Джанин Фрост
Двойно изкушени (8)

Глава 7

— Имаме оцелял!

Иска ми се да не бях чувала гласа. Тогава нямаше да чувствам болката, която последва, докато съзнанието надигаше безжалостната си глава. В добавка имах нещо толкова тежко върху себе си, че не можех да дишам. Съжалих, че дишам, когато миризмата на овъглено месо изпълни дробовете ми.

Наистина съжалих, че отворих очи. Почернял череп, обвит в грозен бял плат беше първото нещо, което видях. Притискаше му, смачквайки дробовете ми и изпращайки вълни агония през мен. Изкрещях, но излезе като приглушен стон.

— Не мърдай — нареди настоятелен глас.

Извих врат колкото мога. От дясната страна на черепа, зад изкривения плат, имаше пожарникар с шлем.

— Ще те извадим — продължи, гласът му беше приглушен от устройството за дишане, което носеше. — Не мърдай.

Не можех, дори и да исках. Очите ми горяха, но след няколко трудни премигвания видях, че черепа върху мен не носеше плат. Това, което го обвиваше, беше прекалено дебело и твърдо, като пластмаса…

Последният остатък от объркване изчезна. Не пластмаса. Беше бялата акрилна маса, която беше между мен и Едгар, когато се случи експлозията, което трябваше да означава, че овъгленият череп принадлежеше на Едгар. Огънят трябва да е бил толкова горещ, че да е разтопил масата около него като ужасен саван. Това — плюс още нещо, имайки се предвид тежестта — ме притискаха надолу.

— Какво се случи? — успях да попитам. — Има ли някой друг ранен?

Пожарникарят не отговори. Попитах отново, но единственият отговор беше поставяше на кислородна маска на лицето ми. Суматоха от движения започна, когато повече пожарникари се появиха и се опитаха да премахнат отломките върху мен.

— Изглежда мебелировката се е разтопила върху нея — промърмори един от тях с ясно неверие в гласа му. — Как е жива все още?

Знаех отговора, но това беше най-малката ми грижа. Марти и Даун трябваше да са обратно в караваната, за да се преоблекат след представлението. Това беше само на няколко каравани разстояние. Ами ако експлозията ги е достигнала?

— Приятелят ми е джудже — казах въпреки че ме болеше да говоря. — Караваната му не е далеч. Някой виждал ли го е?

Без отговор, но си размениха съжалителни погледи. Тогава си спомних думите, с които се събудих. Имаме оцелял! Страх се смеси с болката, която се стрелна през мен. Марти беше вампир, но не и огнеупорен. Само аз бях. Ами ако Едгар не беше единственият човек, убит днес?

Извих глава, докато не мръднах кислородната маска леко настрани. Тогава, забравяйки болката, започнах да крещя колкото високо мога, отчаяно надявайки се да е жив, за да ме чуе.

— Марти! Марти, къде си?

Силни ръце върнаха маската на място. Някой каза да ми се даде седатив. Продължих да крещя с нарастваща мъка, когато само медицински работници се появяваха. Марти трябваше да е дошъл досега. Дори с всички останали шумове, трябваше да ме е чул. Изкрещях по-силно от отчаяние. Моля те, Марти, нека си добре.

Изведнъж се разчисти път, докато хората, струпани около мен, бяха избутани настрани с нечовешка сила. Облекчението се превърна в объркване, когато погледнах към вампира, който клякаше до мен.

— Лейла, жива си — издиша Максимус.

Започна да казва още нещо, но слуха ми избледня и сякаш памук изпълни устата ми. Последното нещо, което видях, бяха как очите му се променят в зелено, докато се изправя и обръща.

* * *

Този път, когато се събудих, нямаше болка. Ужасната воня все още я имаше, сякаш някой беше препекъл печено и го е отъркал в мен. Закашлях се, облекчена, че не чувствах дробовете си като юмруци. Отворих очи.

Стени с цвета на стара горчица срещнаха погледа ми. Не красиво, но по-добро от овъглен череп. Претърколих се, виждайки остатъка от стаята с един поглед. Накара русият вампир в отсрещното легло да изглежда дори по-голям и внушителен.

Имах толкова много въпроси, като например защо бях гола под завивките, но основната ми грижа не се беше променила.

