Дейвид Линдзи
Без светлина (28)

28.

Грейвър си мислеше за това през цялото време докато се връщаше към къщата на Тислър. Наистина ли знаеше достатъчно, за да оправдае сегашните си действия, излизайки напълно от руслото на собственото си разследване? Но като се имаха предвид грандоманските амбиции на Уестрейт, кои са замесени и кой още би могъл да бъде замесен, да, мислеше си той, това бе оправдано. Не биваше обаче да забравя, че не пред Уестрейт щеше да се наложи да отговаря накрая. Нещата тук бяха по-големи дори от амбициите на Уестрейт. А ако конспирацията не се разпростираше извън тримата мъже, които досега бе открил, колкото по-малко хора бяха въвлечени в случая, толкова по-голям бе шансът, макар и оскъден, да бъде държана тази история в пълна тайна.

Затова, докато Грейвър не добиеше по-ясна перспектива, той нямаше да споделя нищо, освен с малкото доверени хора. Едно от най-големи те му опасения беше, че ако това разследване се разкриеше от хора в командния състав, то щеше да излезе от релсите по политически причини. Беше видял много подобни случаи.

Повторното влизане в къщата на Тислър му се стори далеч по-зловещо. Първият път не беше толкова разтревожен, беше по-скоро любопитен. Тогава бе очаквал да открие нещо, макар че нямаше представа точно какво. Сега обаче се страхуваше, че може да се сблъска с някого.

Ала безпокойството му бе напразно и той лесно влезе пак през задната врата, отиде в крайната спалня, където бързо включи компютъра и изтри харддиска. Молеше се на бога да не би хората на Арнет да оплескат единственото нещо, останало от необичайното тайно скривалище на Тислър.

Точно когато минаваше през кухнята към задния вход, усети вибрирането на пейджъра на кръста си. Натисна бутона за изключване, но не погледна номера, който го викаше, преди да се качи в колата и да потегли. Докато шофираше, вдигна приемника до светлините от таблото и видя служебния номер на Уестрейт. Спря колата край една автомивка и оттам се обади.

Уестрейт вдигна телефона при първия сигнал.

— Боже мой — рече той, чувайки гласа на Грейвър. — Къде си, по дяволите? — Грейвър му каза. — Веднага ела тук в моя офис. Случи се нещо.

Грейвър не разбра нищо повече. След двайсет минути успя да стигне в административната сграда на управлението, изкачи се до четвъртия етаж, където намери пълния помощник-началник сам в кабинета си. Личеше, че там е имало и други. В края на бюрото се мъдреха две пластмасови чашки с остатъци от кафе, а в пепелника имаше фасове от цигари и една от недопушените пури на Уестрейт.

Уестрейт седеше зад бюрото си с невероятно измачкана бяла риза, разхлабена вратовръзка, разкопчани и обърнати маншети и от време на време нервно прекарваше дебелата си ръка по топчестата си глава. Стаята вонеше на цигари, а по бюрото цареше безредие.

— Рей Безъм е мъртъв — рече Уестрейт със смръщени вежди. Каза го така, сякаш Грейвър беше длъжен да отговаря и Уестрейт очакваше незабавен отговор от него.

На Грейвър му мина внезапната, нелогична мисъл, че някъде е сбъркал, че нещо не е предвидил и в резултат на това Безъм бе мъртъв. Изведнъж Бъртъл — изскочи в съзнанието му, Бъртъл и пропуснатите пет часа.

— Какво се е случило? — Усети, че не му достига въздух.

— Инфаркт, докато е ловял риба. Намерили са го все още обут с гумените ботуши, изхвърлен на брега.

— Инфаркт ли?

— Да, дяволски инфаркт!

— Той в Браунсвил ли е?

— Да.

— Кой го е открил?

— Полицията в Браунсвил — тежко изрече Уестрейт. Наведе облата си глава и я подпря на дебелите ръце. Оплешивяващото кръгче сред късата му коса бе обърнато към Грейвър. — Седни.

Грейвър седна на един от столовете пред бюрото. Уестрейт отпусна ръце и вдигайки поглед, забеляза двете чашки от кафе.

— По дяволите, дай ми ги тия. — Той грабна двете чашки с една ръка, разливайки част от кафето и ги изсипа в кошчето за боклук край бюрото. — По дяволите — каза пак той, дръпна някакво чекмедже, измъкна купчина салфетки и ги метна върху изплисканото кафе. Започна да търка, протегнал късите си ръце през бюрото. През разтворената яка стърчаха острите черни косми от гърдите му. Такива косми имаше и по целите му ръце чак до опакото на дланите и пръстите. Уестрейт тежко се отпусна назад и с едната си ръка пусна топката мокри салфетки в боклука.

