Дейвид Линдзи
Без светлина (27)

27.

Гъстият листак на големите дървета, надвиснали над извитата улица на Арнет, отразяваше фаровете от колата му и на Грейвър му се струваше, че сякаш се придвижва в лъкатушещ зелен тунел, който го влече навътре в тайнствения си лабиринт. Сега имаше нужда от магьосница, някоя като Арнет, за да извика духа на Тислър и да го разпита, или ако не успее, да извика поне предишните му мисли, които той бе заключил във вечна тишина.

Този път Мона Исаза му отвори вратата. Грейвър не се бе срещнал с нея първия път, затова те се прегърнаха в тъмната засенчена стая, както се бяха прегърнали с Арнет сутринта, и Мона го целуна по врата. Както винаги, тя миришеше на готвено, на нещо с лук и на царевичното тесто, от което правеше пресни питки горе-долу при всяко ядене. Мона беше висока почти колкото Арнет, но по-тежка, и въпреки това в много отношения беше по женствената и по грациозната от двете. Беше чистокръвна мексиканска индианка от южна Оахака, с фино очертани устни, гъсти вежди и черни очи, така често изобразявани в скулптурите и рисунките на Франциско Зунига. Докато Арнет заплиташе косата си в една тежка плитка, Мона имаше две дълги плитки, които се спускаха през раменете й над едрите й гърди. Тя обикновено носеше прости, памучни рокли, изтъркани от употреба, сякаш беше бедна селянка.

— Госпожата те очаква в съседната къща — рече Мона усмихнато и може би мъничко иронично заради властния маниер, с който понякога Арнет ръководеше своя екип от чудаци. Тя затвори вратата и двамата с Грейвър влязоха в полумрака на дневната.

— Откога не сме се срещали с теб — меко и бавно каза тя. — Съжалявам, че не се видяхме първия път.

Грейвър си побъбри с нея, докато я следваше през дневната и после пак навън през една задна врата. Мона вървеше бавно и говореше, без да бърза, както вършеше и всичко останало. Имаше силен акцент, но говореше приятно и отчетливо. Макар че предпочиташе ролята на домакиня, Грейвър знаеше, че тя има университетско образование и всъщност е по-начетена от Арнет. Нейната компания винаги му беше приятна и обичаше гласа й, който сега с удоволствие слушаше, минавайки през градински навес, обвит в лози и после към съседната къща. Влязоха през друга веранда с мрежеста врата и там, с още няколко думи и нова целувка, Мона го остави да влезе сам през задната врата.

Голямата стая, в която пристъпи, беше нещо съвсем неочаквано. Тя беше ярко осветена и покрай стените имаше половин дузина компютърни системи. Пред две от тях седяха жени на средна възраст, които, изглежда, бяха операторки. Пред трета, по-сложна система с голям екран, по който подскачаха цветове и серии от някакви непрекъснато изменящи се графики, работеше млад мъж с конска опашка, мустаци и козя брадичка. Беше с черна тениска, върху чийто гръб имаше нарисуван ярък папагал, панталони с цвят каки и маратонки. Отпуснат на стола си, той подрусваше десния си крак и от време на време почукваше по клавиатурата и отпиваше кафе от пластмасова чашка. В средата на стаята край дълга маса беше седнала Арнет заедно с русо момиче, което приличаше на студентка, твърде млада за такава работа, помисли си Грейвър.

— Ей, душко — рече Арнет, вдигайки поглед, когато той влезе. Двете заедно с момичето, което носеше комплект слушалки заедно с малко извито микрофонче пред устата, се бяха задълбочили над съдържанието на купчина папки. Периодически студентката, облечена в шарена блуза с презрамки и навярно къси панталони, извръщаше глава встрани и казваше нещо приглушено в микрофона, свързан с голям радиопредавател на масата. С лявата си ръка тя леко докосваше ту една, ту друга скала, без да поглежда, почти без да мисли, сякаш беше стар навик и настройваше това, което слушаше. В стаята се носеше лекото бръмчене на електронна апаратура.

— Носиш ли лентите? — попита Арнет и сложи молив зад ухото си, протягайки ръка.

Грейвър ги извади от джоба на сакото си и й ги връчи заедно с листа с параметрите.

Арнет погледна отбелязаните параметри и после подаде всичко на момичето.

— Повикай Корки — рече тя. Момичето натисна бутон от контролното табло на предавателя и продума нещо тихо в микрофончето. — Няма какво да ти кажа — обърна се Арнет към Грейвър. — Очевидно Джинет не е отишла на работа. Колата й била вкъщи, когато моите хора пристигнали там в четири часа. Обадихме се в службата й. Тази сутрин съобщила, че е болна, но Дийн не се появи допреди половин час.

Грейвър погледна часовника си.

— В колко часа излезе той от работа? — попита Арнет.

— Сигурно около три или три и трийсет.

— Значи се губят пет часа — пресметна Арнет.

Грейвър почувства потискащото разочарование на пропуснал първия ход, макар че преди това не бе сметнал онези първи часове като особено решаващи. Беше действал достатъчно бързо и предпазливо. Ала тази предпазливост не му се струваше чак толкова приемлива сега в сравнение с въпроса къде е бил Бъртъл през тези пет часа.

Млада азиатка с мъжка прическа, облечена в мъжка долна риза и дантелен клин, се появи откъм съседната стая и се приближи зад блондинката, която й подаде двете ленти над главата си, без да се обърне. Азиатката взе лентите, погледна Грейвър и се отдалечи. Носеше само една червена пластмасова обица, голяма колкото палец и с формата на пенис в ерекция, заедно с поклащащ се скротум.

— Имаш ли някаква представа за тия ленти? — попита Арнет.

— Не. Биха могли да бъдат и личното му счетоводство.

— Според тебе на никого ли не е известно за компютъра?

— Не знам.

Арнет го изгледа за миг, после изви леко глава към блондинката, но без да сваля очи от Грейвър, и каза:

— Кажи на Корки да провери целостта на ония ленти.

Момичето отново промърмори нещо в микрофона.

— И ако бях на твое място, Маркъс, бих го подслушвала. По-добре да ни оставиш да го подслушваме. Нямаш чак толкова време.

Естествено, подразбираше се, че нямат право за телефонно подслушване, но такива формалности никога не представляваха проблем в света на Кепнър. Тя също така имаше достъп до технологии, които Криминалното разузнаване не можеше да си позволи поради ограничения си бюджет и които значително намаляваха риска да бъдат засечени. Тази игра се казваше „получаване на информацията“. „Без да те открият“, беше другото име на тази игра. Между двете имаше много изобретателност.

Застанала там, Грейвър я гледаше, докато тя очакваше отговор от него. Усещаше как целият се облива в пот. Знаеше, че ако изрично не нареди, телефонните разговори на Бъртъл няма да се записват, че ще има само подслушване, чрез което той би могъл да изпревари събитията, да си осигури предимство. И също така знаеше, че в състезание от подобна класа хората не се обливаха в пот над това, което той трябваше да реши. И все пак усещаше потта.

Блондинката до Арнет се надвеси към нея и каза нещо.

— Добре, копието на лентите е добро, Маркъс — рече Арнет. Тя втренчи поглед в него. — Е, какво? Искаш ли подслушване?

Той кимна.

— Действай — каза той.