Дейвид Линдзи
Без светлина (32)

32.

Те се отклониха от магистралата „Гълф Фриуей“, когато вече бяха далече от къщите край Клиър Лейк, а Хюстън все още се виждаше само като светлина на хоризонта. Нюман подкара по странично шосе, докато стигна до черен път, който сякаш не водеше за никъде. Напред тъмнееше безкрайната крайбрежна равнина. Той сви по черния път и покара стотина ярда, докато неравните коловози започнаха да слизат надолу и високите треви ги скриха от шосето.

— Добре — рече Нюман и загаси двигателя. — Ако ми светиш с фенерчето, аз ще свърша мръсната работа.

— Нямам нищо против, но защо просто не запалим фаровете?

— Защото това ще ни отнеме известно време и не искам някои да ни види и да довтаса, за да разбере какво правим тук.

Те слязоха от колата и Нюман извади от багажника две големи найлонови торби с боклук, оставяйки ги край пътя. Взе чифт хирургически ръкавици, каквито имаше цяла кутия в багажника, нахлузи ги и отиде при торбите.

— Ако това не даде резултат, ще полудея — рече той. Наведе се и разкъса първата торба. Изсипа всичко по протежение на един от песъчливите коловози. Горещината и влагата бяха спарили всичко и вонята беше отвратителна. Пола си запуши носа и веднага се измести по посока на вятъра. Нюман намери някаква пръчка сред тревата, надвеси се над купчината боклук и се залови за работа.

Откъм крайбрежието довяваше лек ветрец, но той беше топъл и лепкав, а и недостатъчен, за да разнесе зловонието на това, което Нюман ровеше с пръчката. Ала по-ужасното с, че не можеше да разпръсне рояка комари, които скоро ги нападнаха. Пролетните дъждове бяха улеснили тези насекоми с безброй локви и тинести участъци, сред които те се множаха светкавично. След малко роякът стана гъст като мъгла. Пола замахваше по тях, ругаеше и подскачаше непрекъснато, докато Нюман бавно напредваше по върволицата с боклук. След около десет минути Нюман се спря и вдигна глава.

— Пола, ако не държиш неподвижно този проклет фенер, нищо не мога да свърша — каза той, леко повишавайки тон.

— Трябва да измислим нещо. Тая няма да я бъде. — Тя се гърчеше. — Ще ме изядат!

— Носиш ли комбинезон? — попита той.

— Да…

— Клекни, смъкни комбинезона надолу да покрие краката ти, вдигни роклята нагоре над главата си, измъкни фенерчето през някакъв процеп и ГО ДРЪЖ НЕПОДВИЖНО!

Нюман изчака, докато Пола се нагласи по предложения от него начин, клекна в тревата между два коловоза и най-после успя да закрепи фенерчето в дупка до лицето си, насочвайки лъча към боклука на Валери Хийт.

— Прекрасно — рече Нюман и продължи да оглежда внимателно своите съкровища, ровейки с пръчката разни хартийки. От време на време вдигаше нещо смачкано и го оправяше, разделяше разни слепнали остатъци или измъкваше хартийки от консервни кутии или лъскави опаковки. Ако се виждаше някакъв текст, той се вглеждаше в него. Не можеше да замахва с ръце по комарите и затова периодично навеждаше глава и с ръкавите на ризата се мъчеше да ги изтрие от лицето си. И двамата не продумваха. Искаха да свършат с това колкото се може по-бързо.

Нюман понасъбра малка купчинка с хартийки, измъкнати от остатъците в първата торба и ги сложи в багажника на колата. После отвори втората торба и пръсна съдържанието й малко по-встрани от първата.

— Наистина много добре — рече той, грабна пръчката и почака, докато Пола отново се нагласи до втората редица с боклук.

— Тебе не те ли хапят комарите? — попита тя изпод роклята си.

— Не чак толкова зле — отвърна той. — Хайде.

