Дейвид Линдзи
Без светлина (3)

3.

Хърб Кац запали цигара. Беше облечен в анцуг, макар че според Грейвър той надали бе пробягал и петдесет ярда, откакто бе завършил полицейската академия преди повече от двадесет години.

— Какво каза Уестрейт, когато ти му се обади? — попита Грейвър.

Двамата с Кац се бяха облегнали пред колата на Грейвър и наблюдаваха как Чарли Брикър и Ходж Питърсън от Специалния вътрешен отдел са се съсредоточили върху колата и нейното съдържание заедно с Тордела и неговия партньор. Светлините от патрулната кола бяха заменени с портативни прожектори на криминалния екип и двама детективи ръсеха колата с прах и събираха отпечатъци.

— Ама че кучи син! — каза Кац, имитирайки острия глас на Уестрейт. — Защо не му се обади?

— Знаех, че ти ще го направиш.

Грейвър стоеше със скръстени ръце. С Кац бяха почти на една възраст и се познаваха още когато работеха заедно в Отдела по убийства. Мургав и красив, Кац беше с гъста черна коса и с такива гени, които щяха да я поддържат черна дълго след като повечето негови връстници навярно биха използвали специални шампоани, с надеждата да запазят останалото от прошарената им коса. Грейвър все си мислеше, че в чертите му има нещо славянско. Кац имаше жена, две дъщери и син. Подобно на сина и дъщерята на Грейвър, сега и трите му деца учеха в колеж.

Кац си имаше също и любовница. Откакто Грейвър го познаваше, около него винаги се навърташе жена, макар че никога не бе чул да се говори за това. Кац беше дискретен и умен. На няколко пъти през последните няколко години Грейвър усещаше, че на Кац страшно му се иска да разбере дали той знае за неговите любовни истории, но Кац никога не направи грешката да се опита по заобиколен начин да открие това. Грейвър доста често се сблъскваше с подобни неща. Когато си работил по-дълго в Отдела по криминално разузнаване, рано или късно научаваш доста по поведението на хората. Те само могат да се питат колко от тайните им са ти известни. Ония, които са склонни да изпитват гузна съвест, просто те отбягват. Циниците приемат, че знаеш почти всичко и се държат подчертано невъзмутимо. Кац беше циник и не беше от хората, които се оставят да бъдат измъчвани от чувство за вина.

— Той ми каза да се свържа с него веднага щом разбера нещо — рече Кац. — Усетих паниката в гласа му. Мисля, че имаше гости. Жена му вдигна телефона, а когато той се обади, дочувах наоколо доста гласове.

Край колата на Тислър правеха опити да преместят тялото така, че да погледнат под него. Всички се пазеха да не се изцапат с кръв, но крайниците на Тислър се бяха вкочанили в неудобна поза, което правеше задачата им непосилна.

— Ако се окаже убийство — рече Грейвър — Джек ще трябва да се разправя с Лукънс.

Уорд Лукънс беше помощник-началникът, отговарящ за ръководния състав и главният съперник на Уестрейт в управленческата политика, в която постоянно се замесваха десетте помощник-началници. Той постоянно дебнеше Специалния отдел и едно убийство в Разузнавателния отдел щеше да му предостави благоприятна възможност да разследва владенията на Уестрейт в най-покровителствания отдел в цялото ведомство. Това означаваше вътрешна бъркотия, която лесно можеше да се прояви и навън.

— Добре, ами тогава какво, Маркъс? — Кац кимна към окървавената кола пред тях. — Ще те изненада ли, ако е самоубийство?

— Ще ме изненада — съгласи се Грейвър. — А още повече би ме изненадало, ако е убийство — и здравата би ме уплашило.

— Значи той не е работил по нещо, което евентуално е можело да доведе до подобен завършек?

Грейвър поклати глава.

— Всъщност не.

Кац се обърна и погледна Грейвър.

— Ама че ужас — рече той. — Какво ли значи това?

