Тя взе бинокъла и погледна през него навън.

— Оставям те на една пресечка от ресторанта. Ще те наблюдавам отдалече, докато благополучно стигнеш сградата. Тръгваш нагоре по стълбите. На втория етаж, пред площадката, има прозорец, който гледа към кръстовището. Оттам ще виждаш ясно входа на ресторанта и масите по тротоара. Ще можеш да наблюдаваш доста добре и трите улици.

— Какво по-точно да оглеждам? — попита тя и прибра бинокъла.

— Всички хора, които се мотаят наоколо, може би в коли. Отбележи си — имаш ли тефтер — какви коли виждаш, ако успееш, запиши и номерата им. Просто бъди наблюдателна.

— А ако някой излезе от ония апартаменти и ми поиска обяснение какво правя?

— Просто покажи служебната си карта от отдела. Кажи им някаква щуротия за „сигурност“ и „криминално разузнаване“.

Тя притихна. Грейвър я погледна, намалявайки скоростта.

— Всичко наред ли е? — попита той.

— Да, готова съм — отвърна тя, пое дълбоко дъх и го погледна.

— Но…?

— Няма „но“… Само че… всъщност — рече тя. Вдигайки вежди в лека почуда — това, което ще върша, е доста рисковано, нали? Искам да кажа, сякаш се втурвам стремглаво в неизвестността.

— Така е — каза Грейвър, свивайки по гъсто залесената улица „Черано“. — Точно така е.