Дейвид Линдзи
Без светлина (23)

23.

По пътя си обратно към службата Грейвър се отби в малък снекбар, обслужващ бизнесмени. Беше заведение, останало спокойно и тихо въпреки промените през последните две десетилетия. Имаше малко мрачен и усамотен вид, с тежка дървена мебелировка, лъхаща на алкохол, цигари и пури, а сервитьорките бяха облечени като малки момиченца, с бели къдрички около дълбоките деколтета и с щръкнали сутиени. Пържолите цвъртяха в собствената си мазнина; сосовете за салати бяха само три вида и нито един от тях не бе нискокалоричен; а като единствен подсладител се използваше захарта. Всичко бе нездравословно и вкусно.

Той ядеше, седнал в един ъгъл, и мислено прехвърляше отново разговора си с Арнет. Спомни си изражението й, когато й каза, че иска да бъдат наблюдавани Дийн и Джинет Бъртъл. За частица от секундата тя сякаш се усъмни по-скоро в неговата лоялност, отколкото в тази на Бъртъл. Как така ще иска да бъде следен Бъртъл? Това беше естествена реакция, та нали Дийн Бъртъл бе безукорен, неговата почтеност бе просто една даденост, толкова стабилна, че човек дори не се замисляше. Такъв приятел като него ти се иска да имаш до себе си, ако един ден светът се озлоби срещу теб и целият ред на нещата се промени и ако всичко се настрои против теб, макар да си невинен. Би искал Дийн да е там, защото знаеш, че няма в нищо да те обвинява, а ще те разбере и докрай ще остане с теб. Грейвър знаеше чувствата на останалите към Дийн. Такива чувства имаше и самият той.

Пържолата на Грейвър пристигна, плувнала в собствения си сос, допълнена с дребни късчета, които бяха дълги, тънки, меки и златистокафяви. Докато се хранеше, той се опита да отклони мислите си в друга посока. Всъщност нямаше много време да обмисля възможностите си за избор. Знаеше това. Но знаеше също така и че няма време да маневрира в традиционния смисъл. Когато довършваше последната си хапка от пържолата, вече бе взел няколко важни решения. Първо трябваше да уточни известни взаимоотношения, за да е ясно на какво може да разчита.

Беше почти един и половина, когато се върна в управлението. Спря се на вратата на Лара и надникна вътре.

— Можеш ли да ми отделиш една минутка?

— Разбира се — отвърна тя. Грабна бележник и молив и го последва в неговия кабинет. Той затвори вратата и Лара застана пред бюрото. Грейвър забеляза, че се е поосвежила след обяда, с току-що сресана коса, с ново червило, костюмът й бе добре опънат и тя изглеждаше също така безупречно, както и сутринта.

— Седни — каза той и се настани срещу нея на единия от столовете пред бюрото си. Тя държеше стенографския бележник и молива в скута си, с очаквателно, но не и неспокойно изражение. Вече бе почувствала, че разговорът няма да бъде рутинен.

— Лара, нуждая се от твоята помощ в нещо, което… е извън обичайното — рече Грейвър.

Той кръстоса крака, опитвайки се да изглежда по-спокоен, отколкото всъщност беше, макар да подозираше, че паниката му не е убягнала от погледа на Лара. Както винаги, между тях се предаваха неща, за които и двамата никога не споменаваха. Особеното в техните взаимоотношения беше, че много от чувствата помежду им, било любовни или просто приятелски, никога не се изричаха. Това, естествено, беше по избор на Грейвър или, както по-често напоследък си мислеше, по негова вина.

— Искам да те помоля за една услуга, Лара, нещо, което е извън служебните ти задължения — каза той. — Обикновено такова нещо човек иска от близък приятел… някой, комуто се доверява… въпреки всичко, което може да се случи.

При тези думи лицето й се поразведри, но остана и известно съмнение.

— Лично ли е или служебно? — попита тя.

— И двете — отвърна той. — В това е проблемът.

Видя как тя настръхна.

— Жена ли е замесена? — във въпроса й се долови явно напрежение.

— Не — каза той, — няма нищо от този род.

Докато я гледаше, осъзна колко много разчита на нея, колко много му се искаше да разчита на нея, за да издържи на напиращите бурни събития. Чувстваше се като лекар, разглеждащ под микроскоп клетките на своята наскоро открита болест. Съществуваше опасност да загуби разума си, да започне да възприема неясните, гърчещи се и лепкави сенки като нещо различно от тяхната истинска същност, имаше тенденция да ги вижда като проявление на злото, на смъртта, на Страшния съд. Грейвър се нуждаеше от някого — от Лара — да бъде с него, когато страховете му нараснат до митологични размери, когато съмненията победят убежденията му и се появи опасност той да повярва в лъжата.

