Джанин Фрост
Двойно изкушени (29)

Глава 28

В един момент бях сигурна, че ще се събудя. Не бях момичето, което имаше прелестна ръчно изработена рокля с фея кръстница — като набързо ушита рокля за сватбата си. Аз бях момичето, което беше изгубило майка си, преди да я опознае истински. На което мечтите й бяха смазани, чието семейство беше приютило негодуванието, което не можеше да докосне някого, без да рискува живота му, и което се давеше в тъмнина от всички грехове, които способността й разкриваше.

Това не приличаше на момичето в огледалото. Роклята ми имаше кремав корсаж, припокриващ бюста ми, за да увеличи скромните ми извивки. Под това, няколко слоя шифон бяха украсена с дантела и малки перлички. Дамското сако тип болеро оставяше деколтето ми голо, но прегръщаше врата и раменете ми, преди да се спусне в ръкави, тънки като паяжина. Стигаха до пръстите ми, бродерия прикриваше дългият ми, зигзагообразен белег. Косата ми беше вдигната с диамантен клипс под кока ми. Този клипс държеше задната част на воал с още перлички. Предната част на воала беше отхвърлен назад, в случай че гримът ми имаше нужда от последни корекции.

Не, момичето в огледалото не изглеждаше да страда от самота, изолация или поток от образи от най-лошите дела на хората, причиняващи си ги едни на други. Тя изглеждаше щастлива. Някой дори би използвал думата благословена. Тогава беше ли чудно, че имах проблеми да се примиря, че тя бях аз?

Гретчен се появи в огледалото.

— Дори не си мисли да плачеш по време на клетвите си. Ще развали грима ти.

Коментарът на сестра ми беше истинското нещо при тези нереални обстоятелства, но това беше хубаво. Тя беше тук, облечена в рокля без презрамки в аметистов цвят, който показваше извивките й, на които при мен беше нужно творчество драпиране, за да се покажат. Черната й, дълга до раменете коса, беше вдигната нагоре, добавяйки аура на изтънченост и тъмният й грим я караше да изглежда по-възрастна от двадесет и две.

— Изглеждаш невероятно — казах й.

— Не — каза тя меко. — Ти изглеждаш невероятно.

И ме шокира, прегръщайки ме. Под лака за коса и лосиона за тяло, усетих аромата й, подобно на лимони и морски пръски. Вдишах, знаейки, че няма да мога да помириша едно от двете, без да си спомня за сестра си.

Тя ме пусна с изсумтяване.

— Да не би да ме помириса?

Кимнах сънливо.

— Цялата кръв, която ми даде Влад, подобри повече от слуха ми.

Още едно изсумтяване.

— Ставаш все по-странна с всеки изминал ден, знаеш това, нали? — Огледа се наоколо, но трите гениални шивачки си бяха тръгнали. — Е, мириша добре, нали? Не можеш да измолиш, подкупиш или откраднеш парфюм в това място.

Къща, пълна с хора с хиперобоняние? Не се съмнявах. Парфюмът ще бъде като боздуган за вампирите.

— Миришеш добре — уведомих я.

На вратата се почука. Гретчен я отвори, разкривайки Марти. Носеше черен смокинг, който трябваше да е направен набързо, защото той нямаше такъв, и му пасваше като ръкавица. Гъстите му бакенбарди бяха спретнато подстригани и гъстата му черна коса беше загладена назад, добавяйки следа от елегантност към външния му вид.

— Време е — каза той и се загледа. — Леле, хлапе. И двете — добави бързо.

Обърнах се, за да може Марти да види цялата рокля, внимавайки да не се препъна в шлейфа си. — Все още не мога да повярвам, че Шинейд, Франсис и Беатрис успяха да направят това само за шест часа. Тези вампири шият толкова бързо, че почти подпалиха конците.

