Джанин Фрост
Двойно изкушени (13)

Глава 12

Максимус омагьоса преминаващ моторист да ни заведе до Мотел 6 на границата на Индиана. Веднъж щом стигнахме се принудих да ям от храната от заведение за бързо хранене, която Максимус ми беше набавил, въпреки че пътуването с част от човешко тяло ми убиваше апетита. След това се изкъпах, преди да падна на второто незаето легло.

Въпреки че спах само няколко часа през изминалите няколко дни, бях напълно будна. Максимус, от друга страна, изглежда заспа веднага щом главата му попадна на възглавницата.

Погледнах пластмасовата чанта на масата помежду ни. Поне задържаше миризмата на изпеченото… каквато и част да беше от Адриан. Не можех да рискувам да се свързвам с жената вампир отново за няколко дни. Имах нужда от редовни дози вампирска кръв, за да стоя жива, дори когато не прекалявах със способностите си или да се справям с остатъчните травми от аура на пирокинетик, вплетена в мен.

Още веднъж открих, че завиждам на вампирите, този път за способността им да се лекуват. Ако не бях човек, можех да започна да проследявам убиеца на Адриан сега вместо след няколко дни. Да съм ограничена от крехката ми човечност беше дразнещо, но бях отказала предложението да сменя страните. Без Марти и със скъсването с Влад нямаше друг вампир, на който да вярвам достатъчно, който да ми бъде „господар“. Влад беше прав за вечната връзка. Съмнявах се някога да се чувствам достатъчно близо до друг вампир, за да искам перманентна връзка с него.

Все пак малко почивка, редовно хранене и вампирска кръв би трябвало да ме оправят достатъчно, за да мога да проследя почти убиеца ми, без да рискувам друго кървене и инфаркт. Дори и да не станеше, щях да опитам пак след няколко дни. Красивото лице на вампирката брюнетка мина през ума ми, докарвайки ми нова вълна решителност. Марти и Даун заслужаваха да бъдат отмъстени, а моето семейство — да е защитено. Спирането на тази жена — и който и да я беше пратил — си струваше риска.

* * *

Реех се в луксозен частен самолет, знаейки веднага къде съм. Самолетът на Влад. Той беше само на няколко крачки разстояние, носейки въгленочерен тренчкот над черни панталони и черна риза. Беше облечен в същите дрехи, с което си го бях представила в моргата, но сега не заплашваше никого. Очите му бяха затворени, косата му се разстилаше по раменете, за да се слее с черните му дрехи.

Това трябваше да е друг сън. След като нищо от това не беше реално можех да правя това, което тайно исках през изминалите няколко седмици. Прелетях до Влад и се наведох, докато не бях точно до него, пресягайки се да погаля лицето му.

Не почувствах наболата му брада. Вместо това ръката ми изчезна в лицето му. Все пак да го докосвам ме изпълни с нужда, която беше забила нокти в мен денем и нощем, откакто го напуснах. Въпреки че всичко беше отишло по дяволите и можех да бягам от Влад, не можах да не погаля бузата му, веждите му и накрая устните му. Част от мен го мразеше заради безчувственото му отношение, но останалата чувстваше такава липса, че болеше.

— Виждам, че силите ти са се върнали обратно, Лейла.

Отстъпих чак в другия край на самолета. Очите на Влад все още бяха затворени, но сардоничната му усмивка ми показа, че не съм си представила думите му.

— Това е само сън — обявих повече за себе си, отколкото за него. — И сме на твоя самолет, защото каза на Максимус, че ще пътуваш за Америка, така че съзнанието ти е използвало този детайл.

„Виждаш ли? Няма защо да се тревожиш“, уверих се. Жалко, че той не млъкваше, за да мога да получа само още няколко мига утеха. Дори в съня ми Влад не искаше да ми помогне.

— С Максимус си. — Изявление, не въпрос.

Свих рамене, въпреки че не можеше да ме види.

— Това не ти влиза в работата.

Появи се огън, пълзейки от дланите към раменете му.

— О, напротив.