— Не съм го очаквал. Поне не от него или от другите детективи. Може би по-скоро от осведомителите му. Обикновено се смята, че за осведомителите, за източниците на информация има риск, но не и за самите агенти.

— Дори ако е самоубийство, ще имате доста неприятности, докато убедите някои хора, че няма нищо съмнително.

— Някои хора ли?

— Предполагам, почти всички.

— Да, и на мен така ми се струва.

— Изглежда наистина страшно — рече Кац.

Те наблюдаваха как служителите от моргата заедно с детективите се мъчат да свалят скования труп на Тислър от предната седалка. Заради особената му поза краката и ръцете му се заклещваха по ръбовете на вратата и гърба на седалката, докато го обръщаха и извъртаха, за да го измъкнат от колата.

Когато приключиха и най-после затвориха вратите на пикапа на моргата след трупа на Тислър, четиримата детективи застанаха под светлината на прожекторите зад жълтата лента и смъкнаха латексовите ръкавици. Пръв заговори Чарли Брикър. Беше висок и слаб и когато говореше на Тордела, гледаше надолу към набития детектив. Тордела го слушаше и отначало кимаше, а после поклати глава. Ходж Питърсън добави няколко думи. Тордела сви рамене. След това той като че ли направи някаква забележка, полуобърнат към колата отзад, жестикулирайки над рамото си. Попита за нещо своя партньор и младият мъж поклати глава. Питърсън извади бележник и химикалка и си записа нещо. Тордела се наклони напред и започна да говори на Питърсън, който кимаше и продължаваше да пише. Брикър пъхна ръце в джобовете си и поклащайки глава нагоре-надолу, започна да говори така, сякаш изреждаше някакви правила. Всички закимаха в съгласие.

— Май става интересно — рече Кац.

В този момент онези прекъснаха съвещанието си и тръгнаха към тях през рояците насекоми, привлечени от прожекторите.

— И така — Тордела пръв започна да говори, когато четиримата се приближиха, — ние всички сме съгласни, че тук не виждаме нищо нередни. — Този път той се обръщаше към Кац, своя началник, който се бе облегнал на калника и пушеше, сякаш наблюдаваше аматьорски баскетболен мач.

— Изглежда, че просто се е застрелял — добави Тордела. — Искам да кажа, това засега показват веществените доказателства. Но все пак ще трябва да се видят отпечатъците от пръсти, аутопсията и това, което може да открие криминалният екип. Специалният отдел ще иска доста материал.

Чарли Брикър кимна. Всъщност той се числеше към отдел „Наркотици“, но в момента изпълняваше осемнайсетмесечен наряд в СВО, едно задължително въртене по отдели сред полицейските служители. Всички се ужасяваха от този вид наряд, защото работата беше свързана с разследване на колеги офицери, което на никого не се харесваше, а отчасти и защото в Специалния вътрешен отдел не се разрешаваше извънреден труд и това се отразяваше неблагоприятно на месечния доход. Детективите от Специалния отдел често нямаха настроение.

— Мисля, че със случая най-лесно ще се справим — каза Брикър, спирайки поглед на Грейвър, — като получим кратко резюме на разследванията, по които е работил Тислър. И нещо като оценка на рисковия фактор за всяко от тях. Трябва някак си да определим дали има причини от служебен характер.

— Ще видя какво мога да направя — каза Грейвър.

— Смятам да включа това в доклада — рече Брикър, показвайки ясно на Грейвър намерението си да не се остави да бъде подведен, — че съм изискал от тебе такава информация, преди да приключа своята част от разследването.

— Разбирам — каза Грейвър. — Съгласен съм.

Не можеше да обвинява Брикър в педантизъм. Неговият началник щеше да настоява за това. А и Грейвър можеше да си позволи да покаже отстъпчивост. В края на краищата, дали щеше да даде това, което му искаше Брикър, или не, нямаше да се решава единствено от него. Досиетата на Отдела по криминално разузнаване представляваха най-деликатната информация във всяко полицейско управление и хората, имащи достъп до целия архив, се брояха на пръстите на едната ръка.

