Дейвид Линдзи
Без светлина (2)

2.

От своята кола на почти пустата магистрала, Маркъс Грейвър наблюдаваше как юнският дъжд премина над западните покрайнини на града и спускащият се нощен мрак потъмни зеленината на гъстите черни дъбове, борове и магнолии, простиращи се чак до хоризонта. Тънък лъч синкава светлина, всъщност всичко, което бе останало от деня, се появи за миг между движещите се накъсани облаци и тъмните дървета, сякаш някакво око несъзнателно се бе полуотворило, и то за последен път.

Грейвър изключи чистачките и се загледа как това око се затваря сред финалните пръски на отминаващата буря по предното стъкло. Беше развълнуван и неспокоен, макар че това биха могли да разберат само тези, които добре го познаваха. Той караше бързо по блестящото черно шосе, постепенно извиващо на юг, а гумите на колата му изхвърляха дъждовни пръски на дълги бели струйки назад. Светлините на града бяха започнали да проблясват в неделната привечер.

Дори ако се наложеше само да си го представи, Грейвър никога не би се спрял на Артър Тислър. От всички мъже и жени, работещи при него, Тислър изглеждаше най-незабележителният, най-малко вероятният, с когото би могло да се случи „нещо особено“. Артър Тислър беше типичният невидим човек, а невидимите хора си живееха живота, без да причиняват водовъртежи около себе си; те умираха, без каквито и да е произшествия и съвсем скоро след това за тях започваха да говорят: „Артър Тислър, боже мой, от години не се бях сещал за него“.

Думата „обикновен“ не бе достатъчно описателна за посредствени личности, но Грейвър си помисли, че това неясно прилагателно особено много подхождаше за случая с Тислър. Някъде в средата на трийсетте, Тислър бе среден на ръст и тегло. Косата му бе светлокестенява, права, тънка и преждевременно оредяла на темето. Носеше очила, с правоъгълни метални рамки в сивкав цвят и тъмнокафяво пластмасово ръбче в горния им край. Имаше малка брадичка, ситни мигли, непретенциозни вежди, които сякаш молеха за прошка, задето не са по-внушителни, и дребен, малко изострен нос. Всъщност имаше лесно забравящо се лице. Не след дълго Грейвър навярно трябваше да поглежда негова снимка, за да си припомни как е изглеждал.

Или може би не. Навярно след случилото се тази вечер Грейвър никога нямаше да го забрави.

Той се прехвърли в дясната лента, намали скоростта и пое надолу към изхода за „Харуин“. Вдигна брадичката си, за да опъне малко шията си под възела на вратовръзката и си напомни да премести копчето на яката. То щеше да бъде второто за една седмица и всъщност това потвърждаваше показанията на домашното му кантарче вече от няколко месеца насам. Което беше съвсем добре. И без това все си мислеше, че е прекалено слаб. Не познаваше друг мъж на средна възраст, който изобщо да не се интересува какво яде.

„Харуин“ беше дълга улица. Водеше в посока изток-запад от Саутуест Фриуей към Шарпстаун, през добри и не чак толкова добри части на града. От дясната страна улиците започнаха да стават по-рядко населени и постепенно незастроените парцели преминаваха в празни ливади и тъмни, неосветени пространства земя. Железопътните коловози на Съдърн Пасифик Рейлроуд извиваха откъм север, когато наближи надлеза при Сам Хюстън Толуей, а после продължаваха успоредно на „Харуин“, щом в далечината се появиха светлините на летище Андрау Еърпарк.

Зави надясно към Уилкрест, намали скоростта, пресече жп линията и после смъкна страничното стъкло, вглеждайки се в тъмнината отляво, през празните площи към пустия край на самолетната писта. Усети мириса на мокра трева и бурени. Учуди се, че не може веднага да съзре светлините на патрулните коли. Полето изглеждаше съвсем равно. Огледа добре шосето встрани. Пио Тордела му бе дал точни указания. Детективът от Отдела по убийства му обясни да търси тесен черен път веднага щом пресече жп линията. Пътят не бе обозначен, всъщност представляваше само коловози през треволяците.