Тя фокусира лъча на фенерчето към новия боклук и Нюман пак се зае да действа по същия начин.

Стори й се цял час, но всъщност бяха изминали само двайсетина минути от слизането им от колата. Най-после Нюман каза: „Край“. Пола бързо се изправи, пусна надолу роклята си и освети с фенерчето, докато Нюман набързо събра извадените от боклука хартийки и ги занесе до отворения багажник, където ги прибави към предишните в найлонова торбичка за веществени доказателства. Смъкна хирургическите си ръкавици и ги захвърли, взе нов чифт ръкавици, затвори багажника и двамата с Пола светкавично се качиха в колата.

— Плячката си я бива — рече разпалено Нюман. — Май че се сдобихме с доста нещица.

— Боже мой, дано да е така. — Пола оправяше с пръсти косата си, поразрошена от омотаването с полата. — Не вярвам особено на тия гадости там — сопнато рече тя. Взе ръкавиците и ги нахлузи. — Дай да видя торбичката — обърна се тя към Нюман.

Той й я подаде, а Пола закрепи фенерчето в отворената жабка на колата. Нюман взе бележник и химикалка. Тя внимателно извади първата вещ от торбичката, приближавайки я до фенерчето.

— Добре, да започнем с най-големите неща, пликовете, те са три. Първият: от „Гълфстрийм Нешънъл Банк енд Тръст“. Изглежда е имало съобщения от банката в този плик. Нали разбираш, с прозорче за адреса, затова не знаем кой е получателят. Вторият: от „Секюър Мейнтинънс Сървисис“, но не е бил изпратен по пощата. Отпред с химикал е изписано името Дорис У. Може би с него е донесла нещо вкъщи.

— Тогава защо нейното име го няма на плика? Смяташ, че тя работи там?

— Вероятно в администрацията. Кейси — рече тя и отпусна ръка, — ще се разтопя. Ако не смъкваме стъклата заради проклетите комари, не можем ли поне да включим климатика?

Нюман запали колата, включи климатика на силно и пак хвана химикалката.

Пола продължи:

— Третият: от „Секретарски услуги «Ексел Екзекютив»“, отвън с молив е написано: Оливия М.

— Същият почерк ли е?

— Не прилича.

Пишейки, Нюман кимна.

— Така — продължаваше Пола. — Квитанции. — Тя плесна един комар на ръката си. — Някои от тия гадинки са влезли в колата. — Започна яростно да чеше ухапаното. — Една: от „Тоутъл Дитейлинг“, автомивка, това е от ония места, където уж могат да оправят всичко възможно по колата ти.

— Трябва тази „корветка“ да изглежда красива — рече Нюман.

— Да. Втора квитанция: тази е от — о, това ще ти хареса, Кейси — „Виктория Сикрет“ в търговския център „Бейбрук“.

— Страхотно. Какво е купила? — попита Нюман, записвайки.

— Четири сутиена „Чансъри Лейс“ и съответните пликчета в шампанско и печени бадеми…

— Какво?

— Шампанско и печени бадеми, такива са били цветовете им.

— О, значи не червено и черно? — Той размаза един комар върху бележника си.

— И някои други неща… — рече Пола, продължавайки по-нататък. — Това е… квитанция за поддържане на тревата. Следващата е…

Те прехвърлиха останалите хартийки, между които имаше разписки от аптека, пералня, магазин за спиртни напитки и бакалия, както и няколко листчета от бележник с драскулки, а сред тях три различни телефонни номера и името Дон С, което беше така разкрасено, може би по време на телефонен разговор, че едва се разчиташе.

— Край — каза Пола, пъхайки и последната хартийка в найлоновата торбичка. Тя разчесваше ръката си. — Хайде да се измъкваме оттук.

— Да се обадим на Грейвър.

— Ще му се обадя по пътя на връщане. Да тръгваме.

— Искаш ли да минем първо покрай Шек?

