Джанин Фрост
Двойно изкушени (47)

Глава 46

Няколко от хората на Влад останаха, за да се уверят, че ако има гули, оцелели от огъня, няма да влязат в метрото и да започнат да ядат невинните пътници. Останалите се върнахме в къщата му с хеликоптери. Веднага щом се приземихме го последвах, заедно със стражите, придружаващи Синтияна, в подземието. След като бях покрита с достатъчно плъхове, за да получа кошмари, можеше и да желая душ по-силно, отколкото Мидас беше желал злато, но исках да видя това.

Влад заповяда Синтияна да бъде завързана за големия каменен монолит. След това заповяда Шрапнел да бъде доведен от другата част на подземието и да бъде окован до нея. Беше дал най-доброто от себе си, за да ме убие, но не можах да потисна лекото съжаление при скръбта в изражението му, когато я видя. Синтияна, от друга страна, не изглеждаше толкова разстроена заради ситуацията на любовника си. Всъщност погледът й мина по него по начин, който можеше да бъде описан само като раздразнен.

— Той наистина е бил просто пионка за теб, нали? — попитах отвратено.

Тя, разбира се, не отговори. Въпреки че беше заловена, устата й запушена със сребро и срещаща се наистина ужасно бъдеще, Синтияна не беше уплашена. Погледът й се плъзгаше по мен по начин, който жените практикуваха до съвършенство, когато искаха да наранят самочувствието ти, без да произнесат и дума, но само се усмихнах достатъчно широко, за да й покажа новите си кучешки зъби. Може и да бях покрита с мръсотия, кръв и козина от плъхове, но унищожаващи поглед на вековно стар вампир не можеше да се мери с погледите/тези, които бях получавала в гимназията заради зигзагообразния си белег, накуцване и нарастващата способност да електрифицирам всеки, който ме докосне.

— Споменах ли, че беше хубаво да те видя отново? — почти измърках. — Въпреки че не помниш първият път, когато се срещнахме, нали?

Погледът на Влад беше почти толкова изненадан, колкото нейният. Отиде до Синтияна, дърпайки среброто от устата й.

— Ако промърмориш магически думи, ще те напълня с достатъчно сребро, за да полудееш преди изгрева.

Синтияна погледна Влад за дълъг, тих миг, преди да ме погледне пренебрежително.

— Не знам за какво говориш, скъпа. Никога не съм те виждала преди тази вечер.

— Не те виня, че не помниш. Беше заета да гледаш младо момиче на име Даун, която изнасяше представление под моя сценичен прякор. Мислеше, че тя съм аз, и затова детонира бомбата точно след като се прибра в караваната ни.

Сега погледът й ме огледа оценяващо.

— Използва косата си и шапка, за да скриеш белега — каза най-накрая.

— Навик. Сега, нека видим какъв е най-лошият ти грях.

С късмет щеше да ни заведе към този, за когото работеше. Приближих се към нея и тя се дръпна колкото й позволяваха веригите.

— Не ме докосвай.

Не отговорих, а хванах ръката й с моята дясна длан. Само слабо електричество се вля в нея. Повечето бях използвала в битката си с гулите, които тя беше изпратила да ме убият.

Подземието изчезна, превръщайки се в стая, която не изглеждаше много по-различно от него, защото беше изцяло от каменни стени. Изглеждаше познато, но това, което изживях, ме накара да забравя. Когато обкръжението ми изчезна и се върнах обратно пред каменния монолит, дръпнах ръката си.

— Ти, болна кучко — издишах.

— Какво? — попита веднага Влад.

Гледах Синтияна с отвращение.

— Имала е нужда от заклинание за огнеупорност, но не е била достатъчно силна да го направи, без да пресече линията към тъмната магия, затова го е направила.

А тази магия беше изисквала най-високата цена: кръвта на новородено. Бях виждала множество ужасни неща в живота си чрез способностите си, но никога не бях виждала нещо брутално като това.

— Заклинание за огнеупорност? — повтори Влад. — Мислиш, че това е единствената защита, която ти е нужна срещу мен?

Тя не каза нищо.

Влад въздъхна.

— Познавам те, Синтияна. Никога не би ме нападнала без покровител, така че ми кажи кой е той. Откажеш ли да го направиш сега, ще го сториш по-късно, след като си изпитала повече агония, отколкото можеш да си представиш.

Тя погледна настрани.

— Нямам покровител.

Той се засмя по този зловещ, безчувствен смях.

— Да, имаш, въпреки че си го предала, защото е искал Лейла жива.

Защо Влад би мислил това? Всяко съобщение, което Синтияна беше предавала на Шрапнел след бомбата, бяха искания да ме убие.

Тогава си спомних думите на Ханибал, след като ме отвлече. Цената е тройна ако си жива. Синтияна ме беше искала само мъртва, така че Влад беше прав. Някой друг беше дърпал конците поне за известно време.

Тя ме погледна. Чистата омраза в погледа й я очаквах; страхът не. След заплахата на Влад защо би се страхувала от мен? Вече бях направила всичко, което мога, въпреки че откриването на най-лошият й грях само разкри ужасна информация, не полезна…

— Влад, чакай — казах, нещо за каменната стая раздвижи паметта ми. — Шрапнел ти е казал всичко, което знае за способностите ми — казах бавно, докато идеята все още се оформяше бавно в ума ми, — но ти знаеш повече, нали? Като, например, способността ми да чувствам остатъчната същност по чужда кожа.

Погледът й се разшири, докато мирисът й се променяше в ужасно сладък. Знаех какво беше това, беше в цялото подземие. Мирисът на страх. Влад също го улови. Изражението му се промени, издяланите му черти се промениха от студено благоразположение към изваян гранит.