Тъй като нямаше друга кола по цялото протежение на шосето, той пресече насрещната лента за движение и подкара бавно покрай банкета, за да може по-лесно да улови с фаровете си някакво прекъсване на равния бордюр от треви. Наистина веднага го откри.

Зави по него и скоро зърна синьо-червените проблясъци от патрулна кола на около стотина ярда в празното пространство, наравно и почти закрита от високите треви. Явно дъждът не е бил толкова обилен, че да направи коловозите непроходими. Надвесен над волана, той се мъчеше да ги следва, чувайки свистенето на тревите, когато те се превиваха и се влачеха под шасито на колата.

Пътеката се спускаше леко към плитка падина и в този момент изникнаха силуетите на три-четири коли на фона на светлините от града далече зад летището. Когато той наближи, фаровете му уловиха късове боклуци, разпокъсани найлонови торбички и опаковки, заплетени в треволяците, ръждясало парче от нещо като автомобилна броня, проблесна стъкло, някаква избеляла от слънцето щайга, капачки от консервни кутии, заклещени в калта и тревите. Явно тази падинка беше използвана като незаконно сметище, за изхвърляне на всичко ненужно, от което градските жители непрекъснато се освобождаваха, сякаш си сменяха мъртвия слой на кожата.

Колата на Грейвър леко се поклащаше по коловозите, наближавайки мястото, и спря до най-близката патрулна кола. Имаше само две такива, освен колата на детективите без опознавателни знаци, пикапа на криминалния екип и пикапа на следователя по смъртни случаи. И естествено, там беше и другата кола, която трябваше да бъде на Артър Тислър, малък шевролет, модел отпреди няколко години, чиято врата откъм шофьора беше отворена. Колата имаше неопределен тъмен цвят, може би син или зелен, повърхността й бе поолющена от слънцето. Макар че стоеше в центъра на вниманието, тя изглеждаше съвсем не забележима, като черна дупка, поглъщаща светлина.

Когато загаси фаровете и излезе от колата, двама униформени полицаи се появиха иззад колата на Тислър, развивайки жълта лента за ограждане на местопроизшествието в доста широк параметър. Пио Тордела, набит и тъмнокос, тръгна към него, газейки през високата и мокра трева, която беше отъпкана около колата на Тислър. Той мина пред фаровете на една от патрулните коли и се приближи до Грейвър.

— Капитане — каза Тордела, щом стигна до него.

Те се ръкуваха и в този първи момент Грейвър усети как меките очи на Тордела го оглеждат преценяващо, преди да се отклонят встрани. Грейвър беше работил шест години в отдел „Убийства“ скоро след като свали униформата, но оттогава в продължение на вече четиринайсет години беше в Отдела по криминално разузнаване. По-голямата част от кариерата му бе преминала в разузнавателна работа, главно като аналитик, а през последните четири години, и като капитан на отдела. От почти пет години не се бе появявал на местопроизшествие.

Но не това беше причината за неспокойния поглед на Тордела. По-скоро то имаше връзка с работата на Грейвър. Криминалното разузнаване беше особен отдел. Понякога го презираха, понякога му се сърдеха или се бояха от него, но винаги съществуваше известно уважение към него. Грейвър се стараеше да не обръща внимание на всички тези отношения. Той ги разбираше и ги търпеше. Хората, изкарващи прехраната си със събиране на тайни, не можеха да очакват особена сърдечност и топлота от останалите. Грейвър знаеше какво означава загрижения поглед на детектива. Смъртта на един от пазителите на тайни беше от съдбоносно значение, всъщност тя беше нещо безпрецедентно и Тордела просто не знаеше какво ще стане. Ако имаше възможността да избира, той никога не би поел този случай.

