Джанин Фрост
Двойно изкушени (27)

Глава 26

Думите звучаха като заплаха и все пак не можах да спра ухилването си.

— Това означава ли, че вече няма да се опитваш да ме изриташ?

Той се обърна, поглеждайки към вратата на гардероба си.

— Погледни.

С въпросителен поглед отидох в гардероба. Да, беше с размерите на караваната, в която живях с Марти, и да, все още мислех, че автоматичната система, която движеше облеклата само с натискане на бутон беше нещо страхотно. Така че какво беше…

Поемането ми на дъх беше придружено от придърпването ми към него, ръцете му ме обвиха изотзад.

— Това отговаря ли на въпроса ти?

Да, и определено не бях разбрала твърдението на Оскар „Защото няма да останете тук.“ Мислех, че означава къщата на Влад, а той беше имал предвид стаята. Всички дрехи, които бяха в гардеробите и скриновете бяха тук, заедно със сутиените, които заемаха секцията, където преди стояха вратовръзките на Влад.

Дори когато му бях гадже, никое от нещата ми не беше държано тук. Беше в междинната спалня, където понякога спях. Влад не можеше да бъде по-ясен, че ме иска обратно, но по обичайния си начин беше предположил, че защото иска нещо, то е негово.

Ако щяхме да накараме нещата да проработят, това трябваше да спре.

Обърнах се, опитвайки се да обуздая емоциите си.

— Не можеш да местиш нещата ми в стаята си, без първо да ме попиташ. Ами ако не искам толкова бързо?

Той изсумтя.

— Почти умря, за да ми докажеш, че съм мъжът, който обичаш, но това ти е бързо?

Повдигнах брадичка.

— Отнема един човек, за да обичаш, но отнема двама, за да накарат връзката да проработи. Ако ще опитаме отново, трябва да е повече от твоя начин или пътя, Влад.

Ръцете му се плъзнаха по моите, докато ме гледаше по начин, който ме накара да си мисля възторжени викове и кръв, капеща от стомана. Властността беше толкова слаба в сравнение.

— Не искам да опитвам нищо. Искам да се омъжиш за мен.

Мислех, че съм била изненадвана преди. Сега наистина знаех значението на думата. За няколко мига бях убедена, че не съм чула правилно.

Усмивката на Влад съдържаше намек за свирепост.

— Любовта е ужасна слабост. Дава на враговете ти перфектна цел, замъглява решенията ти, прави те безразсъден… и това е само в добрите дни. — Ръцете му продължиха към кръста ми, топлината им беше намалена от тънкия материал помежду ни. — В лош ден — продължи той, гласът му стана груб — може да те унищожи. Никога не съм искал да се подлагам на това отново, така че да, държах те на ръка разстояние. Дори те оставих да си тръгнеш, за да си докажа, че не значиш нищо повече от предишните ми любовници. И тогава Марти се обади, казвайки ми, че си била убита. — Хватката му се затегна болезнено, преди да се освободи, ръцете му се свиха в юмруци. — Не ме беше грижа за нищо друго. Нито за смазването на враговете ми, нито за защитата на хората ми или колко ме ядосваше, когато очакваше да се държа като модерните мъже, сякаш мога да се отърся от половин хилядолетие живот само заради прищевките ти. — Последният коментар беше нечестен, но щях да се върна на него по-късно. — Когато отидох в моргата и видях костите, които не бяха твои, чух гласът ти в главата ми — очите му се затвориха, — и още веднъж нищо друго нямаше значение. — Устата му се изви, когато отвори очи. — Тогава, разбира се, открих, че си избягала с Максимус, защото мислиш, че аз съм този, който се е опитал да те убие. Разяри ме, но бях решен да те намеря. Че го направи, ме ядоса не по-малко от преди и през последните няколко дни осъзнах, че е прекалено късно. — Влад обхвана лицето ми, докато гледаше надолу към мен с интензивност, която накара сърцето ми да бие като чук. — Обичам те, Лейла, и нищо друго не е от значение.

Никога не бях знаела, че такава радост беше възможна, но не си въобразявах вълната, която ме заля цялата. Гърлото ми се сви, гърдите ми се издуха и пръстите ми затрепериха. В същото време нещо отдавна счупено в душата ми сякаш се върна на мястото си и въпреки че не го почувствах физически, беше също толкова реално — и могъщо.

— И аз те обичам, Влад.

Щях да кажа повече, само че устата му обгори моята с целувка, толкова страстна, че не можех да дишам. Беше трудно дори да мисля отвъд пламенната, разбъркана мантра от „обичамтеимамнуждаискамте!“

Той повдигна глава и, невероятно, ме спря, когато започнах да разкопчавам ризата му.

— Няма време за това — промърмори.

Бях недоверчива.

— Имаш по-важни неща за вършене?

Аз нямах. Всъщност, ако зърната ми станеха по-твърди, платът щеше да се разцепи там, където хавлията ми ги покриваше.

Той погледна надолу, сякаш преценяваше, и издаде груб звук.

— Не по-важни, но и двамата ще сме много заети до церемонията довечера.

— Церемония? — Каква церемония?

Усмивката, която ми хвърли, беше отчасти развеселена и дива.

— Сватбената ни церемония.

Имах половин секунда, в която си мислех „Това е сън. Трябва да е сън, защото той не каза, че ще се женим довечера.“

— Не съм се съгласявала на това.

Усмивката му изчезна.

— Казваш не?

— Не. Ъ, не „не“, но не, знаеш…

Знаех, че не говоря смислено, и въпреки това ума ми се колебаеше между радост, шок и недоверие. В същото време рационалната част на мозъка ми се включи със „Съвземи се, Лейла!“ Още един отговор и щях да се трансформирам в южняшка красавица от деветнадесети век, която припада, докато ахва „Това е толкова изненадващо!“

Отърсих се наум и опитах отново.

