Дейвид Линдзи
Без светлина (33)

33.

— Каква ли е тази застрахователна компания — каза тя, хвърляйки четвъртата си цигара във водата. Бяха седнали на кея на един от яхтклубовете, краката им висяха над водата, обърнати към залива, където блещукаха разноцветни светлини. — Обадих се на „Справки“ и там я нямаха записана. Не ми се вярва да е нещо особено.

Тя извади нова цигара от пакета до нея.

— Ей, я ми дай една от тия пущини — рече той. Неприятно му беше да я гледа в такова състояние. Това за него означаваше нови главоболия.

— Мисля, че бяха ченгета — каза тя, изпускайки дима в лекия бриз.

— Само защото е било за Сайнър ли?

— „Само“ защото ли? — Тя се обърна и го изгледа. Той беше само по джинси, без риза и обувки. Беше позвънила на службата, чрез която се свързваха и той веднага й се обади. Тя предположи, че го е измъкнала от леглото. Би предпочела да го замъкне вътре в леглото. Представи си как направо е нахлузил джинсите и е дошъл. — Почти бях забравила онова идиотско име, когато тя се обади първия път. Накрая се сетих.

Той запуши.

— Това е от ония малки гадости — рече той и вдигнал цигарата, я оглеждаше в нощния здрач. — Някаква дамска марка, нали? Малки тънки боклуци.

— Боже мой! — Тя вече излизаше от кожата си. Дон винаги се държеше спокойно. Изглеждаше толкова мъжествен. Някои типове си придаваха мъжественост, слагаха си я като одеколон, нанасян преди излизане и измиван после под душа. Но Дон никога нищо не си придаваше. Той си беше мъжествен и сякаш никога не го усещаше, което пък действаше като омайно биле на жени като нея. Беше от ония типове, просто винаги знаещи как да постъпят във всяка ситуация. Това изглежда беше свързано с инстинкта за самосъхранение или нещо примитивно от този род, изчезнало у повечето съвременни мъже, ония доволни и самонадеяни типове. Дон С. Винаги щеше да съумее да се погрижи за себе си; знаеше как точно да го направи, без много да му мисли. А също така можеше да се погрижи и за други хора, ако пожелаеше това.

— Сигурна си, че нищо не си им казала? — попита той.

— Абсолютно нищичко.

Той пушеше цигарата, отпуснал се на ръба на кея и леко поклащаше крака. Чу се басовата свирка на един от големите кораби в залива. Господи, как му харесваше да слуша тия кораби.

— Ако са били ченгета, не разбирам защо са търсили Сайнър — рече той. Случаят Пробст беше приключил преди повече от година. Какво ли ставаше тук?

— Ами ако наистина съществува Колийн Сайнър?

— Не-е — отвърна Дон. Хората на Фийбър се бяха погрижили за тая работа. Сега той се чудеше дали наистина са си свършили работата. Май ще трябва оня мазен грък да научи за това.

Дон се почеса по косматия корем. Тя го гледаше. Къдравата му коса беше поразчорлена от леглото — сигурно само беше прекарал пръсти през нея. Въпреки че бе отпуснат в момента, люлеещ крака като малко дете и равнодушен към външния си вид, изпъкналите му мускули по ръцете и раменете я караха да омеква само като седи до него.

— Е — рече той, — не го преживявай чак толкова. Ако пак се върнат — което не вярвам, но ако отново дойдат, просто поддържай своята версия. Нищо не могат да направят по този въпрос, няма начин да загазиш, при условие че се придържаш към това, което вече си им казала. Никой не очаква от тебе да знаеш нещо повече. Само не се отклонявай от твоята история.

Искаше да я позалъже, нямаше смисъл да я изнервя с разни всевъзможни предположения в тази ситуация.

Хийт не знаеше нищо за тайните уговорки с полицейския отдел, както и за цялата операция, нито дори за самото й съществуване. Тогава, преди време, той само й обясни, че ако някой изобщо се обади, питайки за Колийн Сайнър, тя трябва да съобщи това, което очевидно беше казала на ония. От друга страна, взеха решение той да използва истинското си име. Гъркът го успокои, че е сто процента прикрит, но ако поради някаква непредвидена евентуалност се наложеше да представят реална личност, доказвайки, че зад информацията има човек от плът и кръв, тогава искаха той да бъде параванът. В това отношение беше добър и можеше да се справи. Разбира се, той получаваше допълнително възнаграждение заради използването на неговото име при подобен „косвен риск“. Сега като че ли тази непредвидена евентуалност беше настъпила. Той трябваше сериозно да се замисли. Време беше да говори с оня проклет грък. Ако не му е известно какво става тук, по-добре да си поразмърда дебелия задник и да разбере. Ако наистина знае какво се е случило, тогава старият Дон С. ще иска обяснение защо не е бил предупреден.