— Истинска каша, капитане — колебливо се опита да го предупреди Тордела. Гласът му бе тих и внимателен, с точно произношение. Мустаците му бяха гъсти и скоро щяха да станат рошави. Имаше навик да ги захапва в единия край с долните си зъби.

Грейвър погледна групата коли, блеснали след преминалия дъжд. Миризмата от загрети автомобилни двигатели се смесваше с аромата на влажната трева, фаровете на патрулните коли, косото разположение на всички коли, включително и на неговата, му напомняха на учебен етюд, при който всички елементи на композицията бяха разположени така, че да привличат вниманието на зрителя към центъра на платното: колата с отворената врата, през чийто праг се подаваше вдървено единият крак на Тислър.

— Имал ли е документ за самоличност? — попита Грейвър.

— Да — отвърна Тордела. — Във вътрешния джоб на сакото си. — Той извади от своето сако найлонова торбичка с портфейла и полицейската значка на Тислър. От вътрешната страна торбичката беше зацапана с кръв.

За миг Грейвър почувства оптимизъм. Може пък и наистина да е било самоубийство.

— Между другото, имахте късмет — рече Тордела.

Грейвър откъсна поглед от торбичката и се обърна към набития детектив.

— Защо?

— Не бях първият, който излезе — каза Тордела. — Десетина минути преди това обаждане е имало стрелба в един магазин в Кашмиър Гардънс. Продавачът там стрелял по двама типа, които се опитали да го ограбят. Убил единия на място. Ранил другия, който после убил продавача и избягал, стреляйки напосоки, като ранил една жена отвън. В момента се е скрил в някакъв гараж недалече от магазина — заедно със заложник. Предизвика голямо раздвижване. Всички от пресцентъра се втурнаха в онази посока и предполагам, че репортерските коли са или вече там, или са запрашили натам.

Някой остро изруга. Грейвър и Тордела обърнаха погледи към колата на Тислър, където един мъж в цивилни дрехи, може би помощникът на следователя, се отдалечи от отворената врата, тупна с крак и избърса стъпалото си в тревата. После пак изруга.

— Както и да е — рече Тордела, обръщайки се отново към Грейвър, — едва после се обадиха за това. Момчето, което съобщи — той погледна към един от униформените полицаи, — решило, че е вече детектив и казало по радиото, че има случай на „самоубийство“. Струва ми се, ако някой го е чул, това е изглеждало доста скучна перспектива в сравнение с шоуто в Кашмиър. Според мене никой от медиите не знае, че сме дошли тук.

— Да — каза Грейвър, — това е късмет, наистина късмет.

— Той пак погледна колата на Тислър.

— Той беше детектив, нали? — попита Тордела.

— Да.

— По служба ли е бил тази вечер?

— Боже мой, ще ми се да знаех — рече Грейвър.

Тордела кимна. Големите му тъмни очи бяха сериозни и въпреки тревогата придаваха спокоен израз на лицето му. — Към коя секция?

— Организирани престъпления. — Грейвър знаеше как навярно звучи това, загатващо толкова много.

Тордела отново кимна замислено.

— Хората от СВО са тръгнали насам — каза той.

Специалният вътрешен отдел автоматически се занимаваше с всякаква стрелба, свързана с полицейски служители. Този случай щеше да предизвика инфаркт у Джек Уестрейт.

— И капитан Кац също е тръгнал — добави Тордела. Имаше предвид Хърб Кац, съответният по ранг на Грейвър от отдел „Убийства“. — Лейтенантът беше вече поел към Кашмиър Гардънс — обясни Тордела.

Това нямаше значение, Кац при всички случаи щеше да бъде повикан. А Кац навярно вече се бе обадил на Джек Уестрейт, който като помощник-началник на следователските служби беше шеф както на Грейвър, така и на Кац. Но Уестрейт нямаше да дойде в тъмното буренясало поле. Неговото царство беше в сферата на словесните лабиринти и политиката, а не сред събитията. Разбира се, той щеше да побеснее заради този случай, дори щеше да изпадне в паника, но по съвсем различни причини.

