Дейвид Линдзи
Без светлина (25)

25.

Вече почти се здрачаваше и уличните лампи бяха запалени, когато Грейвър откри къщата на Тислър в един забутан квартал. Районът изглеждаше така, сякаш е бил благоустрояван в края на петдесетте и е започнал да запада петнайсетина години по-късно — имаше няколко улици с малки едноетажни къщи с леко наклонени покриви и облицовани с имитираща тухли ламперия. Той бавно мина с колата край къщата.

Тя с нищо не се отличаваше, което не учуди Грейвър. Тислър никога не би притежавал нещо забележително. В предния двор имаше стара черница, разклонила се толкова близо до малкия тротоар, че корените на дървото бяха разбутали бетона и той се бе напукал. За щастие имотът беше ограден отстрани с разраснали се на воля храсти. Пред входната врата имаше малка веранда с перила на височината на тухлената ламперия. Невзрачна черна пощенска кутия бе закрепена на един от дървените стълбове, поддържащи покрива на верандата.

Обръщайки в края на улицата, Грейвър отново мина край къщата тъкмо навреме, за да види как светна лампа от един от предните прозорци. Сепвайки се за миг, той веднага разбра какво бе станало и сви в автомобилната алея. Спря колата точно до вратата на гаража, който бе обърнат към улицата.

Преди да слезе от колата, той взе лост, който преди няколко минути бе купил от един железарски магазин недалече оттук. Бързо затвори вратата на колата, пообиколи гаража и с облекчение видя, че живият плет продължава и зад къщата. Стигна до вратичка в желязната ограда, обгръщаща задния двор. Повдигна резето на вратата и влезе. Дори в сумрака се виждаше, че дворът ужасно бе обрасъл в бурени.

Той стигна до открита циментирана площадка точно до задната стена на къщата и се приближи до вратата. Беше с допълнителна алуминиева външна врата, зад която имаше дървена, и то солидна. Грейвър извади джобно фенерче и освети конструкцията. Не му се вярваше Тислър да се е изръсил за алармена система, но ако имаше наистина, тя трудно би се скрила в подобна къща. След като се увери, че няма, той пъхна фенерчето в устата си, насочвайки лъча към ръба на алуминиевата врата, където пъхна тънкия край на лоста и я изкърти. Поддържайки я с гърба си, направи същото и с дървената врата, която, въпреки опасенията му, не бе трудно да отвори, въпреки че вдигна малко повече шум.

След като я отвори, влезе в празна кухня и веднага усети застоялия въздух на дълго необитавано помещение. Нямаше маси или столове и по шкафовете не се виждаше нищо, освен кафеварка с чиста каничка. До нея имаше сгъната кърпа за съдове, върху която беше обърната чаша за кафе. Кухнята бе отделена от съседната трапезария чрез малък бар и през трапезарията Грейвър видя слабата светлина, която малко преди това бе зърнал отвън. Той остави железния лост на кухненския плот и мина през трапезарията, която също беше празна, освен няколко картонени кутии в един ъгъл. Продължи към дневната. Имаше малко мебели, насъбрани заедно, стар диван, две кресла, запалената лампа върху масичка край едно от креслата и масичка за кафе с няколко списания, подредени в средата. Грейвър се приближи и взе едно от списанията. Всички бяха стари броеве на „Нюзуик“. Остави списанието и се огледа да види къде е стенният контакт на лампата. Както беше предположил, откри устройството, което автоматично включваше лампата на неравномерни интервали.

В къщата беше горещо и задушно, но Грейвър си спомни, че видя климатичен агрегат на прозорците срещу гаража. Той тръгна по коридора от дневната и веднага стигна до една баня. Пипнешком намери електрическия ключ и светна. И тук беше празно — освен хавлиена кърпа на закачалката до мивката, в чийто край се мъдреше използван сапун, напукан от топлината. Имаше отворен пакет с книжни салфетки, половин руло тоалетна хартия на ролката до тоалетната. Нямаше нищо в аптечката.

Оставяйки лампата да свети, Грейвър продължи към отворена врата вдясно, беше спалня. Празна. Имаше още една врата в дъното на коридора, вляво. Беше затворена. Това навярно беше стаята, чиято климатична инсталация бе видял на прозореца. Той отбори вратата и щракна лампата.

