Джанин Фрост
Двойно изкушени (19)

Глава 18

Или наркотиците, които Ханибал ми даде, имаха дълготраен ефект, или не бях осъзнала колко съм уморена. Което и да беше, спах през целия полет. Когато се събудих Влад се беше върнал към обичайната си отчужденост, което беше добре или поне така си казах. Нищо не се беше променило наистина, освен може би знанието, че не бях единствената засегната заради края на връзката ни — студено успокоение за гордостта ми, без полза за все още нараненото ми сърце. Последните няколко часа ги прекарахме в напрегната тишина. Щом се приземихме и се прехвърлихме в кола, не можех да дочакам да стигнем до къщата му, за да поставя някакво разстояние помежду ни.

Разбира се, както всички останали мои желания, това дойде с воняща бомба вместо черешка.

Бях виждала къщата много пъти, но когато спряхме и излязох, дъхът ми секна. Повече от четири етажа от блестящо бял и сив камък надвисваха над мен, направени още по-внушителни от триъгълните кули, извисяващи се от ъглите. Богато украсени дърворезби украсяваха всяка колона, балкон и външни прозорци, докато каменни гаргойли пазеха на върха на високите кули. Лимузината можеше да мине през високата три и половина метра и широка пет метра врата с древно изглеждащите драконови чукала, не че беше нужно. Щом возилото спря, вратите се отвориха широко и останаха отворени, от всяка страна застана по един пазач.

Възхищавах се колко зелени са дърветата, когато дребно момиче с коса до раменете вина през входа.

— Гретчен — казах, едновременно изненадана и радостна да видя сестра си. — Какво правиш ту…?

Въпросът ми беше прекъснат от звънтящ плясък. Зашеметена я зяпнах, докато държах бузата си.

— Как можа? — изкрещя тя. — Остави ни да си мислим, че си мъртва! Татко и аз планирахме погребението ти, когато той — диво мятане на ръце към Влад — се показа, за да ни каже, че си жива и трябва да се върнем обратно в имението за собствената си безопасност! Тогава ти не ни се обади нито веднъж и никой нищо не ни каза допреди десет минути, когато ни казаха, че скоро ще си тук!

— Татко също е тук?

— Да, тук съм — каза железен глас зад Гретчен.

Преглътнах, чувствайки се сякаш времето се върна назад и отново съм дете, чакащо наказанието си. Слаб мъж с прошарена коса се появи на вратата с изправена поза, въпреки че сега се подпираше на бастуна повече, отколкото последният път, когато го видях.

— Удържа на думата си — каза баща ми, но не гледаше мен, а Влад.

— Винаги го правя — отговори той, преди да мине покрай баща ми и да влезе в главния коридор на замъка.

— Какво ще кажеш в своя защита? — настоя Гретчен, привличайки вниманието ми обратно към нея.

Отворих уста… и не излезе нищо. Какво можех да кажа? Че не съм им казала, че съм жива, защото се страхувах, че Влад може да ги използва срещу мен, ако той е стоящият зад бомбата? Тогава изглеждаше достоверно, но имайки се предвид, че Влад ги е завел на безопасно място, тревогата ми нямаше тежест.

Вината ме удари по-силно от шамара на сестра ми. Не просто бях оставила семейството ми да вярва, че съм мъртва. Бях оставила и Влад да го вярва и докато с Максимус се съмнявахме в него, той се уверяваше, че семейството ми е в безопасност, докато ме търси.

Думата „съжалявам“ нямаше да може да оправи нищо.

— Нямах намерение да ви нараня — беше това, което казах, и звучеше също толкова неадекватно, колкото беше.

Гретчен ме погледна изпепеляващо, след което се обърна и изчезна. След миг чух да се затръшва врата.

Това ме остави с баща ми и двама вампири, които продължаваха да държат голямата предна врата отворена, лицата им бяха безизразни. Хю Далтън ме гледа дълго и мълчаливо, след което въздъхна.

— Влад каза, че вероятно си мислела, че ни защитаваш с тази измама. Вярно ли е?

— Да. — В гърлото ми се заформи възел. Той също знаеше защо съм го направила. Не можех да се почувствам по-засрамена.

— Е.‍ — Усмихна ми се студено. — Бих казал още, но мисля, че шамарът на Гретчен го покри. Опитай се следващият път да отсъдиш по-добре, нали?

Преглътнах силно, съжалявайки за толкова много неща, че не знаех откъде да започна със самообвиненията си.

— Да.

* * *

Вампир на име Оскар ме придружи до същата стая, в която бях преди Влад и аз да започнем да излизаме. Беше на втория етаж, на цели два етажа разстояние от стаята на Влад. Видът на леглото с балдахин от дантела, мраморната камина, невероятно големият античен гардероб и индиговите стени не трябваше да ме депресират, но направиха точно това. Преди месеци я кръстих Синята стая заради цвета и видението, което получих за плачеща жена, която е стояла тук преди мен. Проблемите, които имаше тогава, свързани с връзката й, се бяха разрешили, както открих по-късно, след като се срещнах с нея и съпруга й. Моите бяха непоправими.

Беше малко след десет сутринта румънско време, но превърнете го във вампирско гринуичко време и практически беше средата на нощта, поради което не си направих труда да говоря с Влад. Може и да проспах полета за насам, но той трябваше да будува, за да бъде сигурен, че няма да изпържа нещо с електричеството си. Освен това не знаех какво да му кажа.