— Какво ти е мнението? — попита най-после Грейвър. Искаше да разбере интуитивната реакция на Тордела, усещането на опитния детектив от мястото на произшествието.

— Е, самият аз скоро пристигнах — подчерта той, поклащайки глава, — но без да зная нещо повече по случая, само като гледам, склонен съм да мисля, че е самоубийство.

Грейвър почувства облекчение, но само за миг. Все пак в този момент беше благодарен и за такъв временен отдих. Известно време двамата мълчаха и гледаха как жената от криминалния екип снима с видеокамера колата отвън и отвътре, от най-различен ъгъл и перспектива. Когато тя свърши, Грейвър усети, че детективът го гледа. Той се обърна към него. Хлътналите очи на Тордела бяха безстрастни, беше захапал мустака си в единия край.

— Добре, да погледнем — каза Грейвър.

Тордела наведе глава и двамата тръгнаха към колата на Тислър. Макар да не бе валяло толкова много, че да се разкаля, бе доста влажно и по обувките на Грейвър се полепи пръст. Тордела го спря зад жълтата лента, опъната пред отворената врата между две колчета, забити в калта.

— Все още търсим нещо ей там — каза той и посочи неопределено от другата страна на лентата.

Осветен от фаровете на патрулната кола, Грейвър виждаше крака на Тислър под волана, стъпалото му стърчеше навън през отворената врата, а тялото му се бе свлякло към пасажерската седалка. Лъчите осветяваха прозореца до мястото на шофьора и сякаш разпалваха ръждивите пръски върху стъклото, които бяха част от съдържанието в главата на Тислър.

Закопчавайки сакото си, за да не се развява и да не му пречи, Грейвър прекрачи жълтата лента и се приближи до вратата, внимавайки да не тъпче много тревата. Сложи ръцете си в джобовете, стисна зъби и погледна вътре.

При изстрела Тислър е седял зад волана, но сега горната част от тялото му лежеше върху пасажерската седалка, а разбитата му глава бе отчасти потопена в тъмната гъста течност, насъбрала се във вдлъбнатината на седалката. Десният му крак бе извит непохватно под кормилния вал, а левият бе опънат и стърчеше през вратата. Дясната ръка бе метната настрани и висеше над ръба на седалката и под нея на пода лежеше автоматичен пистолет. Имаше страшно много кръв и Грейвър я усещаше, един особен мирис на мухлясало и сладникаво, като нещо старо, което е било държано във влажно мазе. Хрумна му, че тази миризма не се е променила през хилядолетната човешка история и навярно е миришела точно така още от деня, в който Каин за първи път я е подушил.

Тордела посочи вътрешната страна на вратата, към копчето, от което се палеше лампата при отварянето на вратата.

— Той е заклинил с кибритена клечка бутона, за да бъде непрекъснато натиснат — обясни той. — Предполагам, че е поседял известно време, преди да го направи, като не е искал да привлича внимание. — Той махна с ръка към таблото. — Радиото е включено, но звукът е намален докрай. Интересно защо просто не го е изключил.

— А така ли беше отворена вратата?

— Да, точно така. И погледни. — Тордела се надвеси и посочи ръба на отворената врата. — Мисля, че проклетият куршум е нащърбил рамката. Точно затова и търсим в тревата, да намерим гилзата.

— Няма ли нищо?

— Не сме я открили — Тордела сви рамене, захапал мустак, — но още не сме претърсили дрехите му, а и колата.

Той освети с джобното си фенерче вътрешността на колата. Зад пасажерското място висеше закачалка с чифт панталони, опаковани в прозрачен пакет; имаше прикрепено розово етикетче от пералня. На задната седалка нямаше абсолютно нищо, никакъв боклук, нито разхвърляни вещи или дори забравена обвивка от дъвка.

— Той изглежда е обичал реда, а? — Тордела кимна към задната седалка.