— Какво! — Пола освети часовника си с фенерчето. — Да не си откачил? За бога, минава един часа. Няма начин. Чувствам се съвсем без сили, страшно съм уморена.

— Да, ама ми се иска да знам дали прекрасната мис Хийт се е отбила там. Съвсем е наблизо — рече той, махайки с ръка назад към магистралата. — Насау Бей…

— Знам го къде е, Кейси…

— Добре, добре. — Нюман плесна по един комар до ухото си и даде на заден ход.

— Почакай, ами боклука? — попита Пола.

Нюман я погледна учудено.

— У дома преработвам всички вторични суровини — вестници, зелено стъкло, безцветно стъкло и консервни кутии. Не си купувам пластмаса, освен ако не се наложи. Ходя с момиче, което пазарува с платнена торба. Съвестта ми е напълно чиста.

Той се обърна назад, даде силно газ и мина през боклука на Валери Хийт. Не намали скоростта, докато стигна до шосето, където обърна рязко и зафуча по настилката.

— Смъкни стъклата — каза той, завъртайки бързо своята ръчка. — Ще ги издухаме тия гадинки навън.

Така и направиха по целия път обратно към града.

* * *

— Е, успяхме да хванем срещата — рече Арнет.

Грейвър вдигна телефона при първото позвъняване. Току-що беше говорил с Пола по радиото и разбра какво са свършили и че сега се прибират. Но нямаше да се връщат в службата. Нюман щеше да остави Пола при колата й на паркинга. Щяха да се съберат на съвещание рано сутринта.

— Какво стана? — попита Грейвър.

— Той се е срещнал с един мъж, към шейсетгодишен. Почти съм сигурна, че снимките са сравнително добри, но за съжаление записът е много съмнителен.

— Защо? Как се е получило така?

— Срещнали са се в парка при Транско Тауър и са тръгнали направо към фонтана. Застанали точно под водопада и са си приказвали сладко трийсет и две минути.

— Не може да бъде.

— Да. Точно така е станало. Между другото, Бъртъл едва не подлудил моите хора с някакъв кошмарен маршрут. Явно знае страхотни похвати.

— Това не ме изненадва. Къде е той сега?

— Изглежда се прибира вкъщи. Хората ми са все още навън, но по всичко личи, че се е запътил натам.

— Успяхте ли да монтирате подслушвателите?

— Да, но едва след като тръгна за срещата. Трябваше да използвам много хора за това. Никак не беше лесно.

— Добре, чудесно. Много съм ти задължен.

— Това с Безъм е доста странно — рече тя. — Сигурен ли си, че ще правят нова аутопсия?

— Така поне ми казаха.

— Какво мислиш?

— Какво би трябвало да мисля? Доста трудно могат да се приемат като съвпадение двата смъртни случая, но всеки път щом се замисля над всички възможности… те ми изглеждат направо безумни.

За момент Арнет нищо не продума, а после каза:

— Маркъс, изслушай ме. Да се опитваш да разбереш лошите хора на този свят, това е все едно да гадаеш по звездите. Когато видиш светлина, идваща от тях, всичко отдавна вече е свършило, това е минало време и те са преминали в друго състояние. Пред теб има само някакво доказателство за това, което е станало с тях преди милиони години. Не можеш да чакаш появяването на фактите, за да започнеш да разгадаваш нещата, душко. Трябва да използваш своето въображение, ако искаш да изпревариш злодеянията. — Тя пак млъкна. — Повярвай ми, всичко, което можеш да си представиш, без значение колко безумно, вече се е случило. Там е работата, че повечето хора още дълго време няма да успеят да го проумеят. А точно на това разчитат ония копелета.

Сега Грейвър мълчеше и когато най-после проговори, можа само да попита:

— Кога мога да видя снимките?

— Искаш ли да наминеш тук рано сутринта?

— В колко часа?

— Седем и трийсет.

— Ще дойда.