Очите му се отвориха, оглеждайки се, сякаш за да ме видят къде съм. Помахах с ръка, удовлетворена, че само прокара поглед по мен. Влад сякаш винаги знаеше къде бях преди, когато го шпионирах, още едно доказателство, че нищо от това не беше истинско.

— Престана да е твоя работа, когато си тръгна, когато обърна гръб на случващото се между нас — казах, наслаждавайки се на възможността да освободя част от болката. Благодаря ти, подсъзнание!

— Аз съм си тръгнал? — Изсумтяването му беше едновременно презрително и елегантно. — Предложих ти всичко и все пак ти го отхвърли. Имал съм врагове, далеч по-малко безпощадни със сделките си.

Грабнах раменете му, но ръцете ми минаха право през тях. Толкова за вкарването на малко разум в него!

— Аз да съм безпощадна? Всичко, което исках от теб, беше да ме обичаш, но според теб това е прекалено много.

Пламъците около него угаснаха. Хубаво. Не исках да сънувам как случайно е запалил самолета си.

— Думи. — Тонът му се заостри. — Споделих къщата си, леглото си и кръвта си с теб, освен това ти предложих място в живота си завинаги. Какво са думите в сравнение с това?

Въздъхнах, гневът ми угасна толкова бързо, колкото и пламъците му.

— О, Влад, ако вярваш на това, щеше да ми кажеш това, което искам да чуя само за да ме успокоиш. Ти не го направи, което доказва, че казването на „Обичам те“ за теб означава повече от всичко останало.

Веждите му се присвиха като буреносни облаци.

— Достатъчно с това. Кажи ми къде си.

Почти казах „Северен Бенд, Индиана“, защото каква щеше да е вредата, ако кажа на Мечтания Влад? Тогава спрях. Защо да угаждам на Мечтания Влад?

— На ъгъла на Не Е Твоя Работа и Майната Ти.

Юмрукът му се стовари, счупвайки подлакътниците.

— Не ме предизвиквай. Знаеш, че експлозията на газопровода не беше инцидент.

— И аз знам кой може да стои зад това — възразих, въпреки че не го вярвах.

Юмруците му се свиваха и отпускаха. Ако това не беше сън, бих се заклела, че подушвах дим.

— Не може да мислиш, че съм бил аз.

Още едно свиване на рамене, което не можеше да види.

— Максимус каза, че гордостта ти може да те е подтикнала към леко отмъщение заради това, че те напуснах.

Звук избяга от Влад, който беше прекалено дълбок, за да бъде наречен ръмжене.

— Той подписа собствената си смъртна присъда два пъти.

Дори на сън не можех да се разбера с него.

— Трябва да се събудя. Този сън е гаден.

— Спиш? Затова ли гласът ти е толкова слаб и не мога да уловя всичките ти мисли?

Предупредителни сирени започнаха да звънят в главата ми. По-добре подсъзнанието ми да е много креативно.

Той трябва да е приел мълчанието ми като „да“. Влад се усмихна, изражението му се промени на пълно удовлетворение.

— Ти не се свързваш с мен, когато си будна, но се пресягаш към мен, когато спиш. Това трябва да ти каже на кого наистина вярваш.

Започнах да се щипя по ръката. Силно. Сън или не, беше прекалено разстройващо да продължа да говоря с него.

— Мисли за това, когато се събудиш — продължи той, медена стомана капеше от всяка дума. — Максимус винаги те е искал. От експлозията насам те е накарал да вярваш, че е спасителят ти и не можеш да вярваш на никого другиго. Щастливо съвпадение?

„Събуди се, събуди се!“, повтарях си наум. На глас казах:

— Максимус няма да ме нарани, докато ти продължаваш да го правиш дори когато не се опитваш.

Усмивката на Влад помръкна, въпреки че устните му останаха дръпнати назад, разкривайки по-дълги от всякога зъби.

— Идвам за теб, Лейла. Ако те е грижа за Максимус, остави го и се свърже с мен, казвайки ми къде си. Това ще му даде шанс да бяга. Иначе ще ме гледаш как го убивам, когато те намеря.

„Няма да посмееш“, беше на устните ми, но не го казах, защото много добре знаех, че ще го направи.