— Знам, че погрешното ми заключение относно пръстена доведе до скъсването ни, но както казах и преди, не те напуснах, защото чаках предложение. Просто исках да си отворен към идеята за любов…

Той се засмя, което ме спря посред изречението, защото не беше сексуалният му смях или дори пренебрежителният му смях. Беше нещо ново, и ако трябваше да го оприличавам на нещо, бих казала, че значи „Вече няма измъкване“.

— Какво мислеше, че ще се случи, когато ме накараш да осъзная, че съм се влюбил в теб? Че ще искам повече срещи? Че ще се сгодя, само за да бъда сгоден?

Засмя се още веднъж, който накара по мен да преминат тръпки въпреки топлината от тялото му. Смехът му затихна и той се наведе, докато устата му не беше на милиметри от моята.

— Сякаш бих се съгласил за нещо по-малко от това да те направя напълно моя възможно най-бързо.

Беше толкова близо, че чертите му се размиваха, но очите му сякаш никога не са били по-светли. Затворих моите и не беше различно. Все още можех да видя неговите през защитата на клепачите си.

— Твоя съм — прошепнах и не беше само заявление, беше обещание.

Докато говорех се търках в него, искайки повече от ръцете му върху мен. За няколко вълнуващи момента той се подчини, целувайки ме с такава интензивност, че коленете ми омекнаха. Когато започнах да разкопчавам блузата му отново, той се отдръпна, устните му се извиха в чувствено жестока усмивка.

— Не и ако не се омъжиш за мен.

Устата ми се отвори.

— Използваш секса, за да ме изнудваш?

Усмивката му се разшири.

— Кой ти каза, че играя честно?

Устните му потрепнаха, но това беше прекалено сериозно, за да се шегуваме.

— Искам да се омъжа за теб, Влад. Тази вечер е прекалено рано, но…

— Защо?

Нямаше капка хумор във въпроса. Късно осъзнах, че беше сериозен. С това знание вътрешната ми южняшка красавица се завърна със:

— Защото това е толкова изневиделица!

След избухването, което би накарала и Скарлет О’Хара да се засрами, се опитах да обясня по-ясно.

— Искам сватбата ни да е специална. Нямам рокля, ти нямаш шафер и вместо цветя имаме трупове на колове, които да украсяват фасадата на къщата.

— Цветята са на път, както и шафера ми, три шивачки са готови да направят каквато рокля си пожелаеш и ще махна труповете — отговори той веднага.

Ако имаше шивачки, които да са на разположение, както и цветя и шафер, значи не просто беше сериозен за сватбата довечера. Беше я планирал.

В мен започна да се води голяма битка. Обичах Влад и исках да прекарам остатъка от живота си с него; нямах съмнение за това. Арогантността и сложността му щяха да ме подлудят и никога нямаше да свикна с навика му да набива на кол хора; и за това нямах съмнение. Дали дълъг годеж щеше да промени нещо от изброеното? Не, но поговорката „Омъжи се прибързано, съжалявай после“ не беше създадена напразно.

— Дали ти споменах, че ми харесва традицията откуп за булката? — попита той небрежно, сякаш погледът му не се присви, докато слушаше мислите ми. — В случай че не си запозната, откупа за булката е, когато младоженеца подари подарък на новата си съпруга — продължи той. — Подаръкът трябва да отразява начина, по който цени булката си. Заради това колко си ценна за мен, без значение какво поискаш, ако е в силите ми да го осигуря, ще бъде твое.

Сковах се, когато започна да обяснява за откупа за булката, засегната, че Влад си мисли, че може да премине през притесненията ми с пари. Тогава той погали думите в последното изречение, докато не засияха ярко като ябълката, предложена от змията на Ева. Какво си мислеше, че искам? Той ме обичаше — това беше най-голямото ми желание и не помня да съм пеела думите „Материално момиче“ около него напоследък…

След това разбрах. Всичко, което е по силите му, без значение какво беше. „Ти, безжалостно дяволски мъж“, помислих си, поразена и възхищавайки му се в същото време.

— Нека позная — няма да ми го дадеш, докато не се омъжа за теб?

Хитра усмивка изви устните му.

— Правилно.

— Ти наистина не играеш честно, когато става въпрос за нещо, което искаш, нали? — издишах.

Очите му засияха.

— Нямаш си и идея.

Обещание и заплаха. Това описваше решението, което съдържаше надежда за невероятно щастие, както и потенциал за невероятно силна мъка при разбито сърце.

— Каза ми, че искаш да се ожениш за мен — казах, гласът ми беше гърлен от всички емоции, препускащи през мен. — Не ме попита.

Вероятно не беше забелязал. За него нямаше голяма разлика между двете и това беше пример за толкова много проблеми във връзката ни. Виждаш ли? Не можеш да се омъжиш за него довечера или която и да е друга вечер. Никога няма да останете заедно!, заяви вътрешният ми глас.

Влад ме гледаше, медното поглъщаше очите му, докато не остана никаква следа от изумруденото. Тогава, със същото изражение на предизвикателство и покана, бавно коленичи пред мен.

— Лейла Далтън, моя единствена истинска любов, ще ме удостоиш ли с честта да станеш моя жена?

Може и да съм свалила Влад на колене, но в толкова много отношения той никога нямаше да се наведе. Знаех това толкова сигурно, колкото и че винаги ще го обичам, а това ме остави само с един отговор.

— Да, Влад, ще се омъжа за теб. Довечера.

Омразният ми вътрешен глас никога преди не ме беше насочвал в правилната посока. Проклета да съм, ако започнех да го слушам сега.