— Не съм виновна, че тя не е истинска личност — рече Хийт.

— Не, естествено, не — съгласи се Дон. — Просто им кажи да се чупят. — Той пусна това, което беше останало от отвратителната тънка цигарка между босите си крака във водата.

— Ами да, дори не съм длъжна да говоря с тях.

— Точно така.

Тя притихна за малко и се чуваше само как водата се плиска в пилоните под тях.

— Знаеш ли какво — рече тя, също пускайки остатъка от цигарата си във водата, — дълго време просто вземах парите и не мислех за тях. Искам да кажа, това не е като вземане-даване с наркотици. Нямаше опасност да ме арестуват. А парите си бяха страшно хубави, нали разбираш, невероятни. Но сега не знам…

— Защо, какво има?

Това никак не му се нравеше. Бяха работили заедно малко повече от две години и всичко беше чудесно. Никога не й позволи да научи нещо повече за него, освен очевидно фалшивото му име за връзка. Тя не знаеше той къде живее или дори каква кола кара. Тя винаги успяваше да изпълни всичко, което той искаше. Беше достатъчно схватлива да следва мерките за сигурност, на които той я научи, и дори достатъчно схватлива да разшири собствената си малка система — постепенното натрупване на придобивки беше нещо, което тя веднага усвои, но пък не беше по-умна от необходимото и не му създаваше грижи с излишно любопитство. Или може би това се дължеше на пасивността й. Веднъж му каза, че бившият й съпруг, мъжът, от когото току-що бе избягала малко преди да се запознаят, доста често я биел, на три пъти лежала в болница заради него. Дон си мислеше, че навярно онзи тип е избил от нея цялата й смелост и енергия. Беше много лесно да я сплаши човек.

— Сега като си помисля — рече тя, — ако трябва да започна всичко отначало и ти ме помолиш да те прикривам за тая работа със Сайнър, не бих го направила.

Понякога се държи също като ученичка, помисли си той.

— Не мога да те виня — каза той.

— Наистина ли?

Изглеждаше изненадана от това и той я разбираше. Беше свел поглед надолу към водата, която в полумрака се плискаше леко около пилоните. Харесваше му миризмата на кейовете, стояли години наред в солената вода, по тях хората изсипваха риба, режеха парченца стръв, разливаха бира, а слънцето изпичаше и изсушаваше всичко това пак сред солената вода. Човек усещаше тази толкова специфична миризма само по кейовете. Беше забелязал, че по целия свят кейовете все така миришеха.

— Само се чудя какво ли правят с това — каза тя.

— Какво?

— Ами че това, което им доставяме.

Всъщност искаше да я попита какво е казала, защото се беше размечтал, но веднага се сети.

— О! — Той се изправи и пое дълбоко въздух. — Знаеш ли, ако бях на твое място, не бих си задавал този въпрос.

— Но все пак ми се ще да знам — след малко рече тя.

— Е, а аз не искам да знам — излъга той. — Просто го предавам по-нататък, вземам парите и си държа устата затворена. Ще ти подскажа нещичко. Хората, на които предавам нещата, не бива да знаят, че си задаваш такъв въпрос.

— Изглежда тук се правят големи пари — каза тя. — Иначе не биха давали на дребните риби като нас тия суми. Като си помисля за това, което изкарвам… и че има и други като нас… — Тя поклати глава. — Имам предвид… о, боже мой.

За момент той я остави да размишлява.

— По-добре си припомни къде щеше да бъдеш, ако не ти се беше представил този случай.

— Защо, какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че трябва да си помислиш какво би станало, ако този извор пресъхне.

— Защо трябва да си го помисля?

— Защото все се питаш какво правят с информацията, която им даваме — каза той, облегнал се върху дланите си с поглед към водата, — и можеш изведнъж да се окажеш извън борда.

