Дейвид Линдзи
Без светлина (1)

1.

Той вървеше бос в тъмнината през добре подстриганата и влажна морава, а топлият бриз от Мексиканския залив развяваше навитите до прасците крачоли на копринената му пижама. Беше гол до кръста и въпреки понатежалото през последните двадесетина години тяло, мускулите му бяха все още стегнати за петдесет и осем годишната му възраст. Беше красив мъж и го съзнаваше, затова всеки ден вдигаше тежести и се печеше по половин час на брега, за да поддържа фигурата си и мургавия тен. Косата му бе започнала да пооредява и сега я оставяше по-дълга от преди, като прошарените бакенбарди бяха сякаш нехайно пригладени назад, сливайки се с посребрените му слепоочия.

Хванал висока чаша с лед и ром, той вървеше към кея, издаден в тъмния залив, където един хидроплан бръмчеше в нощното море. Червено-белите му светлини проблясваха и виенето от перките започваше да замира, докато той се приближаваше към двамата мъже на пристана, чакащи да го закрепят за пилоните.

Панос Калатис не можеше съвсем ясно да види всичко това. Мъжете, самолетът и пристанът бяха в различни оттенъци на тъмносиво и черно, защото нощта беше безлунна и ясна, а разпръснатите светлини по бреговата ивица се сливаха със звездното небе, където необятният мрак постепенно ги поглъщаше напълно. Той се почеса по косматите прошарени гърди и зачака, вслушвайки се в особените глухи звуци, отекващи от водната повърхност, прищракването на вратите на самолета, лекото потупване на металните понтони срещу пилоните, плискането на вълните по брега и пристана, стъпките на мъжете върху дървения кей и спотаените им гласове.

Калатис смучеше парче лед от чашата и чакаше. Обичаше Мексиканския залив, знойните му нощи, изпълнени със солени аромати от други светове, които бързите и мощни течения на Гълфстрийма донасяха със себе си. Това му напомняше за други солени води, за други заливи, брегове и интриги.

В момента обаче беше обхванат от някакво безпокойство. Приближи се още малко до мястото, където кеят се свързваше с вълнолома отдолу. В тъмнината успя да различи ивицата пясък под кея и неясните движения на мъжете отгоре. Сред шума от тътрещи се нозе долови стъпки, които се различаваха от останалите. Той съсредоточи вниманието си върху тях, когато се отделиха и зазвучаха по-силно с приближаването си към него. Щом стигнаха до стълбите, те станаха къси и неравномерни. Мъжът се изкачи по стълбите, които водеха към моравата.

— Панос.

— Тук съм. — Той се обади от тъмнината не много високо, знаейки, че гласът му е доста силен.

— Хубав самолет — каза леко задъхано мъжът, докато вървеше към Калатис през тревата.

Преди той да наближи, Калатис измина няколко крачки обратно към къщата, затова Колин Фийбър трябваше да продължи да върви, за да го настигне. Когато Калатис се спря, той се обърна с лице към Фийбър и налапа още едно парче лед. Те се изгледаха един друг, а лицата им едва се различаваха на оскъдната светлина. Калатис не каза нищо и в следващия миг се обърна, хвърляйки поглед към къщата. Тя бе разположена нависоко, с палми наоколо, обширна сграда с големи веранди, напомняща британски колониален стил. На верандата Калатис виждаше Джейл, която се движеше напред-назад, полуосветена от високите прозорци зад нея и източеният й силует сякаш плуваше в сумрака. Дори от такова разстояние той ясно виждаше, че е гола. Когато се обърна, успя само да хване извръщането на главата на Фийбър към плажа, сякаш там в тъмното имаше нещо, което той непременно искаше да види.

Фийбър носеше костюм с кърпичка в джобчето. Изглежда беше ходил някъде, може би на вечеря по някакъв повод. Калатис едва различаваше изражението на лицето му в неясната светлина откъм прозорците.

Фийбър се чувстваше неловко заради мълчанието на Калатис. Той погледна надолу към брега, после към самолета във водата. Нямаше накъде другаде да насочи очите си, освен към Калатис или към Джейл на верандата, където вече бе надникнал и се боеше да погледне отново.

Калатис го наблюдаваше и изчака още малко, за да му бъде страшно признателен Фийбър, когато го чуе да говори. Отпи от рома, извърнат към призрачния силует на самолета във водата.

— Обадиха ми се по телефона преди около час — каза той. — Новините не са хубави.

Видя как Фийбър настръхна и си помисли, че ако е куче, би могъл да подуши страха, нахлуващ сякаш от водата зад него.

— Какво се е случило? — попита Фийбър.

— Артър Тислър се е самоубил. — Той произнесе името му като Тислър.

Последва мълчание.

— Господи…! — възклицанието на Фийбър прозвуча като съсък.

На Калатис му се стори, че Фийбър помръдна левия си крак, може би за да стъпи по-устойчиво по стръмния склон.