— Не знам защо някога съм си мислела, че те обичам — излаях вместо това, страхът и гневът правеха тона ми жесток.

Нещо премина по лицето на Влад, което, при всеки друг мъж, бих определила като болка. Но това беше невъзможно. Дори в съня Влад не се интересуваше от мен достатъчно, за да го нараня.

Това се доказа, когато изражението му отново стана отдалечено.

— Ще те видя скоро — каза, размахвайки ръка сякаш ме освобождава.

Вълна от ярост ме накара да се изправя в леглото. Внезапното ми движение стресна Максимус, който се събуди с повече бдителност. Все още асимилирах, че сънят ми беше свършил, когато той беше пред мен, голямата му ръка обхващаше лицето ми.

— Не отново — промърмори, режейки китката си със зъб.

— Спри — протестирах, когато задържа окървавената си китка пред устата ми, но това и удрянето на ръката му не направиха някаква разлика.

— Пий — каза той строго.

Направих го, кълнейки вампирите и високомерието им през цялото време. Когато най-накрая махна китката си го избутах, но имаше същият ефект като опита на муха да събори тухлена стена.

— Какво, по дяволите? — отсякох.

Той обърса носа ми, показвайки ми червения си пръст.

— Започна да кървиш. Не чаках сърцето ти да спре отново.

Още едно кървене на носа? Но този път не използвах силите си…

Погледът ми се плъзна надолу. Да, ръкавиците още бяха на ръцете ми, още повече с фактора невъзможност да се свързвам с някого в съня си. Въпреки това съвпаденията се трупаха.

— Обади се на Влад — казах, обзета от почти отчаяната нужда да докажа, че не е така.

Двете му вежди се повдигнаха.

— Защо?

— За да видиш дали… — ще заплаши живота ти, да ти каже да ми дадеш телефона, нещо такова — звучи странно — довърших небрежно.

Максимус ме погледна, на цялото му лице беше изписан скептицизъм.

— Важно е — казах, хващайки мишницата му.

След още един пронизващ поглед отиде до мястото, където си беше хвърлил палтото и извади телефона си.

— Влад — каза той след кратка пауза. — Съжалявам. Трябва случайно да съм набрал последния номер, който ми се е обаждал…

Чаках със затаен дъх, очаквайки да чуя името си между експлозия от заплахи. Но въпреки че чувах гласа на Влад от другата страна на линията, той говореше прекалено меко, за да различавам думите. След минута Максимус затвори и сви рамене.

— Звучеше добре.

Въздъхнах, сякаш дойде от самата ми душа. „Само сън!“, говорех си наум. Без значение как се чувствах или че кървях от носа си, ако беше истинско, Влад щеше да разкъса Максимус веднага щом му чуеше гласа…

Замръзнах, ноктите на съмнението минаха по гръбнака ми. Дали? Влад ми каза да се махна от Максимус и тогава да се свържа с него. Ако Максимус знаеше, че уловката около предполагаемата ми смърт е там, нямаше да ме остави да напусна погледа му достатъчно дълго, за да го направя. Влад също намекна, че Максимус може да е този зад бомбата на газопровода. Ако вярваше на това, би ли разкрил ръката си с възможността да се свързвам с него в съня си?

Не. Влад беше хитър до точката на социопат. Никога не би разкрил такова предимство, докато не беше прекалено късно.

Разбира се, това беше друга възможност. Влад може и да не е разкрил, че се свързвам с него в сънищата си само за да си играе с мен.

— Ще ми кажеш ли защо звъннах напразно на господаря си?

Сухият глас на Максимус проряза размишленията ми. Въпреки че не вярвах на намеците, които Мечтания Влад беше разкрил, малки съмнения ме задържаха от отговарянето с истината.

— Аз, ъм, сънувах, че самолетът му се е разбил — казах, успявайки да задържа погледът му, въпреки че имах чувството, че на челото ми с неонови букви пише „Лъжец!“.

Изсумтяване.

— Трябва да го преодолееш. Ще се побъркаш, ако не го направиш.

„Да се побъркам?“, помислих си мрачно. Всички знаци сочеха, че вече съм там.