Джанин Фрост
Двойно изкушени (9)

Глава 8

Максимус извади запалка и я запали. Задържах ръката си над нея — и веднага я дръпнах със скимтене.

— Това боли!

Той затвори запалката.

— Казваш, че за няколко седмици не е боляло, защото аурата на Влад те е направила огнеупорна?

— Да. Огънят ме заобикаляше, както при него. Как иначе би обяснил оцеляването ми в експлозия, толкова интензивна, че е унищожила караваната, в която бях?

И уби друг вампир, но не го казах на глас. Ако мислех само за смъртта на Марти, щях да започна да плача и нямаше да мога да спра.

— Да бъдеш в толкова силни пламъци трябва да е изразходвало остатъците на аурата му по теб — каза Максимус замислено, след което се намръщи. — Влад ми каза за проблема с психическите ти способности. Защо не ми каза и за това?

Въздъхнах. Не исках да мисля за Влад сега.

— Може би защото никога не го е правил преди и е искал да запази способността си да превръща някого огнеупорен в тайна?

— Вероятно — размисли той.

Не ме интересуваше защо Влад не е казал на никого. Огнеупорността ми вече я нямаше, способностите ми се върнаха и някой се опита да ме убие. Беше убил най-близкият ми приятел, невинно момиче и вероятно още много други. Да намеря този човек и да го накарам да си плати беше новата ми цел в живота ми.

— Добре, улавянето на спомени от предмети действа. Да видим дали все още мога да намеря някой в бъдещето.

Казвайки това плъзнах ръка по нощното шкафче с дясната си ръка. На маси, брави и арматури бяха най-ясните емоционални отпечатъци. Моментално множество картини проблеснаха в ума ми. Отсях ги, докато не намерих най-силната нишка. Концентрирах се върху нея, виждайки човека в другия край на тази невидима нишка на същността.

Хотелската стая се превърна в офис, декориран в нюанси на бежовото. Мъж на около четиридесет седеше зад бюро, балансирайки телефона с рамото си, докато вземаше тетрадка.

— Не, не на това се съгласихме — каза, докато пишеше. — Не ме интересува какво иска адвокатът й… за Бога, вече взема половината ми заплата за издръжка и детски!

Въпреки че всичко беше леко мъгляво, каквито обикновено бяха картините на настоящето, думата КУЧКА на бележника бяха ясни. „Не трябваше да продължаваш да изневеряваш на жена си в пропаднали мотели“, помислих си, прекъсвайки връзката и връщайки се в реалността.

Максимус ме гледаше, без да мига.

— Работи ли?

— Да.

Безмилостно очакване започна да се надига в мен. Сега можех да започна да преследвам човека, който уби Марти. Все още не вярвах да е Влад, но ако грешах…

— Максимус, благодаря, че ме издърпа от караваната, излекува ме и ме доведе тук. Дължа ти живота си. — Спрях и си поех дълбоко дъх. — Но трябва да си тръгваш.

Двете златни вежди се надигнаха.

— Какво?

— Ако Влад е зад това, не мога да ти вярвам — казах рязко. — Ти може и да ме харесваш, но и двамата знаем, че няма да предадеш векове вярност за нещо мимолетно.

Очаквах много отговори. Смях, който звучеше като удрящи се камъни, не беше сред тях.

— Не ме познаваш толкова добре, колкото си мислиш — каза и грабна дясната ми ръка. Силата ми отговори, дръпвайки ме от настоящето в миналото му.

Множество думи ме заобикаляха, но ликувах. Свещеният град беше наш отново.

— Аллах Акбар! — изкрещя глас над виковете ни на победа.

Глупаци. Ако техният Бог беше толкова страхотен, нямаше да превземем Йерусалим. Оцелелите от битката, най-вече жени и деца, ни гледаха с уплашена омраза.

Тогава гласът на братовчед ми Годфри прозвъня.

— Мъже Божи! Унищожете мръсотията, която омърсява Йерусалим. Нека няма оцелели!

Замръзнах. Светлината се отразяваше от стотици мечове, докато другите войници повдигаха оръжията си. Мечовете се спуснаха, придружени от високи викове.

— Подчини се! — извика най-близкият до мен войник. Не показа никакво колебание, докато сечеше тези пред него.

— Бог го желае! — продължи да вика Годфри, докато се присъединяваше към унищожението. — Трябва да прочистим града!

Фигура се втурна към мен. По рефлекс я хванах, поглеждайки надолу към обляното в сълзи лице на момче с големи кафяви очи, докато плачеше и молеше за милост на родния си език.

Внезапно се свлече, от устата му потече кръв. Рицарят до мен извади капещият си меч от гърба на момчето.

— Имаме заповеди — излая той. — Не отказвай. Бог го желае!

Пуснах безжизненото момче. Тогава, със стисната челюст, вдигнах меча си и се насочих към оцелелите.

Върнах се обратно от ужасния спомен с нишки от електричество, изстрелващи се от ръката ми. В някакъв момент Максимус ме беше пуснал, което беше мъдро, имайки се предвид желанието ми да запратя тези нишки към него.

— Знам какво видя — каза той равно. — Завинаги е прогорено в кошмарите ми. Заради вярност веднъж последвах ужасна заповед. След това вината почти ме унищожи. Няма да бъда този мъж отново. Влад е жесток, когато защитава линията си и по време на война има пострадали, но никога не е убивал невинни жени или деца. Ако това се промени, тогава и лоялността ми към него ще се промени, но не заради твоето благополучие. А заради моето.

Погледнах Максимус. Очаквах да има черен грях — повечето хора имат, особено вековно старите вампири, — но не очаквах да ми го покаже.

— Как може да си се бил в тази битка и да бъдеш променен от Влад? — попитах най-накрая. — Кръстоносните походи не бяха ли стотици години, преди да бъде роден Влад?

Той се усмихна стегнато.

— Така е, но Рицарите от Ордена на Соломон имаха тайни ритуали. Един от тях включваше пиенето на кръв вместо вино в имитиране на Тайната вечеря. За членовете на оригиналните осем тамплиера кръвта не беше човешка, въпреки че не го знаехме. Мислехме, че увеличената ни сила и по-бързо изцеление идва от Бог.

— Били сте изиграни да пиете вампирска кръв? — Изсумтях. — Била съм там. Кога откри какво е било?

— Векове по-късно, когато срещнах Влад. В интерес на истината бях облекчен. Мислех, че не старея, защото Бог искаше да продължи да ме наказва за разливането на невинна кръв в Негово име.

Част от гнева ме напусна. Това, което Максимус беше направил, бе ужасно, но е живял с вината повече, отколкото можех да си представя. Нямаше нужда от още обвинения от мен.

— Ъм… добре.

Толкова незначителен отговор, но се бяха случили прекалено много неща в последните няколко часа. Потърках глава, чувствайки същността на Влад да се разпалва под пръстите ми. Беше оставил такива по цялото ми тяло. Отпуснах ръка, защото не исках инцидентно да се свържа с него. Със способността си да чете умове беше единият от малкото хора, които можеха да кажат, когато са шпионирани психически. Така се срещнахме и в малко вероятният случай той да е опиталият се да ме убие, нямаше да го оставя да разбере, че се е провалил.

Очите ми загоряха при мисълта, но принудих болката обратно. Първо оцеляването, след това разбитото сърце, напомних си мрачно.

— Трябва да се върна на карнавала — казах на Максимус — и ти не можеш да дойдеш с мен.