Джанин Фрост
Двойно изкушени (16)

Глава 15

За щастие се освободих без пробиването на още дупки в пода, но едва успях да се скрия зад вратата, преди да дойде да ме провери следващият страж. Проклех сърцебиенето си, когато чух тихите стъпки да се приближават. Можеше ли да чуе, че вече не съм завързана за парапета? Ако да, подписвах смъртната си присъда. Предупреждението на Ханибал отекна в ума ми. Смъртта също беше добър завършек…

Нерви и страх се добавиха към електричеството, изстрелващо се в ръката ми, карайки малък душ от искри да се появи. Чувствах въздуха по-плътен и подуших лек мирис на озон. Пазачът спря на вратата, преди да се завтече напред с промърмореното:

— Какво?

Извих рязко китка, струите електричество се извиха, като че по собствено желание. Русият пазач не промълви друга дума, но устата му продължаваше да се движи, когато главата му удари пода. Останалата част от него остана изправена за няколко секунди, ръцете му се размахваха, сякаш се опитваше да намери баланса си.

Бях прекалено напрегната, за да се отвратя. Адреналин и страх препускаха през мен, действайки като усилвател на електричеството ми. Хвърлих поглед надолу по коридора, не видях никого и веднага се замислих за начин да привлека в стаята друг пазач, без да предизвикам подозрение.

— Какво правиш? — попитах пискливо. — Спри! Махни си мръсните ръце от мен!

Придружих думите с удрящ звук и извиках като от болка. След това издадох дрезгави шумни звуци, разнообразени с викове като:

— Не, не, спри!

След миг Ханибал промърмори:

— Казах ти да не повреждаш стоката, Стефан. Чукай някой от трюма вместо…

Китката ми се сви веднага щом Ханибал прекрачи прага, но един поглед към падналото тяло го накара да затвори бързо вратата. Камшикът ми от ток уцели китката вместо врата му, но не достатъчно дълбоко. Все още беше прав.

— Кучка — изръмжа Ханибал, когато нещо червено удари пода.

Част от мен крещеше в отвратен ужас, но инстинктът за оцеляване доминираше над всичко останало. Ханибал се хвърли към мен и го ударих втори път. Камшикът премина през него от рамото към кръста му, обливайки ме с червено, когато движението му го удари в мен.

Избутах го. Той падна, но половината с главата му продължи да се плъзга към мен. Само няколко сантиметра плът задържаха лявата му половина към торса му и не беше мъртъв?

— Кучка — изръмжа той.

Очите ми се разшириха. Можеше и да говори?

Не исках да видя какво още може да прави Ханибал. Друг удар от електрическия камшик го превърна от голяма форма Y на i с точка, но нямах време да въздъхна облекчено. По коридора чух още стъпки.

— Не сте ме извикали на партито? — попита развеселен глас.

Не го изчаках да види, че „партито“ беше станало смъртоносно. Веднага щом стъпките се приближиха ударих с камшика в коридора, уцелвайки Капитан Морган. Той ме погледна с най-странното изражение, след което всичко на юг от челюстта му се свлече, уцелвайки пода с удар, повторен от тялото му.

— Какво, по дяволите.

Нова вълна от адреналин се плъзна през мен. Четвъртият пазач се вгледа в останките на Капитан Морган с удивление, след което изчезна нагоре по стълбите с вампирска скорост.

Побягнах след него, отчаянието или пренатоварването караха да чувствам тялото си сякаш ще избухне. Вампирът беше на контрола, натискайки бутон, докато гледаше назад към мен…

Електричеството го преряза през лицето, но бях прекалено далеч, за да го убия. Ударих го отново, докато пълзях нагоре към палубата възможно най-бързо. Веднага нещо тежко ме удари, задържайки ме долу, преди да ми удари главата в дебелото фибростъкло.

Петият пазач се включи в битката.

Зрението ми беше размазано, докато болка обземаше ума ми, но ако се фокусирах върху това бях мъртва. Вместо да защитя главата си, както исках да направя инстинктивно, докоснах с дясната си ръка вампира, изливайки в него цялото електричество, което имах останало в себе си.

Моментално тежестта му изчезна. Запълзях назад толкова бързо, че почти паднах през борда, но се хванах за парапета навреме. Задържах се, оглеждайки се неистово за нападателите си.

Никой не ме нападна. Всъщност нищо не се движеше. Използвах парапета, за да се изправя, главата ми продължаваше да звъни, докато гадене и вълните на езерото правеха вървенето ми трудно. Не успях да направя и една крачка, преди да се препъна, проклинайки несръчността си. Погледнах надолу… и продължих да гледам.

Не се препънах, защото се справях с последствията от удрянето на главата ми. Препънах се, защото палубата беше покрита с нещо, което приличаше на лазаня. Отне ми няколко мига, за да възприема гледката.

Не лазаня. Останките на вампира, който ми скочи. Трябваше да е той, защото другият вампир беше свлечен на контролното табло, бавно изсушавайки се, както правеха всички вампири, когато наистина бяха умрели. Бях вкарала толкова много електричество в нападателя си, че беше експлодирал.