Гласът ми заглъхна, когато още някой се появи зад Марти. Хю Далтън също носеше смокинг и прошарената му коса беше подстригана. Чертите на лицето му изглеждаха почти остри, но устните, които преди бяха линия, сега бяха меки, когато ме погледна.

— Без значение какво мисля за това, Лейла, ти си ми дъщеря, така че няма да минеш по тази пътека сама.

Преглътнах силно. Гретчен ми изсъска „Грима!“ и ме сръга в ребрата, но и нейните очи бяха придобили блясък. От дълго време не бяхме правили нещо като семейство.

Марти хвана ръката на Гретчен.

— Хайде, прекрасна. Ще ти покажа къде да отидеш.

Тя ме потупа за последно и ми изпрати въздушна целувка.

— До скоро, сестро.

Двамата си тръгнаха и баща ми продължи да ме гледа, след което въздъхна сякаш от много дълбоко.

— Сигурна ли си, че искаш да го направиш?

— Да — казах.

Хвана ръката ми. Новите ми абсорбиращи електричеството ръкавици бяха с цвета на слонова кост и ми стигаха до китките, така че когато ме докосна, в баща ми се изля ток, но успя да прикрие потрепването си зад пресилена усмивка.

— Страхувах се, че ще го кажеш.

Едва разпознах третият етаж. Обичайните мебели си бяха отишли и тъмните стени бяха покрити с бяла коприна, която също така висеше от тавана, създавайки ефекта на елегантна шатра. В коридора имаше цветя, увити около бели каменни факли, разделени от полирани щитове помежду им, които улавяха и рефлектираха светлината, къпейки коридора със златна светлина. Мирисът им за моя нов чувствителен нос правеше въздухът тежък и сладък. Вървейки през него беше като пътуване през омагьосан тунел.

Марти и Гретчен минаха през главните врати на балната зала. Баща ми и аз ги последвахме и когато се появихме на прага засвири музика от орган, прикривайки ахването ми.

Не новият вид на балната зала отне дъхът ми, въпреки че пътеката беше оформена от извисяващи се колони от бели рози и масивни антични свещници, които бяха покрити със стотици свещи, превръщащи стаята в готически сън. Бяха всички лица, които се обърнаха към нас. Трябваше да има към две хиляди души, морето от черни смокинги на места беше разнообразено от цветното петно на жени в официални рокли.

„Влад да не беше извикал целият град?“, зачудих се невярващо.

Мисълта изчезна, когато видях младоженеца. Влад стоеше на издигнат бял подиум, навес от преплетени железни лози се издигаше на няколко метра над него. Не носеше смокинг, вместо това беше облечен с дебело сако, което имаше плетка около раменете и ми напомняше на нещо, което кралете са носели на официални церемонии. Беше закопчано до врата му, високата яка очертаваше строгата му, изсечена челюст. Панталоните му също бяха черни, но наметалото, преметнато през раменете му и събрало се в краката му беше аленочервено. Ръбовете му бяха обшити с хермелин и широка златна верижка го държеше на врата му и в центъра й висеше златен медальон с черен кехлибар с размера на юмрука на Влад.

Накратко, беше невероятен.

Вървях надолу по пътеката, едва забелязвайки някой друг. Дори напрежението от ръката на баща ми изчезна. Косата на Влад беше сресана цялата назад, разкривайки лекото V, което образуваше косата му на челото му. Липсата на тези черни къдрици правеше гладките му черти, веждите и високите му скули далеч по-впечатляващи и медните му очи сякаш виждаха в самата ми душа.

Ела при мен, тихо ми заповядваха. Дори и да исках да откажа, не мисля, че бих могла.

Бях на шест метра, когато огънят се плъзна нагоре по железния навес, извивайки се през всички тези сложно издълбани лози. Баща ми спря, хватката му се затегна, за да ме задържи назад.

— Лейла…

— Всичко е наред — казах. Никога нямаше да се страхувам от огън с Влад наблизо.