— Така беше — каза Грейвър.

— Някой може да е разчистил. Или, струва ми се, самият той. Нали знаеш, понякога го правят.

Съществуваха доста митове за самоубийците, за това как често внимателно планират смъртта си, за необичайното им педантично поведение, преди да умрат, за странната логика на тяхната лудост. Но Грейвър никога не се впечатляваше от тях. Подобни обобщения не му се струваха особено убедителни, защото според него самоубийците не бяха от някакъв отделен, странен вид, който да се отличава със специфични и точно определени черти. Душевно неуравновесени хора извършваха самоубийства. Интелигентни и съвсем уравновесени хора също се самоубиваха. Самоубиваха се и страхливци, и герои. Ричард Кори се бе самоубил, както и Юда. Също и Сократ. В цялото това разнообразие Грейвър трудно можеше да направи някакви обобщаващи изводи. Той винаги се отнасяше с подозрение към простите тълкуващи формулировки; аксиомите го притесняваха.

Малко самолетче забръмча по пистата към тях и се издигна толкова ниско над главите им, че Грейвър сякаш усети буботенето в гърдите си. Всички вдигнаха глави и погледнаха нагоре, проследявайки го в тъмнината.

— Ами тогава да започваме — рече Тордела, слагайки чифт латексови ръкавици, като ги опъваше над китките. — Предполагам, че нямаш никаква идея за това.

Грейвър поклати глава.

— Нямам и понятие. Неговият групов ръководител е Рей Безъм. По правило той трябва да знае дали Тислър е бил на работа тази вечер, но сега е на почивка, на риболов, някъде до Порт Изабел. Но предполагам, че Дийн Бъртъл би могъл да знае.

— Бъртъл ли?

— Той е аналитикът, който повечето време работи с Тислър.

Тордела пак кимна, старателно избягвайки погледа на Грейвър, докато обтягате ръкавиците по пръстите си.

— Добре. Е, виж какво, прекъсни ни, ако искаш да видиш нещо по-специално или ако имаш въпроси — рече той и хвърли бърз поглед към Грейвър. — Иначе смятам да обработя всичко най-подробно, особено като се има предвид кос е лицето.

Грейвър се обърна и се върна при колата си; встрани от ярките фарове. Пио Тордела беше само първият от цял куп хора, които щяха да надничат над рамото на Грейвър към този случай. Необяснимата смърт на офицер от разузнаването предизвикваше максимално подозрение с минимална надежда за неговото разпръскване. Просто нямаше начин да се избегне непосредственото предположение, че нещо ужасно се е случило в отдела, където тайните бяха основният предмет на дейност.

Облегнат на предния калник, Грейвър ги наблюдаваше как разиграват това, което бе станало съвременен ритуал на американската градска култура. Вечерта се бе поохладила за няколко часа от преминалия дъжд, но сега горещината се завръщаше отново и започна да става задушно. Беше му трудно да разбере дали влагата по тялото му се дължи на невероятната влажност на въздуха или на стичащата се пот. Необичайно дъждовната пролет и ранното начало на лятото бяха породили изобилие от насекоми в буйната, висока трева, от която те излизаха на все по-гъсти рояци, забулвайки ярките фарове на колите и проблясваха като малки искрици.

Партньорът на Тордела изчезна зад тъмната страна на колата на Тислър, докато Тордела се консултираше с помощника на следователя и жената от криминалния екип. Застанал сред блещукащия рояк насекоми, той говореше и жестикулираше с ръце в бледите латексови ръкавици, а фигурата му хвърляше отривисти сенки върху зейналата врата на колата зад него.

Грейвър отново погледна към Тислър, изкривеният му крак пак се мерна осветен сред тъмнината и почти му се стори, че Тислър се бе помръднал и с неудобната поза на тялото си като че ли се съпротивляваше, сякаш в неочаквания ужас на онзи последен миг той бе променил решението си и отчаяно се бореше да не бъде погълнат в черната паст на вечността.