— Той ловял риба вчера на това място, казва се Бока Чика, до Порт Изабел — започна Уестрейт. — Ходи там всяка година. Някакъв старец го закарал с лодка. Дотам не може да се отиде с кола. Закарал го около пет часа следобед. Според жената на Безъм, била последната му вечер. Щял да стане рано тази сутрин и да се прибере с колата си вкъщи. Във всеки случай, оня старец снощи трябвало да отиде там по-късно, в девет часа и да го вземе обратно. Станало девет часа, старият отишъл, но Безъм го нямало. Чакал един час. После още половин час. Насочил лодката към мястото, където Безъм разправял, че ще се разхожда, осветявал с прожектор брега. Никакъв Безъм. Върнал се в Порт Изабел. Оставил лодката на пристана, влязъл в един бар да си пийне. Загрижен, казал на някакви приятели какво е станало. Те го успокоили, че ако оня тип е искал да се върне с лодката, щял е да се появи.

Уестрейт отпусна глава на високата облегалка.

— Всичко това го съобщи полицията в Браунсвил — рече той. — Оня стар глупак се прибрал и си легнал, дявол го взел. Ама пил много и не се събудил до десет часа сутринта. Това е било тази сутрин. Но Безъм не излизал от тъпата му глава. Качва се той в лодката си, тръгва пак натам, подкарва покрай брега около миля, докато вижда рибарски такъми до един стар заседнал кораб. Ала никакъв Безъм. Връща се обратно, обажда се на полицията в Браунсвил, защото това място, Бока Чика, спада към техния район. Организират издирване наоколо. Търсят почти целия следобед и накрая откриват тялото на Безъм, изхвърлено на брега, с всичките му дрехи и рибарските ботуши. Бил е из понаяден от рибите. Но не много. Не бил стоял там чак толкова дълго.

— У него ли е била картата му за самоличност?

— Не, нямал документи, но старецът си спомнил как Безъм разправял, че е от Хюстън и че е отседнал в мотел в Браунсвил. Започват да проверяват и да се обаждат по мотелите. Междувременно съдебният лекар в Браунсвил му прави аутопсия. Инфаркт, удавяне. Най-после откриват мотела, от вещите му разбират, че е от Хюстънската полиция и ни се обаждат.

Сега Уестрейт се бе отпуснал назад и вдигнал косматите си ръце, стискаше високата облегалка над главата си. Гледаше втренчено Грейвър, а по напрегнатата му дълга долна устна личеше колко е побеснял.

— Какво ти е известно за съдебния лекар в Браунсвил? — попита Грейвър. — Може ли да се разчита на него?

— Откъде да знам, по дяволите?

— Безъм имал ли е някакви сърдечни оплаквания?

— Господи, надявам се да е така.

— Ами Специалния отдел?

Уестрейт кимна.

— Преди малко говорих с Кац. Пио Тордела заедно със своя партньор — а също и Брикър и Питърсън — заминават там тази вечер, още сега.

— Кой знае за това?

— Всички. Полицията в Браунсвил не разбрала какъв е случая. Загубени селяндури. Затова когато от местния канал за новини казали, че искат да присъстват, те отговорили, добре, чудесно, филмирали са всичко. Жената на Безъм вече знае, но все пак накарахме ония от телевизията да отложат съобщаването на името, докато семейството не бъде уведомено. Обаче утре вечер ще го дадат по новините.

Той все още гледаше Грейвър втренчено, почти обвиняващо, сякаш очакваше Грейвър да обясни случилото се.

— Трябва да се направи повторна аутопсия тук — рече Грейвър.

— Да, това го иска и Кац. — Лицето на Уестрейт бе пак така напрегнато дори след целия разказ. Той все още имаше вид, сякаш всеки миг ще експлодира. — Написа ли вече материала за Тислър?

— Тези вечер ще го довърша. — От изражението на Уестрейт, Грейвър се досети, че някой вече е изказал съмнение за нещо подозрително. — Втората аутопсия е страшно важна.

Уестрейт все така не откъсваше поглед от него и отпусна ръцете си на бюрото. Челото му бе лъснало от мазнина. Изглеждаше като че ли доста време се бе потил.

— Виж какво — мрачно рече той, — изобщо не ме интересува какво ще покаже аутопсията, това съвпадение е вече дяволски прекалено.

