Джанин Фрост
Двойно изкушени (12)

Глава 11

Не ми отне дълго да намеря търсените картини. Въпреки че не беше така пълна със спомени както костите на човек, смъртта беше от важно значение за всеки. Жалко, че картините се играеха само като сцени от филм, вместо да бъда в главата на Адриан, когато убиеца му се е обадил.

— Кой е? — отговори Адриан на почукването на вратата, сякаш не виждаше от другата страна на вратата благодарение на охранителна система.

— Не бъди скучен, скъпи — беше отговорът, който получи.

Повдигнах вежди. Убиецът на Адриан беше жена. Нямаше толкова ясно изразен акцент, само толкова, колкото да придаде на речта й мелодичност, но се съмнявах да е американка.

Адриан смали екрана, преди да отвори вратата. Жената влезе, носейки тъмни очила и шал около главата си. За да направи нещата още по-лоши, това, което виждах от лицето й, беше замъглено. Лош момент, че точно сега психическото ми зрение имаше нужда от настройка.

— Чувствай се като у дома си — провлече Адриан, затваряйки вратата след нея. — Жадна ли си?

— Разбира се — измърка тя.

Този тон би крещял „Опасност!“ за мен, но Адриан като че ли не забеляза.

— Какво да бъде? — попита той.

— Когато приключим, кръвта ти — отговори любезно тя.

Той се обърна стреснато и замръзна, когато тя свали очилата си. Въпреки че лицето й все още беше замъглено, нечовешкият блясък от очите й беше ясен. Почти можех да видя как силите на Адриан се превиха под този хипнотичен поглед. Ако не беше направил бомбата, която уби най-добрият ми приятел, щях да го съжалявам.

— Ще изтриеш всички записи за сделките ни, от банковите трансакции до записите на камерата пред вратата ти — обяви жената.

„Не!“, помислих си, но, разбира се, това не промени действията на Адриан. Той отиде до компютъра си, отвори файлове и методично ги изтри. Изтри дори резервните копия и скритите файлове, за мое нещастие.

— Готово — каза сковано, когато приключи.

Жената свали шала си. Улових проблясък на гъста, тъмна коса, преди отново да се замъгли.

— Време за питие, скъпи.

Дръпна главата на Адриан настрани и захапа врата му. Когато смъртта му прекрати видението, раздразнението ми нарасна.

Нито веднъж не видях хубаво лицето й.

— Метър и шестдесет, около петдесет и четири килограма, тъмна коса и акцент, който може да е уелски, английски, шотландски или ирландски.

Максимус се намръщи.

— Това е всичко, което имаш? Женски вампир, който може да е от Великобритания?

Знаех колко безполезна е информацията.

— Ще се опитам да се свържа с нея отново, може този път да е по-добре.

Въпреки отвращението си, погалих изгореното парче от Адриан за втори път. Светкавици последваха усещане за люлеене, но когато се концентрирах по-силно, тези картини изчезнаха и започнах да се чувствам замаяна.

— Лейла? Добре ли си?

— Да. Само малко ми е лошо — промърморих, опитвайки отново. След няколко мига улових жена, която носеше същият тоалет като убиеца на Адриан, но това и гъстите кичури кестенява коса бяха единственото, заради което можех да съм сигурна, че е тя. Чертите й бяха напълно неразличими. Малката синя стая, в която беше, се клатеше, което е странно. След това вниманието ми се пренасочи към това, което казваше.

— … не, не беше прекалено опасно… погрижих се за това, скъпи. Мъртъв е, прекратявайки всякакъв шанс да бъде проследено до нас.

От начина, по който говореше, трябваше да е на телефона. Погледнах размазаното място, където трябваше да е лицето й и се концентрирах, но вместо да се подобри, направи мъглявостта по-лоша.

— Преувеличаваш — продължи тя. — Дори ако има подозрения, няма да ги заведат до никъде. Каквото и да му е струвала жива, за нас е далеч по-малко опасна мъртва…

Опитах се да се концентрирам повече, но замайването ми се върна още по-силно. Ушите ми зазвъняха и почувствах нещо мокро да излиза от тях.

Максимус прокле и колата спря толкова рязко, че задницата подскочи леко, добавяйки тласък към листа с проблемите ми, но нямах глас да се оплача и единственото, което виждах, бяха черни петна. „Това не може да е добре“, помислих си точно преди нещо силно да ме удари по челото.

Имах няколко минути благословена тъмнина, преди да усетя, че се давя от течност с вкус на мед. Опитах се да я изплюя, но ръка запуши устата ми.

— Преглътни, по дяволите!