Думите му й подействаха отрезвяващо не само заради загатнатата перспектива, която беше доста мрачна, но и защото в тях се съдържаше почти неприкрита заплаха. Поне това разбра през тия две години, че някой беше свършил страхотна работа, замисляйки структурата на „организацията“. Тя винаги плащаше на хората си в брой и на нея винаги й плащаха в брой въпреки големите суми. Едно от първите неща, на които я научи Дон, беше как да влага парите в банките, без да привлича внимание, как да ги разхвърля. Не й беше известна истинската самоличност на никого в цялата тази операция, освен хората под нея, които тя самата бе вербувала. Но подразбираше от откъслечни дреболии тук-там в разговорите си с Дон, че може би има половин дузина хора като нея, с които Дон работи и може би още толкова като Дон, с които работи човекът над него. Дори не можеше да си представи докъде се простира всичко това.

— Там е работата — прекъсна мислите й Дон, — че няма незаменими хора. Те просто ще си намерят някой друг. Ние само си вършим работата, доставяме необходимото, вземаме си парите и трябва да продължаваме по същия начин. Ако създадем някакви неприятности, тогава всичко отива по дяволите, те просто не искат главоболия. Няма да го има повече Дон С. Номерът, на който се обаждаш? Той изчезва и аз, все едно че не съществувам. — С ъгълчето на окото си той видя, че тя пак го поглежда. — Само да го изрекат, и то ще стане.

— Ей, Дон, само се чудех — започна да се оправдава тя. — Ами че на мен изобщо не ми пука за нищо, просто си върша работата. Нищо не ме интересува… освен това, което правя. Да си върша работата, това е всичко, което искам.

— Добре — рече той. — Толкова много пари ти никога не би могла да изкараш, дори да продаваш наркотици. — Той залюля по-силно краката си, сякаш искаше да смени темпото или предмета на разговор. Не много далече в заливчето някакъв плавателен съд със зелени и червени светлини започна да пори водата и се чуваше плясъкът на вълните по носа му. — Как го намираш новия корвет?

— Откъде знаеш, че имам нова кола?

— Видях, че с нея пристигна, гълъбче — ухили се той.

— О, да — рече тя, не съвсем убедена. — Страхотна е. — Тя се опита да звучи по-бодро, искаше й се той да разбере, че вече не мисли за другото. — Така мирише на новичко. Бих искала да имам нова кола всеки път, когато този мирис изчезне.

— Ей, ами че тоя мирис можеш да си го купуваш като спрей от автомивката — каза той.

— Да, опитвала съм това. Не може да се сравни с истинския.

— Лесно ли се управлява?

— Никога ли не си карал корвет?

— Не. — Той я гледаше ухилен.

— Е, пропуснал си нещо, Дон. По-хубаво е от секса. — Поколеба се. — Е, във всеки случай, също толкова хубаво. — Пак направи пауза. — Почти.

Той се изсмя, прекарвайки ръка през косата си, от което мускулите на голата му ръка се издуха и тя също се засмя. Искаше й се той да се надвеси над нея и просто да смъкне презрамките й, да впие устни в нея, а тя ще се излегне и той би могъл да я обладае точно там, на проклетия кей. Не можеше да си представи, че може да има по-сексапилен мъж от Дон С.

Това си го мислеше, когато той каза:

— Добре, време е да се махаме оттук.

Нужен й беше само миг да се отърси от въображаемата сцена.

— Да, струва ми се — рече тя.

— Трябва да ми предадеш нещо след два дни, нали?

— Точно така — отвърна тя, помагайки си с една ръка, за да се изправи. Той също стана, пъхна ръце в джобовете на опънатите си джинси, докато тя затърси в чантата ключовете за колата. Винаги първа си тръгваше. — Ще ти се обадя.

— За нищо не се тревожи — успокои я той. — Мисля, че няма да се върнат при тебе. Дори мога да се обзаложа на някаква сума.

— По-добре си запази парите — рече тя, намерила ключовете. Съвсем се беше отрезвила от рязкото му прекъсване на нейната фантазия. — До скоро.

Тя се обърна и тръгна по дългия кей. Виждаха се няколко души, докато приближаваше сушата, един човек ловеше раци, една двойка седеше на вълнолома и гледаше залива. Когато стигна до осветеното място, където пристанът се съединяваше със сушата, тя се обърна назад. Той още стоеше там и макар да не се виждаше съвсем ясно, беше сигурна, че вече не гледа към нея. Всъщност й се стори, че пикае от края на пристана.