— Ко… кога е станало това? Боже мой… това е невероятно. Боже мой. Кога е станало?

— Преди няколко часа.

— По дяволите… Артър Тислър.

— Да.

— Сам ли е бил? Искам да кажа, навярно някой го е намерил. Кой го е открил?

— Това няма значение.

Фийбър потъна в мълчание. Калатис не го прекъсна. Дългогодишният му опит го бе научил, че добрите хора — а Фийбър беше добър човек — реагираха веднага при много малък стимул. Ако бяха достатъчно схватливи и користолюбиви и ако той ги подхванеше с необходимото умение и с абсолютно точния нюанс от безпокойство, те щяха да вземат единствено правилните решения. Щяха да бъдат надеждни — поне за неговите цели — дори когато губеха равновесие.

Фийбър се бе обърнал към брега и виещите се по него светлини, сякаш можеше да мисли най-добре, ако не гледаше право в лицето на събеседника си. Калатис разглеждаше профила му. Беше типичен американски бизнесмен, от типа неостаряващи, рано избуяли момчета, които винаги се впечатляват — и които винаги се опитват да впечатлят другите — с особената си представа за мъжественост, едно понятие, свойствено за голяма част от финансовата конкуренция. Калатис не беше срещал американски бизнесмен, който рано или късно да не се опита да отгатне приблизителните ти финансови възможности чрез заобиколен разговор, стремейки се да определи професията ти, къде живееш, каква кола караш, в кои клубове членуваш, кого познаваш, къде ходиш на почивка и с какви играчки запълваш свободното си бреме — лодка, кола, ски, оръжие и така нататък. Беше нещо като сравняване на пенисите, като някакво момчешко премерване с човека до тебе, използвайки долари вместо полови органи.

Фийбър се обърна към Калатис.

— Казваш, че са ти се обадили. Ще се появи ли по новините?

— Не. Доколкото разбирам, ще успеят да подходят съвсем безшумно. Засега имат късмет в това отношение.

Фийбър престана да задава въпроси. Не беше необходимо. Той разхлаби вратовръзката си.

— В такъв случай операцията Селдън пропада — рече той. Помълча и поклати глава. — Самоубийство. По дяволите, как да го повярваш? Каква тъпотия. Невероятно. Е, да, ще има суматоха из ведомствата. Отдел „Убийства“ и специалният вътрешен отдел. Грейвър ще проведе собствено разследване, за да се увери, че няма никакви компромати. Ако е самоубийство… — Той се спря и погледна Калатис. — Значи са сигурни, че е самоубийство…

Калатис кимна.

— Казват, че е самоубийство.

— В такъв случаи няма проблеми с отдел „Убийства“ или СВО, остава само разследването на Грейвър. Но там трябва да бъдем добре обезпечени. Нашите хора са опитни и много внимателни. Ще следя нещата и ще гледам нищо да ме се разкрие.

Калатис допи останалия ром и изхвърли леда на тревата.

— Убеден съм, че ще успееш да овладееш проблема, Фийбър — каза Калатис. — Но в това, което става, две неща ме безпокоят — добави той. — И то много сериозно. От опит знам, че едно самоубийство в тази работа винаги означава неприятности. Сблъсквал съм се с това и преди. Мексико сити. Бриндизи. Монтевидео. Марсала. Тел Авив. Марсилия. — Изброяваше ги бавно, спирайки се за миг между тях, сякаш първо трябваше да си припомни случая в съответния град, преди да изрече името му. — Във всяко от тези места съм виждал самоубийства и те винаги предизвикваха бъркотии и неочаквани обрати. Умираха и други хора. Неприятности.

Той млъкна и допря студената чаша до голите си гърди, потърквайки охладената й влага по кожата си. Искаше Фийбър да го изслуша добре и да размисли върху казаното от него.

— Такива мъже — рече той — не се самоубиват заради обикновени причини, като например парични проблеми, жени или депресия. Те често се самоубиват от страх. Защото смятат, че не могат да избягнат нещо. Или навярно защото са направили нещо, заради което ще трябва да ги убият, или пък по някакви неведоми причини, те искат да надхитрят убиеца.

— Може би — каза Фийбър. — Но това не ти е Третия свят, за бога. Тук не е същото, Панос.

Калатис кимна снизходително на американския шовинизъм, на арогантното превъзходство, така дълбоко вкоренено в този човек, че той никога не би го осъзнал, колкото и да му го обясняват. Порив на вятъра опъна провисналите крачоли на пижамата му.

— Не, това не е Третия свят, приятелю — съгласи се Калатис. Гласът му бе търпелив и държането му учтиво. — Но ти все още не си разбрал, че това вече не е и Първия свят. Или втория. Когато се замесиш в тая работа, Фийбър, попадаш в съвсем различен свят. Опитвал съм се да ти го кажа, нали помниш? Този свят е един и същ по цялото земно кълбо. Повярвай ми. Не можеш да оцелееш, ако не схванеш това напълно… и то бързо.