Оставена без избор го направих, сбръчквайки лице, когато разпознах вкуса. Вампирска кръв. Пасирани монети биха били по-малко противни. Отворих очи и намерих Максимус надвесен над мен. Коланът ми беше махнат и седалката беше наклонена изцяло. Поне беше свил, вместо да игнорира пътя.

— Йък — казах, щом най-накрая отпусна ръката си.

Той не изглеждаше засегнат, по-скоро облекчен. Тогава забелязах, че двете му ръце са изцапани с червено, както и предницата на ризата му. Това не можеше да е само от принуждаването му да пия кръвта му. Липсата им на пулс означава, че вампирите не кървят много, дори когато са порязани. Като се добави към това откъснатият волан, бях пропуснала нещо голямо.

— Какво се случи?

Той хвърли волана на задната седалка, преди да се отпусне на шофьорската.

— Започна да кървиш от очите, ушите и носа. Сърцето ти спря. Трябваше да ти окажа КПР и да ти дам кръв, за да те върна обратно.

Да чуя колко близо до смъртта съм била би трябвало да ме ужаси, но вместо това можех да промърморя само изтощеното:

— Днес е отвратителен ден.

Скептичният израз на лицето на Максимус ме накара да искам да се засмея, дори още по-ирационален отговор, но какво друго да направя? Не можех да плача, защото нямаше да оправи нищо и нямах време да се люлея бавно, докато треперя, което беше единственото нещо, звучащо примамливо.

— Трябва да съм използвала прекалено много сила в прекалено малък интервал от време — казах. — Плюс, че не съм огнеупорна, но останките от аурата на Влад може да се бъркат в системата ми. Между тези двете трябваше да предположа, че тялото ми няма да издържи.

Максимус продължаваше да ме гледа, сякаш не вярва на равнодушието ми към приближаването ми към смъртта. Игнорирайки го, се концентрирах върху по-належащи неща.

— Какво се случи с волана?

— Беше на пътя ми, когато имаше нужда от помощ — беше отговорът му.

— Е.‍ — Принудих усмивка, която в най-добрият случай беше крива. — Благодаря. Жалко, че сега ще имаме нужда от друга кола.

Зъбите му блеснаха в съвпадаща лишена от хумор усмивка.

— Това е най-малкия ни проблем.

Страхотно.

— Кой е най-големия?

Максимус издърпа телефона си и ми го показа. Не звънеше със звук, но екранът светеше, показвайки входящо обаждане.

— Това е третият път, в който Влад се опитва да ме достигне. Трябва да отговоря или ще стане подозрителен.

— Не смей…!

Максимус повдигна пръст.

— Дори не дишай шумно — промърмори, преди да отговори с краткото: — Да?

Замръзнах, когато чух гласът на Влад. Познатият, култивиран ритъм ме засегна толкова много за няколко мига, че изобщо не дишах.

— Максимус — каза студено бившият ми. — Прекъсвам ли нещо?

Опушено сиви очи се врязаха в мен, докато отговаряше:

— Не, защо? — С толкова нормален тон, че премигнах. „Добър лъжец“, отбелязах си за в бъдеще.

— Защото това е третото ми обаждане — беше непреклонният отговор на Влад. Предполагам, че вече е прекалено късно да не бъде подозрителен.

— Оставих телефона си в колата, докато си търся нещо за ядене — каза многозначително Максимус. — Всичко наред ли е?

Дори да бях на няколко крачки разстояние в затвореното пространство, пак щях да чуя подобния на камшик отговор на Влад.

— Не, не е наред. Кога за последно видя Лейла?

Не можах да се спра — поех си звучно дъх. Максимус ми се намръщи, преди да отговори с:

— Миналата седмица, когато я оставих пред караваната на Марти в Атланта.

Нищо не се чу от Влад толкова дълго, че се зачудих дали не говореше прекалено тихо, за да го чуе обикновен човек. Тогава думите на Максимус:

— Там ли си още? — отхвърлиха идеята.

— Да.

Една дума, толкова рязка, че ме накара да трепна. Нещо беше разярило Влад. Исках да грабна телефона и да настоя да знам дали той се беше опитал да ме убие, но разбира се не го направих. Чаках, дишайки възможно най-повърхностно, въпреки бързия ритъм на сърцето ми.

— Защо питаш за Лейла? — попита Максимус, все още вършейки прекрасна работа, правейки се на незнаещ.

Друга натоварена тишина, след което дойде отговора на Влад:

— Мъртва е — толкова нормално, че в очите ми се появиха сълзи. Дори да не го е поръчал, не го интересуваше. Чувайки апатията в глава му ме сряза на места, които дори не знаех, че имам.