Разузнавателният отдел в полицията се отличаваше от останалите по една съществена особеност: извършените вече престъпления не представляваха интерес за него. Вместо това, той се занимаваше с превантивна дейност, неговата цел беше да открива криминалните тенденции и да предоставя на специалистите оценки на тези тенденции, събирайки информация за хора и организации, за които или се знае, или се подозира, че са свързани с криминални действия, или които предвещават, планират, организират или финансират криминални дейности.

Тук ключовата фраза беше „заподозрян“. Това беше началото на безброй неприятности. Подозрението означаваше отговорност, която беше деликатна като нитроглицерин. Тъй като според закона офицерите от разузнаването имаха пълномощия да действат според подозренията си, подразбираше се, че тези техни действия са напълно отговорни. Беше им дадена значителна свобода на действие, когато определяха обекта на „събиране на сведения“. (Терминът „шпиониране“ се смяташе за прекалено груб, макар че според много хора той по-честно характеризираше вътрешната разузнавателна работа.)

Служителите от разузнаването често събираха информация за хора, които на пръв поглед нямаха вид на замесени в криминална дейност. Затова досиетата на разузнаването винаги съдържаха твърдения и слухове, които бяха в процес или на потвърждение, или на отхвърляне. Такава информация наричаха „суров материал“.

Поради тази причина досиетата бяха много деликатни. В действителност всеки разузнавателен отдел работеше в атмосферата на предполагаемо неодобрение. Ако насъбраният суров материал биваше накрая потвърден и последвалата разузнавателна дейност се използваше, за да парира криминалната дейност, тогава тяхната работа се считаше за убедително успешна. Беше оправдала съществуването си.

От друга страна, ако впоследствие суровият материал се окажеше неверен, тогава цялата информация се изчистваше от разузнавателното досие. Но докато тези твърдения се намираха в процес на оценка, на практика. Разузнавателният отдел държеше досие с недостоверна информация за лица или организации, които бяха напълно невинни. В очите на много хора това представляваше явно нарушаване правото на индивида на личен живот и подобно нарушаване едва ли можеше да бъде оправдано с другите успехи на системата.

Точно заради това досиетата на разузнаването се считаха за неприкосновени от служителите, отговарящи за тях. Смяташе се, че суровите данни са нестабилни и позволяват злоупотреби, затова беше позволен достъп до тях само на онези хора, познаващи и разбиращи условията, при които е била събирана информацията. Обаче тази строго ограничаваща опека върху досиетата на Криминалното разузнаване създаваше един информационен елит, и както става при всяка привилегирована група, към Отдела по криминално разузнаване често имаше неприязън. Самият той беше под непрестанно подозрение от страна на хората извън него.

Маркъс Грейвър бе изградил кариера от събиране на чужди тайни. Още в началото бе научил, че повечето хора представляват сложна смесица от традиционното добро и зло и ако той поискаше да припише едното или другото качество, на която и да е личност, то това би означавало да извърши едно грубо опростяване. Собствената му философия за човешката природа беше изминала целия път до крайните предели на цинизма и обратно, а сега личните му възгледи бяха толкова объркани от разочарования, както и насърчавани от надежди от ония редки, по неминуеми примери на безкористност, че той вече изобщо не притежаваше никаква последователна философия. Струваше му се, че нито една теория или учение не съдържат подходящо обяснение за удивителното поведенческо разнообразие, на което беше способен всеки отделен човек.

Той също така бе разбрал, че ако се занимаваш със събиране на подобна информация за хора, информация, която те ревностно крият, независимо дали по невинни или коварни причини, по-добре е да приемеш факта, че ти самият винаги ще бъдеш изпълнен с подозрения. Само по себе си владеенето на чужди тайни е донякъде опорочаващо.