Грейвър бе съгласен с него, но не го каза. Той едва следеше какво говори Уестрейт. Трябваше да се свърже с Кепнър. Когато Дийн Бъртъл научеше за това, щеше непременно да направи нещо. Каквото и да ставаше тук, то никак не изглеждаше розово за Бъртъл.

— Значи не вярваш, че е било инфаркт — каза Грейвър, опитвайки се да мисли едновременно в две посоки.

Уестрейт разтвори леко очи, свел глава и отново смръщи рунтавите си вежди към Грейвър.

— Инфаркт. — Гласът му представляваше смесица от гняв и презрение. Гледаше сплетените си месести ръце, които бе стиснал толкова здраво, че Грейвър за миг си представи как те изведнъж експлодират и се пръсват като домати по цялото бюро. — Не ми пука дали ще намерим жив и здрав свидетел на самоубийството на Тислър, та дори той да се кълне и пред Библията, че Тислър сам си е теглил куршума. Не ми пука дали ще открием свидетел, който е видял как Рей Безъм, ловейки риба, се е хванал за гърдите и е паднал в проклетата вода. Не ми пука дали ние ЗНАЕМ как точно двамата са умрели… това просто… изглежда… СЪМНИТЕЛНО!

Той драматично тръскаше глава, за да подчертае последните си думи и чак слюнки захвърчаха, когато изсъска „съмнително“. Лицето му стана моравочервено и руменината изби дори под оредяващата коса на скалпа му.

— БОЖЕ МОЙ! — възкликна Уестрейт и отново се отпусна назад. После изведнъж скочи, пъхнал ръце в джобовете си, и закрачи към отворената врата на кабинета, където застана, обърнат към тъмното преддверие, дрънкайки монети в джоба си.

Целият този спектакъл на Уестрейт беше излишен за Грейвър, който бе погълнат от мисълта за Бъртъл и колко важно е сега да бъде близо до него. Страшно съжаляваше, че не бе поискал монтиране на подслушвателни устройства още първия път, когато говори с Кепнър. По това време Джинет е била на работа и, както се бе оказало, Бъртъл също не е бил вкъщи. Хората на Кепнър щяха да разполагат с достатъчно време. Грейвър погледна часовника си. Трябваше да излезе от кабинета на Уестрейт.

— Какво искаш да направя, Джек? — попита той.

Уестрейт не отговори веднага, но когато се обърна, Грейвър се стресна, виждайки как гневът физически бе променил чертите на лицето му. Очите му бяха отекли и пепеляви торбички висяха под тях; бузите, обикновено опънати от дебелина, сега изглеждаха подпухнали, с болнави синкави петна. Без да бърза, той затвори вратата към кабинета си, приближи се и рязко завъртайки другия стол пред бюрото си, седна в него срещу Грейвър, разтворил късите си дебели крака.

— Какво мислиш за всичко това? — попита той. Гласът му беше необичайно тих и за първи път Грейвър видя на лицето му някаква уязвимост, макар и неясно изразена.

Грейвър се стегна. Виждаше как Уестрейт съвсем се е объркал и предположи, че шефът му е започнал да си въобразява, дори да вижда как надвисват интриги против него и кариерата му. Всъщност Уестрейт искаше Грейвър пръв да заговори и да каже, че нещо тук не е наред.

— Мисля, че Тислър се е самоубил — рече Грейвър. — И се съмнявам дали някога ще разберем защо. И ако една нова аутопсия не потвърди противното, ще приема, че Безъм е получил инфаркт.

Уестрейт клюмна.

— Това ли е всичко?

— Така поне мисля — каза Грейвър.

— Значи тези два смъртни случая са единствено това, което изглеждат? — Гласът му се изви недоверчиво.

— Принуден съм да мисля така при отсъствието на доказателства, свидетелстващи за нещо друго.

— Но самият факт, че те умряха толкова скоро един след друг… това не ти ли се струва подозрително?

— Всъщност да… — отвърна Грейвър.

Веждите на Уестрейт се повдигнаха в очакване.

— … Но според мен трябва да внимаваме, Джек. Мисля, че трябва да се съмняваме в нашите съмнения. Би било прекалено лесно да влагаме в тези събития нещо, неподкрепено от факти. — Той млъкна и погледна Уестрейт. — Чувал ли си някога за „бръснача на Окъм“?

Уестрейт се ококори срещу него.

— Уилям Окъм е английски философ от четиринадесети век. Той формулирал нещо като принцип на здравия разум при разследване на истината в дадена ситуация. Изложено е на латински, но в превод гласи: „Множествеността не трябва да е постулат, без да е необходимо“. Едно съвременно тълкуване би могло да бъде следното: „Обяснението на фактите не бива да е по-сложно, отколкото е нужно“, или „Сред съперничещи си хипотези — предпочитай най-простата“. Бръсначът на Окъм проповядва отстраняването на всички ненужни съображения, можещи да задръстят дадена насока на разследване и придържането към най-простото, в съгласие с фактите, твърдение.