Навярно тя бе видяла нещо от този страх в очите и в държането му или го бе доловила в гласа му. Лицето й смекчи израза си и тя кимна.

Господи. Ако той изобщо имаше някакъв разум, не биваше да изпуска тази жена от погледа си. Без всякакви други предисловия Грейвър започна от самото начало и всичко й разказа. Всичко. Повече, отколкото щеше да каже на Нюман или Пола. Повече, отколкото щеше да каже на Арнет. Постепенно гласът му ставаше по-тих, несъзнателен навик при него, когато бе съвсем вглъбен. Той й говореше, сякаш тя бе единственият друг човек в живота му, позволявайки й да види страха и съмнението, без да се оправдава за своето объркване и болката, почувствана заради предателството. Опита се да й представи своята собствена перспектива, да й даде представа за напрегнатите си чувства.

Когато Грейвър накрая свърши, тя седеше безмълвно и го гледаше. Изобщо не бе помръдвала. После сведе очи.

— Трудно е за вярване — каза замислено тя. — Трябва да си…

— В състояние на шок — рече Грейвър.

Тя вдигна очи.

— Да, така ми се струва. — После продължи колебливо: — Съжалявам за Дийн. Много. Виждам… Знам как това те измъчва.

Грейвър се размърда малко неловко.

— Навярно разбираш… че рисковете ще са съвсем реални — продължи той. — Това не е според инструкциите. Има опасност да загубиш работата си. Няма никакви указания или принципи за действие. Ще правя просто това, което смятам за правилно. То е по мое вътрешно убеждение. Не искам да те заблуждавам.

— Разбирам — каза тя. — Само че е… толкова неочаквано, малко смайващо. — Направи опит да се усмихне, но не се получи. — Всъщност е толкова… не зная, може би странно, когато човек познава тези хора.

Тя поопъна с една ръка полата си надолу.

— Извинявай, че те поставям в такова положение, Лара. Аз също се чувствам неловко. Не го направих лекомислено. И честно казано, напълно ще те разбера, ако решиш, че не можеш… да се справиш с подобна мисия.

Последните думи му се сториха неискрени, банални и скалъпени и той съжали за тях.

Тя отново мълчеше. Грейвър бе изненадан, че той не долавя чувствата й. Беше сигурен, че ще успее да разгадае реакцията й по поведението и лицето й, но грешеше. Той не виждаше нищо. Почувства се като комарджия, който чака зарчето да спре да се върти. Но съвсем дълбоко в себе си не вярваше, че тя ще му откаже помощта си.

— Ще го направя — най-после каза тя, вдигайки поглед. — Но тук си прав, това е колкото лична, толкова и професионална услуга. И двете неща едновременно, да… но не съвсем.

Очите й се впиха в неговите. В този кратък миг, с цялото си същество, тя му даваше да разбере, че тази негова молба, както и съгласието й, няма да останат без последствия.

Грейвър чакаше.

— Въпросът е, че сега молиш нещо Лара Казарес, а не своята секретарка — рече тя. — И аз с удоволствие ще го направя, не като твоя секретарка, а като Лара. — Тя повдигна вежди въпросително.

Той кимна.

— Вярвам ти — каза тя. — Напълно. Но не съм глупачка. Достатъчно разбирам вече от тази работа и зная, че понякога се налага да излъжеш — да си спестиш истината — или както искаш го назови. — Тя млъкна, без да откъсва тъмните си очи от него. — Имам само една молба: никога не ме лъжи. Излъжи секретарката си, ако трябва. Не съм толкова наивна и знам, че не мога да настоявам за това. Но никога не ме лъжи… не лъжи Лара. — Тя пак се спря. — И ако не схващаш разликата между двете, е, тогава май аз не съм те разбрала.

Тя замлъкна и го погледна, почти тъжно, както му се стори, и изведнъж той осъзна, че тук, зад тази молба има цяла история, свързана с нея и която досега е била напълно невидима за него. Или Лара бе съвършено потайна, или той е бил възмутително тъп и недосетлив, прекалено погълнат в себе си, за да открие една неочаквана чувствителност.

— Много е важно за мен — каза тя. — Разбираш ли? Никакви лъжи… между теб… и мен.

Грейвър кимна.

— Разбирам — рече той. — Съгласен съм.

— Вярвам в това — каза тя. — Ще направя всичко, което мога, за да ти помогна.

Грейвър почувства невероятно облекчение и в същото време се огорчи. В действителност той вече я бе излъгал чрез двусмисления си подход. Или по-точно, ако не я излъга, не бе и напълно искрен. Лара го долови и именно за това говореше. И все пак тя се съгласи да работи с него при доста особени обстоятелства. Бе приела, но и го бе предупредила. Нежно.