Трябва да съм издала някакъв звук, защото Максимус ми се намръщи, държейки пръст на устните си в универсалната команда за тишина. Тогава каза:

— Какво? Как? — с толкова истински шок, че от Добър лъжец го вдигнах на Фантастичен лъжец.

— Газопровод избухнал близо до караваната на Марти. Казаха ми, че и двамата били убити веднага от експлозията. Довечера тръгвам за Америка, за да върна останките на Лейла на семейството й.

О, по дяволите! По средата на всичко бях забравила, че Гретчен и баща ми също ще мислят, че съм умряла. Започнах да показвам с мимики на Максимус, че трябва да спрем Влад, но той сложи ръка на устата ми, стягайки, когато изсумтях.

— Това е ужасно — каза той, сваляйки прозореца с другата си ръка. Звуците на трафика се смесиха със сумтенето ми, приглушавайки го. Ако не ми беше спасил живота два пъти през изминалата седмица, щях да сваля ръкавиците си и да му дам достатъчно електричество, за да засвети, но го беше направил, така че само го гледах.

Е, освен това и го ухапах. Заслужаваше си го.

— Да, трагично — каза Влад, звучейки отегчен този път. — Посрещни ме в Атланта утре. От там ще летим към Гретчен.

— Това може и да е трудно — отговори Максимус, показвайки ми зъбите си, когато продължих да дъвча месестата част на ръката му. Приех го като „Продължавай с това и ще те ухапя и аз“, така че спрях след последно, гневно захапване.

Студенината се завърна в гласа на Влад.

— Защо?

— Казах ти, че проверявам някои от хората си, докато съм в Щатите. Изглежда, че група от младите са приели храненето прекалено свободно. Трябва да се справя с това, разбира се.

— Разбира се — измърка Влад. — Ако не накажеш неподчинението им сега, кой знае какво предателство ще направят в бъдеще?

От начина, по който се втвърдиха чертите на Максимус, той също прие коментара повече като предупреждение, отколкото инструкция.

— Предай съболезнованията ми на семейството на Лейла — каза той, а към мен оформи „Не издавай и звук“.

След като ръката му все още запушваше устата ми, не можех, но погледът ми обещаваше, че не бяхме приключили с това.

— Ще го направя — отговори Влад.

И затвориха. Вампирите не бяха по големите сбогувания, както научих след години живот с Марти. Веднъж след като той провери дали разговорът наистина е приключил, Максимус свали ръката си от устата ми.

— Не можем да оставим семейството ми да повярва, че съм мъртва — бяха първите ми думи. — Прекалено жестоко е.

— Кое е по-важно? Безопасността или временната им мъка? — контрира ме той, заковавайки ме с твърдия си поглед.

— Безопасност? Те нямат нищо общо с това!

— Засега — отвърна той безмилостно, — но ще имат, ако разкриеш, че си жива. Мислиш, че могат да измамят Влад? Едно подушване и ще знае, че само се преструват.

Въпреки логиката му бях разкъсана. Баща ми беше силен, но не знаех колко може да поеме Гретчен. Все още имаше емоционални белези от намирането ми след проваления опит за самоубийство преди десетилетие, когато новата ми способност почти ме беше пречупила.

— Все още не мисля, че Влад стои зад бомбата. Може и да не го е грижа, че съм мъртва, но ако се осланяме на гордостта му, ще имаме прекрасен съюзник, когато хванем истинския виновник.

Начинът, по който ме погледна Максимус, беше едновременно раздразнен и съчувствен.

— Също така ще е ужасен враг, ако грешиш, и тогава какво мислиш ще се случи със семейството ти?

Ударих с юмрук седалката. Да, знаех. Влад ще ги използва срещу мен. Дори да не стоеше зад това, истинският убиец би го направил, ако се разчуеше, че съм жива. Най-добрият начин да защитя семейството си, беше да ги оставя да мислят, че съм мъртва — и да се надявам един ден да ми простят за лъжата.

Въздъхнах.

— Ще ме мразят заради това.

— Но ще са живи, за да те мразят — посочи Максимус и това беше най-важното.

Стрелнах го с мрачен поглед, когато ми хрумна нещо друго.

— Дори ако Влад не е отговорен, какво ще правим, когато открие, че си го лъгал през цялото време?

От начина, по който се затвори лицето на Максимус, вече беше мислил за това.

— Трябва да го убедя да не ме убие — каза той с лек глас, сякаш говорехме за игра.

Затворих очи, ударена от внезапна, ирационална нужда да се моля. Това беше по-лесно да се каже, отколкото да се направи, както добре знаехме и двамата.