Лицето на Уестрейт изразяваше кисело раздразнение.

— Разполагаме с данни, потвърждаващи, че Тислър се е самоубил — продължаваше Грейвър. — Най-простото обяснение е, че наистина го е направил. Разполагаме с данни, според които Рей Безъм е получил инфаркт. Най-простото обяснение, в съгласие с фактите, е, че така е станало. Следователно, освен ако не се сдобием с други факти, който да са несъвместими с това обяснение, ще натежи най-простото обяснение.

— Я почакай, Грейвър — сопна се Уестрейт, вбесен от академичния анекдот на Грейвър. — Имам да се справям с четири отдела тук.

Това прозвуча нелогично на Грейвър. Не беше сигурен какво точно Уестрейт има предвид, но беше ясно, че яката се поти. Ако има съмнения, че нещо ужасно става в Криминалното разузнаване, в никакъв случай нямаше сега да го каже. Беше твърде хитър, за да го направи. Ако беше изразил такова мнение и после се окажеше, че Безъм наистина е имал инфаркт, Уестрейт накрая щеше да изглежда като маниак на тема конспирация и паникьор — ето, един от хората ми се самоубива, друг има инфаркт, следователно Криминалното разузнаване бъка от шпиони и заговорници. Не, Уестрейт нямаше намерение да рискува по този начин с никого, особено пък с Грейвър. Ала всичко това минаваше през главата му.

Пейджърът на колана на Грейвър отново започна да вибрира. Без да го погледне, той го изключи.

— Има ли нещо, което искаш да направя?

— Не — рече Уестрейт и бързо се изправи.

— Хъртиг знае ли?

— Знае, по дяволите. Аз му се обадих.

— Как реагира?

— Какво имаш предвид — та той просто не можеше да повярва. Иска отговори… както искаме и всички ние — каза многозначително той. За момент замълча. — Сега е въпрос на часове, преди медиите да го подхванат. Криминалното разузнаване ще бъде в центъра на вниманието. Ще почнат да ви наричат шпиони, тайна полиция, всички тия либерални тъпотии. — Той протегна врата си напред. — Някакви идеи?

— Да — изстреля в отговор Грейвър. — Ти се оправяй с тях. Завърти нещата, както сметнеш за добре.

Уестрейт хвърли свиреп поглед към Грейвър. С мъка успя да се овладее и пак закрачи около бюрото. Затършува сред бъркотията там и намери кутия с пури. Отвори я и извади една. Пъхна я в устата си, без да я пали, гледаше Грейвър и дъвчеше пурата, отново с ръце в джобовете на измачканите си панталони.

— Да се разберем, Грейвър — проговори той с пурата в уста. — Я по-добре здраво се залови с тия „съвпадения“. Ако има нещо около тях, ако го има и ти не го пипнеш, преди да е станало дяволски късно… — Той извади пурата от устата си и каза спокойно: — Така ще те подгоня, че кръв ще пикаеш до края на живота си.

Смъртта на Рей Безъм беше наистина потенциално бедствие за всички тях, но според Грейвър беше безсмислено да се мъчиш да възпреш бедствието, излизайки от кожата си. Уестрейт трябваше да се владее, ако смяташе да се справя интелигентно с медиите. Но Грейвър нищо не можеше да стори. Той си представи как екипът на Уестрейт и Хъртиг за връзки с масмедиите ще се събере рано сутринта. Ще започнат да скалъпват нещо, което да е приемливо и което ефикасно да прикрие паниката. После щяха да се нахвърлят на Грейвър.

— Нещо друго? — попита Грейвър и се изправи.

Уестрейт мушна пурата пак в устата си и седна.

— Не — рече той и започна да разбутва хаоса по бюрото си.

Грейвър излезе в полуосветеното преддверие и се спря под една лампа да погледне какво показва пейджърът. Номерът беше на Пола. Тя все още беше 6 службата.

Той взе асансьора надолу за фоайето и отиде право при телефонните автомати. Обади се на Кепнър, каза й какво се е случило. Не се наложи да обяснява нищо повече. Затвори телефона, върна се обратно през фоайето и през задната врата тръгна по покритата автомобилна алея, водеща в едната посока към гаража, а в другата — към ниската, опушена сграда, в която Отделът по криминално разузнаване заемаше югоизточното крило на третия етаж.