Фийбър погледна Калатис и в бледата светлина над рамото му, идваща откъм къщата отгоре, Калатис видя как очите на събеседника му съвсем леко се преместиха, насочвайки се към жената на верандата. Калатис се усмихна вътрешно. Беше очаквал това. Мъжете, дори интелигентните мъже, може би особено те, бяха такива предсказуеми животни. Много малко от тях биха могли да не хвърлят поглед към онази веранда. Той познаваше мъже, които макар и знаейки, че ще умрат в следващи миг, пак не биха се сдържали да не надзърнат към онази веранда.

Премигвайки, Фийбър бързо насочи погледа си отново към Калатис, но гъркът се бе обърнал към пристана, за да не разбере Фийбър, че са го уловили как наблюдава Джейл крадешком.

— Ти каза, че те безпокоят две неща — каза Фийбър.

— Грейвър.

— О?

— Направих си труда да го проуча по-подробно, отколкото нещата в досието, което ти ми даде — каза Калатис. — Знаеш ли, човек лесно би могъл да го подцени. Става напечено, ако той води разследването. Няма да е никак лесно да бъде заблуден.

— Така е — съгласи се Фийбър. — Мисля, че тук си прав, но имаме и мъничко късмет — точно в този момент. Сега е лош период за Грейвър. Напоследък е пообъркан.

— Имаш предвид заради жена си.

— Именно. Ако жена ти избяга с такъв прочут лекар, има голяма вероятност да загубиш равновесието си.

— Това не е съвсем точно.

Е, добре, тя е имала дълга връзка с доктора, а сега е напуснала Грейвър, за да се омъжи за него. Там е работата, че тоя доктор е доста нашумяла личност и всичко се появи из клюкарските рубрики. А Грейвър е малко затворен човек. Това сигурно направо го побърква.

— Да — рече Калатис. — Мога да си представя как се чувства.

Долу, откъм пристана се дочуха стъпки по дъсчената платформа и приглушен смях. Много нощи Калатис се бе вслушвал в разговорите на чакащите мъже. Те пушеха; разговаряха тихо за всичко, от секса до смъртта, очаквайки да им дадат сигнал; очакваха нещо, от което адреналинът им да бликне и да ги разтърси. На млади години Калатис бе един от тях, но сега именно него те чакаха. По целия свят го бяха очаквали мъже в тъмнината и бе разбрал, че усещането за нощта е различно навсякъде, по-различно в Триест, отколкото в Прага различно в Лима от това в Лисабон, Ню Орлиънс или Милано. Но тъмнината, да, тъмнината навсякъде беше еднаква.

— В такъв случай искаш ли да направя нещо по-специално? — попита Фийбър.

— Не. — Калатис заби пръстите на краката си във влажната трева. — Само бих ти препоръчал да предвиждаш нещата всеки път, щом сърцето ти забие силно. Знаеш какво трябва и какво не трябва да се случва. — Настъпи пауза, но Фийбър нищо не каза. — Добре — рече Калатис.

Той свирна рязко само веднъж и тихите гласове замлъкнаха. Изведнъж се дочуха забързани стъпки по кея, нещо се блъсна в металните понтони на самолета, след това моторът започна да кашля и после запали.

— Ще те върнат до Клиър Лейк и ще те закарат до града.

Фийбър почувства внезапна несигурност, колебание, преди да тръгне, сякаш му се бе сторило, че е пропуснал нещо, някакво по-особено указание. Калатис само го гледаше мълчаливо, знаейки, че на слабата светлина, идваща откъм къщата зад него, Фийбър не може да различи чертите му.

След един момент на неловкост Фийбър се обърна и тръгна по склона към кея. Калатис го проследи с поглед и когато тъмнината го скри, се заслуша в накъсаните стъпки по стълбите надолу, а после по пристана към самолета.

Калатис пое дълбоко от мириса на залива и разкърши рамене, за да опъне мускулите на гърба си. Изчака на моравата, докато развържат котвата. Двигателите на самолета бавно заработиха и с отделянето му от пристана се дочу плясък по водата. Напускайки заливчето, той набра скорост, двигателите започнаха да вият и да разтърсват нощния въздух. След миг самолетът вече се бе отделил от водата, издигайки се в тъмното небе, и постепенно чезнещите му светлини се сляха със звездите. Калатис го изгуби от погледа си и дори престана да го чува, а плясъкът на вълните отново остана единственият шум в нощта.

Той се обърна и погледна към къщата. Джейл лежеше по корем в хамака и той виждаше как се люлее. Памучната мрежа на хамака беше бяла и той си представи как изглежда тъмната й кожа отгоре и как леко се подава през бялата тъкан на какаови триъгълничета.