— Кой е той?

Трите меки думи бяха изпълнени със заплахата от хиляди извикани заплахи.

Гледах Синтияна, оценявайки омразата и страхът в погледа й, докато се приближавах.

— Знаеш ли какво чух първият път, когато се свързах с теб? Каза на Шрапнел „Каквото и да е струвала за него жива, за нас е далеч по-малко опасна мъртва.“ — Засмях се кратко. — Тогава Шрапнел си мислеше, че „него“ е Влад, но ти си имала предвид новият си защитник, нали? Интересувал се е от мен и ти вече си имала вътрешна информация. — Погледнах Шрапнел. — Синтияна се е върнала в живота ти по времето, когато аз влязох в този на Влад, нали?

Болка изкриви чертите му, но Шрапнел не каза нищо. Може би още се опитваше да я защити. По-вероятно беше под действието на заклинание. Може би не беше предал Влад или опитал се да ме убие по собствено желание.

Гореща ръка се плъзна по моята, докато Влад се приближаваше, но не ме погледна, беше съсредоточен върху Синтияна.

— Защитникът ти трябва да е могъщ, иначе нямаше да се занимаваш с него. Също така е мой враг, или нямаше да рискува да си навлече гнева ми, използвайки една от бившите ми любовници, за да отвлече друга. Това скъсява списъка. Още повече, ако се е интересувал от Лейла преди Шрапнел да ти е казал за способностите й.

Много малък списък, наистина. Всъщност можех да си спомня само за едно име и въпреки че не изглеждаше възможно, пасваше на фактите, стигайки чак до заповедта на Ханибал да ме залови или убие. Не за пръв път вампир получаваше тази заповед за мен и докато предпочитанието на Синтияна беше за смъртта ми, нейният защитник не беше съгласен.

Забавното беше, че всички, освен Максимус и Влад, мислеха, че психическите ми способности ги нямаше, когато Ханибал ме отвлече. Защитникът на Синтияна или рискуваше, че могат да се завърнат… или знаеше друга причина защо бих била ценен заложник.

Само един друг вампир предполагаше как са чувствата на Влад към мен, преди да ги беше признал на себе си. Същият вампир, който се беше опитал да използва способностите ми срещу Влад, преди дори да го срещна. Това беше причината, поради която бяхме привлечени един към друг, но Михал Жилегай беше умрял в огнен ад преди месеци.

Нали?

Приближих се със стъпка. Синтияна се задърпа във веригите си, очите й потрепваха в емералдово и зъбите й захапваха, докато изстрелваше толкова яростни заплахи, колкото бяха и безполезни.

— Затворете й устата и я дръжте здраво — казах тихо.

Влад хвана челюстта й с желязна хватка, преди последната дума да беше напуснала устата ми. Другата му ръка се приземи толкова силно на кръста й, че чух как няколко ребра се счупиха. За разлика от последния път, когато Шрапнел беше смазал гръдният ми кош, болката й щеше да трае само няколко секунди, докато не се излекува. Стига да не продължеше да се извива, разбира се.

Затворих очи, когато я докоснах, радостна, че способностите ми разкриваха най-лошият грях на човек само веднъж. Оставих дясната ми ръка да се разхожда по кожата й, търсейки останали следи.

Там, на горната част на ръката й. Прясна, запечатана с ярост, която веднага разпознах, че принадлежи на Влад. Ръката ми продължи нагоре, намирайки друга на врата й. Не разпознавах отпечатъка, затова продължих, галейки лицето й, докато игнорирах яростните звуци, които издаваше.

Някой, който я обичаше, беше оставил отпечатък на челото й, и с болка осъзнах, че това беше есенцията на Шрапнел.

Продължих, без да намеря нещо друго на горната част на тялото й. Стигнах дясната й китка, когато го почувствах. Нишка с много позната есенция, останала от някой, докоснал я с достатъчно заплаха, за да остави перманентен отпечатък на кожата й.

Отпуснах ръка и отворих очи.

— Той е — казах просто, когато срещнах погледа на Влад.

В очите му сякаш избухнаха зелени пламъци и лава от ярост се изляха върху емоциите ми.

— Какво трябва да направя, за да убия този мъж? — промърмори той.

Освободи Синтияна. Докато стигне отпред пред кола, гръмотевичното му изражение беше се превърнало в очарователна усмивка, и лавата от ярост в ледник от решителност.

— Кажи ми как започна да заговорничиш с Михал Жилегай и можеш да започнеш с това как, по дяволите, е успял да оцелее от експлозията.

— Мисля, че знам отговора — казах, гледайки Синтияна безжалостно. — Изгорете нещо на нея.

И двата й крака се запалиха. Тя изкрещя, мятайки се във веригите си. Шрапнел също закрещя, молейки Влад да спре. Той не го направи, докато всичко под бедрата й не беше покрито с обгорена, почерняла плът.

Докато гледах как Синтияна започна да заздравява само с нормалните способности, които имаха всички вампири, последното парче от пъзела падна на мястото си.

— Не си направила това заклинание за себе си. Направила си го за Михал Жилегай, единственият вампир, силен колкото Влад и също толкова решен да го нарани, колкото си била и ти. — Погледът ми отскочи към Влад. — Затова не се е поколебал да натисне копчето за експлозията, когато го хвана в капан в планината. Знаел е, че ако го намериш там, единственият начин да се измъкне жив, е ако мислиш, че е мъртъв. Точно както го е направил преди векове.

— Най-великият номер, който Дявола е направил, е да убеди света, че не съществува — промърмори Влад, звучейки сякаш го цитираше, след което се усмихна на Синтияна. — Сега, скъпа — каза с най-любезният си тон. — Ще ми кажеш точно къде е той.