Оставих ръката ми да се изплъзне от хватката на баща ми, извървявайки тези няколко метра сама. Навесът продължи да пламти, но нито една искра не падна на пода. Когато се изкачих по подиума и взех ръката на Влад, желязото беше почервеняло от силата на пламъците, докато не изглеждаше сякаш металният навес над нас се беше превърнал в разтопено злато.

Да кажа, че винаги ще помня този момент, щеше да бъде малко.

Бях толкова зашеметена, че ми отне секунда да осъзная, че зад подиума също има стъпала. Сивокос мъж в дълга бяла роба се изкачи по тях към нас, след което направи кръст във въздуха, докато говореше нещо на латински. След като приключи, всички седнаха в перфектен унисон. Този вид координация ми подсказа, че по-голямата част от гостите ни са вампири.

„Нямах представа, че имаш толкова много приятели!“, изплъзна се в ума ми, преди да осъзная как звучи.

Устата на Влад се изви, след което свещеникът започна да говори на английски, така че най-накрая го разбирах.

— Скъпи приятели — каза той с тежък италиански акцент. — Събрали сме се тук, за да станем свидетели на свързването на този мъж и тази жена във връзките на свещен брак.

Със способностите си бях ставала свидетелка на много сватби. Освен това бяха разкрила достатъчно, за да знам, че клетвите, които щяхме да си разменим, имаха повече от петдесет процента шанс да бъдат престъпени, но това не ме плашеше. И преди съм имала толкова лоши шансове, но Влад си струваше борбата.

Той се усмихна на това: знаещо, предизвикателно и, о, толкова чувствено.

— Без борба — прошепна той. — Сега сме завинаги. Тази първа церемония е само за да може всички други да разберат това.

„Първа церемония?“, зачудих се, но тогава свещеникът каза „Може ли пръстените?“ и замръзнах. С цялата активност днес бях забравила, че нямаше пръстени. Сега какво?

За моя изненада Гретчен се качи на подиума, придружена от Менчерес. Дългокосият вампир трябваше да е шаферът на Влад. Подаде му нещо и сестра ми взе букета, докато притисна нещо в дланта ми.

Погледнах надолу, облекчена да видя извиващи се златни ленти, оформящи необичайно изглеждащ пръстен. Любопитството ме накара да погледна към затворената ръка на Влад. Какъв пръстен имаше той за мен?

— Сложете пръстена на ръката й — каза свещеникът. — Вземате ли, Владислав Басараб, тази жена, Лейла Далтън, за ваша съпруга…

Думите се превърнаха в бял шум, когато видях широкият бял пръстен, който Влад постави на пръста ми, украсен със скъпоценен дракон на повърхността му. Нямаше нужда Влад да ми казва, че не беше реплика. Можех да почувствам пулсирането на същността на древни принцеси, носили пръстена преди мен, включително тази на Влад.

Не беше ми дал обикновен диамантен пръстен. Беше ми дал кралският печат на родословието на Дракула, оразмерен, за да ми пасне.

Не чух свещеникът да довършва, но Влад каза „Да“, първо на английски, след това на румънски. Моменталният рев от тълпата ме извади от шока ми. Поздравите не трябваше ли да бъдат, след като и двамата си кажехме клетвите?

След това беше моят ред и плъзнах пръстена на ръката на Влад, докато се заклевах да го обичам, почитам и ценя. Не прозвуча рев, когато приключих да говоря. Всъщност беше напълно тихо, когато свещеникът заяви ако някой възразява срещу съюза ни, да говори сега или завинаги да замълчи.

За мое облекчение нито баща ми, нито Марти казаха нещо. Иначе някой от страната на младоженеца можеше „завинаги“ да ги накарат да замълчат на място.

Тогава дойдоха думите, които никога не мислех, че ще чуя — мъж и жена — последвани от разтапяща душата целувка, която никога нямаше да забравя.

Този път поздравленията бяха оглушителни.