— Марти, той…? — Не можах да довърша изречението.

— Отиде си, Лейла.

Тонът на Максимус беше нежен, но думите ме удариха с повече сила, отколкото падналия далекопровод, който докоснах, когато бях на тринадесет. Поех си дъх, който премина в ридание. В същото време нещо тъмно се надигна в мен, карайки дясната ми ръка да заискри. Исках да направя толкова много, освен само да плача. Исках да ударя Максимус с целия волтаж, който съдържах, задето ми каза това ужасно нещо, което не можеше — не можеше! — да е истина, и все пак всичко, което можех да правя, бе да се боря за контрол, докато поемам новината, че най-добрият ми приятел е мъртъв.

Максимус не се опита да ме успокои. Или усещаше заплахата в блестящата ми ръка, или не го интересуваше как се чувствах. Риданията ми утихнаха, когато през скръбта ми проби подозрението.

— Какво се случи? И какво правиш тук? Предполагаше се вече да си обратно в Румъния!

Устата му се изкриви.

— Не аз поставих експлозията, ако това си мислиш. Ако беше така, щях да те убия, когато видях, че си оцеляла. Това, че си жива, доказва, че не съм аз.

Токът все още пулсираше в дланта ми.

— Кой е тогава?

— Не знам.

Максимус се изправи и започна да крачи, трудно, при положение че три от крачките му покриваха дължината на стаята. Дрехите му бяха разкъсани и покрити със сажди, карайки ме да се чудя отново защо се намираше на мястото, когато всичко експлодира.

— Пожарникарите казаха, че е гръмнал газопровод — продължи той. — Нарекоха го инцидент. След като пробива е точно до караваната на Марти, се съмнявам в това.

— Но защо някой ще иска да убива Марти? — не се сдържах.

Погледна ме твърдо.

— Не мисля, че има такъв.

Експлозията е била предназначена за мен? Ако е така, почти проработи. Въпреки огнеупорността ми, почти бях смачкана до смърт. Максимус трябва да ми е дал от кръвта си, за да се излекувам.

— Ако някой искаше да ме убива, защо просто не ме застреля в главата? — попитах, скръбта правеше гласа ми кух.

— Вероятно са искали да прилича на инцидент.

Изтрих очи. Сълзите нямаше да ми помогнат да открия убиеца на най-добрият си приятел.

— Какво мисли Влад?

Максимус спря краченето си и се обърна с непроницаем поглед.

— Не му казах за експлозията, още по-малко, че си оцеляла.

— Защо не? Скъсахме, но се съмнявам, че ще е щастлив да чуе, че някой се е опитал да ме убие.

Максимус не каза нищо. Под тези затворени, груби черти улових проблясък на съжаление. И разбрах.

— Не — прошепнах. — Не би.

Максимус изсумтя.

— О? Ти го докара възможно най-близко до унижението, откакто Жилегай инсценира смъртта си преди векове. И видя как реагира Влад на това.

— Аз съм го унижила? — Ако не бях толкова разтърсена от смъртта на Марти, щях да се засмея. — Казах на Влад, че го обичам, само за да може той да ми изясни къде винаги ми е било мястото в живота му, което е малко над „неживо приятелче за леглото“.

— Така е — отговори Максимус, без да се колебае, — но това е повече, отколкото е предлагал на другите си любовници, а ти го отхвърли. След това имаше нахалството да го оставиш.

— Нахалство? — повторих невярващо.

— Никоя жена не е напускала Влад. Синтияна, любовницата му преди теб, дори съблазни Шрапнел, опитвайки се да накара Влад да ревнува, след като приключи нещата помежду им.

— Проработи ли? — не можах да не попитам.

— Освен че премахна защитата си от Синтияна, защото е използвала Шрапнел за собствена изгода, не го интересуваше особено.

— Колко дълго е бил с нея Влад?

Максимус се замисли за миг.

— Около тридесет години.

Бях скептична.

— Това е по-дълго, отколкото съм била жива! Ако Влад си е тръгнал от тази връзка, без да поглежда назад, вероятно вече е забравил за мен.

Максимус ме погледна, преди да се завърне към краченето си.

