Джанин Фрост
Двойно изкушени (36)

Глава 35

— Лейла!

Гласът на сестра ми преряза агонията, която ме караше да искам да стоя във фетална позиция или да умра, което болеше по-малко. Гретчен. Звуците на страха й пробиха бариерата на болката ми, последвани от зловещ спомен. Лимузината гореше.

Избутах се на колене, издавайки задавен писък. През чернеещия ми поглед видях оранжев проблясък. Пламъците се бяха разпространили към автомобила. Можеха да достигнах течащият резервоар всяка секунда.

Хвърлих се към лимузината, кръв течеше от устните ми, докато се опитвах да дишам през почти парализиращото напрежение в гърдите си. Погледът ми беше прекалено замъглен, за да намеря ножът, който бях изтървала, и болката ме накара да се чувствам сякаш горя. Може би горях и не го осъзнавах, но не спрях. Фокусирах се върху виковете на сестра си, които бяха като адреналинова инжекция, давайки ми силата да продължа напред. Ударих лицето си отстрани на колата, когато залитнах към нея.

Зрението ми вече беше напълно черно и гласът на Гретчен беше по-слаб, но умът ми все още работеше. С лявата си ръка опипвах, докато не намерих закопчалката на колана. Провлачих дясната си ръка, докато не достигнах мястото, и с последни сили изпратих електричество през нея.

Внезапната тежест на раменете ми беше най-чудесното нещо, което някога бях усещала.

— Спаси Сандра — опитах се да кажа, но излезе като неразбираемо бълбукане.

Нещо ме бутна силно, разпращайки болка през тялото ми. „Шрапнел ли се беше върнал?“, зачудих се и след това не ме интересуваше, когато прекрасна безчувственост започна да се прокрадва в тялото ми. „Не е добре“, предупредих се. „Не припадай! Няма да се събудиш!“

Опитах се да се принудя да стоя извън мрака и пристрастяващото блаженство на изчезващата болка. Имах чувството, че плувам в плаващи пясъци — колкото повече се борех, толкова повече потъвах. След това съзнанието ми се върна при бруталното усещане да бъда влачена. Чувствах ребрата си като пръчки, които някой беше счупил в мен, но успях да си поема няколко накъсани глътки въздух. Това и прясната болка прогониха зловещата летаргия. Гръмотевичен звук ме накара да отворя рязко очи, за да бъда моментално заслепена от оранжева мъгла.

Огънят най-накрая беше достигнал до резервоара.

През малките цепнатини, които бяха останали от зрението ми, видях, че бях зад някакви дървета, стволовете им поемаха отломките от експлозията. Сандра беше близо до мен в безсъзнание, а Гретчен…

Трябваше да халюцинирам. Ако не, тогава сестра ми беше на около шест метра, клекнала над Шрапнел. Държеше ножа, с който той беше убил Оскар, и го притискаше към гърдите му, и въпреки че изражението й показваше, че беше ужасена, и двете й ръце бяха здраво хванали дръжката.

— Дори не си помисляй да опиташ нещо — каза тя.

Очите на Шрапнел бяха фокусирани върху нея, докато подобните на пръчка неща, растящи от раменете и бедрата му, мърдаха. Скоро ръцете и краката му щяха да са напълно регенерирани и щетите вътре в него излекувани. Тъкмо щях да предупредя Гретчен, че ще опита нещо, когато три фигури паднаха до тях с внезапността на падащи метеорити. Четвъртата се приземи до мен с пламтящи зелени очи и тъмна коса, вееща се диво, докато разрязваше китката си, преди да я сложи до устата ми.

Влад. Значи някой беше забелязал дима.

Докато пиех с дълбоки глътки, стражите на Влад вдигнаха Шрапнел, един от тях отмести ножа, преди да успее да се самоубие. Тогава зрението ми стана напълно черно. Преглътнах отново, но болката не намаля. Вместо това стана по-силна, докато имах чувството, че сякаш бръсначи бяха забити в мозъка ми, докато напрежението от гърдите ми се разпространи по цялото ми тяло. Не можех да преглъщам вече. Нямах дори силата да си поема дъх. Когато студенина ме заля, заменяйки болката с ледената си ласка, разбрах, че беше дошъл прекалено късно.

— Не!

Викът на Влад ме задържа долу, но само за момент. Вътрешни вериги, които преди не бях усещала, се разкъсаха и се изстрелях като куршум. Вече не бях пречупена на земята. Извисявах се и беше далеч по-вълнуващо от всички сънища, които имах и в които можех да летя. Зрението ми вече не беше грозна мъгла от пурпур и тъмнина, вместо това всичко беше огряно от най-ярката светлина, докато ме обгръщаше успокояващият аромат на дъждовна вода и фрезия. И преди бях усещала този аромат, толкова отдавна, че го бях забравила, но сега знаех на кого принадлежи. И тогава я видях.

Среброто в черната й коса изглеждаше живо, както и мъничките бръчици на лицето й, когато се усмихнеше. Изведнъж вината, която чувствах, изчезна. Не каза нищо, но и нямаше нужда. Почувствах, че никога не ме беше обвинявала за смъртта си и че ми беше простила за грешките. Тръгнах към нея, но с тази прекрасна усмивка тя вдигна ръка.

„Още не, скъпа“, прошепна в ума ми.

Тогава нещо ме дръпна надолу с брутална сила. Сладкият й аромат изчезна, както и кристалната слънчева светлина, през която летях. Започнах да падам с ужасяваща скорост, всеки опит да спра завършваше с неумолимо подръпване. Земята се приближаваше бързо, но не можех да се боря с невидимата хватка, която безмилостно продължаваше да ме влачи надолу.

Когато се приземих на неотстъпчивата повърхност, ударът ме разкъса. Изчаках успокояващата студенина на смъртта да ме погали, но тя така и не дойде.

Вместо това почувствах само огън.