Разкъсвах се между желанието да се засмея от облекчение и нуждата да пропълзя до парапета и да повръщам, докато не припадна. Исках да убия похитителите си и го направих, но не бях готова за пълната сила на способностите си. Както обикновено животът не чакаше, докато съм готова, за да ми покаже какво е запазил.

Звукът от няколко силни удара отвлече вниманието ми от ужасната гледка около мен. Дойдоха изпод палубата и предпазливостта ми се смеси с надежда. Максимус ли беше? Или друг пазач, опитващ се да ме примами долу към същия смъртоносен капан, който използвах за приятелите му?

Отидох до тясното стълбище, поглеждайки с примирение. Цялото ми тяло беше изцедено, но борбата можеше да не е приключила. Лошите не спираха заради почивки, нямаше да го направя и аз.

Не си направих труда да се промъквам по стълбите. Дори при най-тихото си промъкване не можех да изненадам вампир, който знаеше, че идвам. Единствената ми защита беше дясната ми ръка и имах чувството, че беше като крушка, на която й трябва само едно светване, за да изгори. Ударите продължиха, идвайки под пода, въпреки че бях на долната палуба. Да не би лодката да имаше още едно ниво?

Трепвах при всяко поклащане на лодката, очаквайки шестимата нападатели да се появят. Единствената отворена врата по коридора беше единствената, пълна с тела, но не бях сама. Продължителните звуци го доказваха.

Стигнах края на коридора, когато точно под краката ми прозвуча удар. Скочих назад, леки искри се изстреляха от ръката ми, преди да забележа резето на пода.

Трюм, затворен отвън. Това веднага задраска предполагаемата атака от шестима пазачи. Още един удар. „Максимус“, помислих, облекчението ме накара да падна на колене. Издърпах резето, отворих вратата… и гледах.

— Моля — промърмори червенокосо момиче. Очите й бяха затворени и около нея имаше още кървави форми.

Исках да я издърпам, но не я докоснах. Дори изцедена силата в мен щеше да я нарани, а вече изглеждаше близо до смъртта. Думите на Ханибал към Стефан прозвъняха в ума ми. „Чукай някой от трюма вместо…“ Не бях единственият товар, който Ханибал беше взел.

— Всичко ще бъде наред.

Яростта накара гласът ми да бъде по-силен, отколкото го мислех. Очите на момичето се отвориха.

— Коя си ти? — промърмори.

— Тази, която уби всички вампири на борда — казах й. След като видях съдържанието на трюма вече не съжалявах за способностите си. Всъщност се радвах, че взривих петият пазач на парченца.

Тя се усмихна слабо, след което усмивката й изчезна и затвори очи. Изтраках с вратата, за да привлека вниманието й.

— Недей. Трябва да стоиш будна и ако някой друг е жив, трябва да събудиш и тях. Кажи ми дали разбра.

Очите й се отвориха, синият й цвят ми напомни на Гретчен. Изглеждаха и на една и съща възраст. Гневът ми нарасна.

— Разбрах. — Започна да бута най-близката до нея фигура. — Събуди се, Джанис. Помощта е на път.

Изправих се, изпълнена с нова решеност. Абсолютно права беше.

Отворих всяка врата в малкия коридор. Две от стаите бяха складови помещения, едната баня, четвъртата…

Влязох бързо. Максимус беше на пода в малката спалня, на устата му имаше тиксо и нещо, което приличаше на сребърна жица го обвиваше от глезените до врата. Беше толкова стегната около него, че на места изчезваше в кожата му, сякаш борбата му ги е вкарала по-дълбоко.

Щях да си отрежа пръстите, ако се опитах да махна жицата, но можех да махна лепенката. Отлепих я, удряйки лицето му, когато не отвори очи.

— Максимус, събуди се!

Никакъв отговор. Ако го нямаше фактът, че вампирите се превръщаха в изсъхнали трупове, когато умряха, щях да се закълна, че беше прекалено късно. Тогава, мъчително бавно, отвори очи.

Гледах го ужасена. Бялото беше нашарено с тъмни сиви линии. По-близък поглед разкри, че под цялата засъхнала кръв, кожата му имаше подобни линии.

— Не са махнали среброто от теб — прошепнах.

Нямаше отговор от Максимус. Очите му се извиха назад и потрепери толкова силно, че жиците откъснаха парчета от него. Марти ми беше казал какво би се случило с вампир, ако течно сребро останеше в системата им достатъчно дълго. Нямаше да убие Максимус. Щеше да направи нещо далеч по-лошо: щеше да разруши мозъка му, докато не полудее, а веднъж достигнал този етап, нямаше да може да бъде върнат. Дори и да срежех жицата, истинската отрова щеше да го унищожава отвътре навън.

Максимус не можеше да ми помогне да спася умиращите хора в трюма. Не можеше да спаси дори себе си.