— Малко вероятно. Без значение какви чувства има или няма към теб, двойното ти отхвърляне ще го изгаря с години.

Достатъчно, за да ме убие? Мисълта ме накара да се почувствам като давеща се жертва, потопена още веднъж.

— Нека да кажем, че Влад ме иска мъртва. Съмнявам се да е достатъчно страхлив, за да инсценира експлозия на газопровод, когато можеше да ме убие, докато съм в замъка му.

— Да, но тогава щеше да се наложи да убие Гретчен и баща ти, карайки цялото нещо да изглежда много емоционално за него. — Уморен цинизъм замени съжалението на лицето му. — Да си емоционален се вижда като слабост сред вампирите. Влад знае, че враговете му ще го нападнат като вълци, ако усещаха и една слабост от него.

Първо смъртта на Марти, после осъзнаването на експлозията, предназначена за мен, сега предположението, че бившето ми гадже може да стои зад нея. Затворих очи. Колко още можех да поема?

— Ти си дясната ръка на Влад — казах след дълга пауза. — Нямаше ли да ти каже, ако планираше да ме убие?

Максимус мълча толкова дълго, че отворих очи.

— Сега какво?

— Не мисля, че би го направил — каза най-накрая Максимус. — Знае, че бих имал проблем с това, а защо да обтяга лоялността ми към него, когато няма нужда? Вместо това би заповядал на някой друг да направи смъртта ти да прилича на инцидент. Ако не бях тук, дори бих повярвал на това.

Отново на въпроса.

— Защо си тук?

Той въздъхна, връщайки се на леглото срещу моето.

— Отчасти защото исках да се уверя, че Марти наистина те е оставил да останеш с него, въпреки че те е заменил с друго момиче. Имаш нужда от вампирска кръв, за да се предпазиш електрическите нива в теб да не те убият. Ако Марти не можеше да продължи да ти я осигурява, щях да направя други планове. Но най-вече, Лейла, не се върнах в Румъния заради чувствата, които имам към теб.

Ако не бях толкова пренатоварена от скръб, щях да се шокирам. В момента можех само да покажа слаба изненада.

Максимус се наведе напред, избутвайки косата ми назад.

— Казах ти, когато се срещнахме, че си красива, силна и дарбата ти ме очарова. Също така видях куража ти, лоялността ти и силата да напуснеш мъж, който обичаш, защото знаеш, че той никога няма да ти отвърне.

Още изненади, но това беше незначително в сравнение с мъката ми и нарастващата ми нужда да отмъстя за най-добрият си приятел и младото момиче, което никога нямаше да получи истински шанс за живот.

— Максимус, ти си много привлекателен и съм поласкана, но не мога да мисля за това точно сега.

Той се наведе назад, твърда малка усмивка изви устните му.

— Знам, но ще си поговорим за това отново.

Не спорих. Бях прекалено заета, опитвайки се да разбера кой стоеше зад експлозията. Все още се съмнявах да е Влад, но ако Максимус мислеше, че е възможно, нямаше да хвърля предпазливостта на вятъра като автоматично отхвърля възможността.

Освен това, дори и да бях права и Влад да не стоеше зад това, съмнявах се новината за предполагаемата ми смърт да го разтърси. Ясно беше показал, че не означавам нищо за него.

Отърсих се от мислите, преди да ми помрачат още повече настроението.

— Имам нужда от някакви дрехи.

Максимус стана и прерови куфара си на скрина. Издърпа блуза и боксерки.

— Няма да ти станат, но огънят изгори дрехите ти и нямах време да ти взема нови.

— Няма проблем — казах, приемайки купа. Веднага щом ги докоснах, цветни картини експлодираха в ума ми.

Прибрах дрехите в куфара и го затворих. Време е да прибера Лейла вкъщи. Никой не очакваше да напусне Влад, което беше направила, и скоро щеше да е на океан разстояние от него. Усмихнах се при мисълта. Може и да ми беше отказала веднъж, но това беше преди да осъзнае, че Влад не може да й даде това, от което се нуждае. Аз можех и сега най-накрая щях да имам реален шанс да й го покажа.

— Максимус — прошепнах, когато хотелската стая със загнили жълти стени ме заобиколи отново. — Върна се!