Изкъпах се и се преоблякох в една от дрехите в претъпкания гардероб, без да се изненадвам, че бяха в моя размер. Къщата на Влад винаги беше снабдена с всички удобства. Отидох на първия етаж, минавайки покрай няколко невероятни стаи в търсене тази в най-далечният източен ъгъл.

Щом стигнах до кухнята се зарадвах, когато видях познато лице.

— Здравей, Иша — поздравих закръглената, сивокоса жена, която беше една от няколкото готвачки. Пазачите на Влад бяха вампири, както и персонала му, но се уверяваше, че хората, донори на кръв, се хранят като крале. Както и гостите му. Можех да си поръчам румсървис, но не исках да разкарвам някого до стаята си.

Иша спря да реже.

— Госпожице Далтън — отговори с тежкия си румънски акцент. — Как мога да ви помогна?

Премигнах. Преди бях „Лейла“ и дали си въобразявах или ме гледаше учтиво?

— Не ми обръщай внимание. Дойдох просто за някакъв плод и кашкавал.

Иша застана пред огромния хладилник, преди да направя и две крачки в кухнята.

— Госпожице Далтън, моля кажете какво бихте желали за закуска и ще бъда щастлива да ви го изпратя.

Сега вече я погледнах с неверие. Не можех да преброя случаите, когато се бях самообслужвала, когато живях тук, обикновено водейки приятен разговор с Иша или някой от другите готвачи.

— Не е проблем, сама ще се оправя — опитах отново.

Погледът на Иша се присви дори когато се усмихна, бръчките й показваха, че е била на шестдесет, когато е била променена.

— Глупости, ще е мое удоволствие. Да изпратя ли чиния в спалнята ви или в салона на втория етаж?

Тонът й не можеше да бъде по-учтив, нито пък думите й, и въпреки това имах чувството, че бях порицана.

— Салонът е добре. А, благодаря, госпожо… — По дяволите, не знаех последното й име. „Наричайте ме Иша, скъпа!“ ми каза, когато се срещнахме и бяхме на първо име от тогава.

Тя се обърна без друга дума, връщайки се при дъската си за рязане. По-бързо от машина наряза купчина зеленчуци, утрешната светлина се отразяваше от ножа й.

Тръгнах си, но реших да поема по дългия път към стаята си. Имаше нещо, което исках да опитам.

Докато вървях по стълбите направих мисия поздравяването на всеки един човек, когото познавах. Всички бяха невероятно любезни, но хората, които някога смятах за приятели, сега караха Степфордските съпруги да изглеждат по-приветливи. Ако имах чувствителността на немъртвите се обзалагам, че мирисът на неодобрение щеше да е задръстил носа ми.

Нямаше нужда да гадая много, за да разбера защо. Предполагам, че бях извършила непростимото, скъсвайки с техния Господар. Дори ако бяха чули причините ми, очевидно си мислеха, че трябва да бъда доволна да приема каквито и да е останки от привързаност, които можеше да ми даде Влад.

Сега знаех как се чувства пинбол топчето в машината — всичко, което докосвах, сякаш отскачаше от мен, възможно най-бързо. Студенината на персонала му не би трябвало да ме засяга, но беше точно така. Стомахът ми изкъркори, напомняйки ми, че не съм няма цял ден, но вместо да се кача на втория етаж, отидох до малкото стълбище зад вътрешната градина. Вървях по него, докато не стигнах до каменен коридор и отворих втората врата след параклиса.

Гимнастическият салон. Прекарах по-голямата част от детството си в един от тези, така че макарите, подложките, тежестите, батута и успоредките бяха нещо повече от упражнение. Те бяха машините, връщащи ме към безгрижното минало, преди да докосна падналият електропровод. Отидох до батута и започнах серия превъртания, но те ми напомняха прекалено много на работата с Марти. Отскочих от него и отидох до подложка, борейки се с вълната от скръб.

Там започнах рутината, която бях усъвършенствала, когато бях на тринадесет и се опитвах да вляза в олимпийския отбор по гимнастика. Тялото ми не беше толкова тренирано като тогава, нито пък бях в подходящите дрехи, но направих цялата серия от упражнения. След това пак и пак. Скоро дънките и тениската ми бяха потни, но не спрях. Някои дни, ако се насилех достатъчно, почти можех да чуя гласа на майка си.

Кой е малкият ми шампион? Толкова се гордея с теб, скъпа…

— Лейла!

Женският глас не идваше от въображението ми. Дойде от ягодово-русата жена в другия край на стаята.

— Всички, Лейла се върна! — извика Сандра по коридора и се приближи с усмивка. — Защо не ни каза?

Истинското й щастие беше като балсам за болящо изгорено. Ако нямаше да я електрифицира до смърт, бих я прегръщала за час.

— Аз, аа… — страхувах се да не ми се вика или да бъда отхвърлена отново — не бях сигурна дали си будна — довърших тромаво.

Сандра се засмя.

— Преди час не бях, но нямаше да е проблем. Защо се върна? Ти и Влад да не сте…

— Ето я! — извика Джо, прекъсвайки въпроса на Сандра. След малко време казвах здравей на стари приятели и се срещах с новите донори за сутрешна смяна по хранителния график на къщата.

— Ела, трябва да ни кажеш всичко — заповяда Сандра, след което се ухили. — И без това не исках да тренирам.

Не можех да й кажа всичко, но можех да й дам някои детайли. Освен това долу също имаше кухня и за разлика от тази горе, нямаше вампири, които да са недоволни от мен.