В средата на немебелираната стая, с плътни щори на прозорците, имаше внушителна компютърна система. Грейвър се взря в нея със страх и надежда. Тази апаратура, напомняща на медицинска, със специфична миризма от загрети пластмасови детайли в затворената стая, всъщност представляваше едно потенциално бедствие и същевременно може би най-голямата му надежда да се справи с него.

Самата конструкция не изглеждаше особено солидна, беше Г-образна, от тънък метал и пресовано дърво, върху която се намираше доста голяма компютърна система и лазерен принтер. Грейвър се приближи и огледа книгите върху рафта над монитора. Имаше само справочници за апаратурата и програмното осигуряване. Той погледна системата. Макар да не бе пълен невежа по отношение на компютрите, той далеч не беше толкова вещ, че да влезе в една стая, да седне пред непозната система и да разгадае нейния начин на управление. Щеше да бъде предоволен дори само да успееше да изведе менюто на екрана.

Все пак само от външния й вид той можеше да определи, че това е доста голяма система — поне така изглеждаше централния процесор — и че има харддиск, две дискови устройства и порт за магнитна лента. Грейвър издърпа стола под бюрото и седна. Огледа рафтовете и намери двете ленти, които Тислър е използвал за архивиране, заедно с малък джобен бележник със записани от него номера на лентите и датите на копиране. Последното архивиране на Тислър беше от деня преди смъртта му. Грейвър включи компютъра и зачака. Когато системата се зареди, той започна да набира на клавиатурата. След петнайсет минути беше използвал всичко от обичайното и все още нямаше никакъв успех. Започна да изпитва неприятното чувство, че не бива да предизвиква прекалено съдбата.

Надявайки се, че Тислър не е преправил процедурите на архивиране, той поработи още няколко минути, намери съответните параметри и ги копира, знаейки, че те ще му трябват, за да използва архивиращите ленти при друга система. Той отново провери бележките, тъй като изведнъж се уплаши да не размести някои от символите във файловете. След като се увери, че всичко е наред, той взе по-старата от двете ленти и я използва, за да направи още едно копие на харддиска.

Докато чакаше, прегледа всички книги по рафтовете и нищо не откри. Грейвър си мислеше, че вече достатъчно добре е опознал Тислър, за да разбере, че всичко по-важно се намира върху лентата и че то навярно е добре защитено чрез сложен шифър. Всякакви възможни случайности сякаш бяха грижливо прибрани в един невидим ъгъл в ума на покойния вече Тислър.

Когато дублирането беше завършено, Грейвър прибра лентите в джоба си и изключи компютъра. Тези ленти щяха да му дадат всичко, което е било във файловете на компютъра в деня преди Тислър да умре, и всичко, което бе в него сега. Ако се окажеха евентуални различия между двете, тогава Грейвър щеше да знае, че някой друг, освен Тислър е имал достъп до компютъра. Ако нямаше промени, той всъщност не беше сигурен. В момента го вълнуваше въпросът, дали сега е изтрил харддиска, за да не може никой друг да има достъп до него? Той реши да изчака, докато се разбере дали двете ленти са добри. Хвърли последен поглед към компютъра, не съвсем уверен, че не прави грешка, като го оставя тук, загаси лампите и напусна стаята.

Излезе от къщата по същия начин, по който бе влязъл. Затвори добре двете задни врати, въпреки че ключалките им бяха разбити. Докато потегляше от алеята, в къщата светна друга лампа, този път в празната спалня. Артър Тислър бе много акуратен.

Той спря край денонощен магазин и се обади на Арнет от автомат.

— Страшно си нетърпелив — чувайки гласа му, каза тя.

— Не се обаждам за това — рече той. — Имам нещо за теб. — Разказа й за какво става дума.

— Взе ли параметрите?

— Да.

— Ще трябва да се разшифрова — предупреди тя — и дешифрирането, душко. Вече не е това, което е било преди. В тия времена понякога е просто невъзможно.

— Ще ти ги донеса.

— Тук съм — рече тя.