Те поговориха още няколко минути, докато пикапът на моргата се скри във високите бурени. Аварийната кола започна да изтегля автомобила на Тислър. Грейвър каза, че ще нареди да уведомят жената на Тислър. Накрая детективите си тръгнаха и хората от криминалния екип се заловиха да прибират оборудването си. Кац запали още една цигара.

— Е, честито, Маркъс, това се случва за първи път — рече той. — Струва ми се, досега офицер от Разузнавателния отдел не е умирал при обстоятелства, налагащи разследване.

— Така е — отвърна Грейвър.

Беше станало съвсем тъмно, с изключение на подскачащите лъчи от фенерчетата на двамата криминални детективи, докато прибираха последните неща от апаратурата си. Те размениха няколко думи с униформения полицай, който трябваше последен да напусне местопроизшествието, после се качиха в своя пикап и си запробиваха път през високите треви към коловозите, водещи до шосето.

Униформеният полицай тръгна към тях и фенерчето му заигра по стъпканата трева.

— Всичко е наред, можете да вървите — обади се Кац от тъмнината.

— Добре, сър. Само проверявам.

— Да, благодаря — каза Кац.

Лъчът на фенерчето отново заподскача към патрулната кола, вратата се затвори, фаровете светнаха, колата направи завой и също потегли към коловозите.

За момент градът изглеждаше много далечен и съвсем откъснат от тях. Вече нямаше излитащи самолети от летището. Цигарата на Кац присветна силно, после избледня, погълната от обгръщащата ги тъмнина. Грейвър го чакаше да сподели наблюденията си. Знаеше, че Кац е загрижен за нещо, иначе нямаше да остане след другите.

— Знам, че не ти казвам нещо особено — рече Кац, като се прокашля и изплю встрани. — Бог е свидетел, че здраво направляваш Разузнавателния отдел, но на твое място бих си отварял очите на четири за кръстосан огън по тоя случай. Мисля, че Лукънс няма да остави Уестрейт да се измъкне с обикновено „самоубийство“. Слуховете, че Хъртиг ще се пенсионира, накараха всички шефове да подскачат от крак на крак като малки момченца, на които им се пикае.

Кац обичаше сладките приказки и клюките. Това му беше като втора природа. Готов беше и в ада да отиде, ако сметнеше, че дяволът ще му подшушне нещо пикантно. Всъщност той се задоволяваше с редовни посещения на определени кръчми и с принадлежността си към съответния клуб на здравето, където единственото му физическо упражнение беше да вдига коктейли с водка и доматен сок, облечен в някой от анцузите си, като доматеният сок представляваше здравословната храна.

— Уестрейт си е наточил зъбите — продължаваше той. — Но ми се струва, че Лукънс е решил да го отстрани просто от злобна амбиция. Като нищо могат да те пожертват в тази борба, ако им застанеш на пътя.

Грейвър се изправи от калника.

— Мисля, че си прав.

Не му се искаше да води този разговор. Мразеше да обсъжда политиката на отдела. В работата си той трябваше да се съобразява с нея всеки път, щом допуснеше някакво отклонение, но не обичаше да говори за това. Беше без значение какво точно ще каже в разговор на тази тема, но хора като Кац неизбежно щяха да го предадат по-нататък, обикновено с известно изопачаване. Грейвър нямаше нужда от това.

— Съжалявам, че е трябвало да се домъкнеш дотук — каза той.

Кац също се изправи, хвърли цигарата си и я стъпка. Беше свикнал с резкия начин, по който Грейвър приключваше разговорите си. Грейвър беше известен с това, че никога не се отпускаше и не клюкарстваше с момчетата.

— Ами Тислър — попита Кац, плюейки пред краката си, беше ли добър детектив?

— Да, всъщност беше — каза Грейвър. Той се поспря. — Надявам се да не е бил по-добър, отколкото съм предполагал.

Помисли си, че Кац няма да разбере това.