Джанин Фрост
Двойно изкушени (10)

Глава 9

— Изглеждам абсурдно.

Не се обърнах, а продължих напред през останките на паркинга за служители, към който мислех, че принадлежа. Минахме покрай няколко репортери, смесени със зяпачите. Експлозията привлече както зяпачи, така и опечалени.

— Ти настоя да дойдеш. — Говорех тихо, за да може да му чуе само той. — Поне вече не приличаш на превъплъщението на Ерик Червения, което се забелязва, между другото.

Изсумтяване.

— И това не се набива?

Погледнах го, обхващайки черната гъста коса, покриваща всеки сантиметър от откритата му кожа и ясно очертани вежди, които залепих с лепило и малко глина за моделиране. Имайки предвид малкото време, бях свършила добра работа, карайки го да изглежда сякаш има хипертрихоза, по-известна като болестта на вълка.

— Не и на карнавал.

Моята болест беше далеч по-малко драматична. Носех къса руса перука, която си съвпадаше с цвета на новата ми рошава брада, заедно с килограм подплънки с гел, давайки ми двойните Д-чашки, с които природата никога не ме дари. Кръстът и дупето ми бяха подобно подплатени, закръгляйки фигурата ми до неразпознаваеми пропорции. Сценичен грим покриваше белега ми, където брадата не успяваше, и тъмни очила довършваха инкогнитото ми. Е, инкогнито за карнавал. Повечето от тях имаха поне една брадата жена.

От погледите на полицая с бирено коремче към нас, бяхме успели със сливането.

— Казах ви да стоите назад — излая ни.

Повдигнах по-нависоко фалшивите си гърди.

— Караваната ми беше най-малко засегната — казах, сочейки към тази с най-малко щети по нея. — Не мога ли да отида да си взема портмонето? Трябват ми пари, за да си платя за хотелска стая!

— Забеляза голямата експлозия, нали? Щом си свършим работата, всички могат да си вземат нещата. Дотогава остани с твоя приятел. Вълчо там отзад няма ли глутница, на която да се обади?

Офицерът се обърна, за да си тръгне след изказването, но ръмженето на Максимус го спря. Предполагам, че приемаше новата си роля на сериозно.

— Искате да… — започна офицерът, само за да млъкне, когато погледът на Максимус светна, хипнотизирайки го веднага.

— Пуснете ни да минем — каза с нисък, резониращ глас.

Офицерът кимна.

— Абсолютно.

Имаше дни, когато завиждах на вампирите. Този беше един от тях.

— Хубаво, че дойде. Щях да мразя да чакам и да рискувам да унищожат всички следи от същността на убиеца — промърморих, докато Максимус и аз минавахме под ярката полицейска лента.

Дори с фалшивата коса улових мрачното му изражение.

— Аз също. — Тогава се обърна към вече услужливия офицер, казвайки: — Върви с нас. Ако някой пита, ние сме свидетели, които разпитваш.

Имайки се предвид полицаите, пожарникарите, служителите на газопроводната компания и другите хора, бързащи наоколо, имахме няколко минути, преди да ни спрат. С новия ни ескорт се насочихме към караваната на Марти.

Дори няколко часа след експлозията вятърът все още беше гъст от смесицата от газ, изгорена гума и други неназоваеми неща. Принудих се да не се задавям, но желанието беше силно. Както и желанието да избухна в сълзи, когато видях черната, изтърбушена черупка, служила на мен и Марти като дом години наред. Половината я нямаше, или разтопена от ужасната жега, или разбита на безброй части.

Взирайки се в разрушената обвивка пълната реалност за смъртта на Марти ме застигна. Малка, глупава част от мен тайно се беше надявала да е оцелял и просто да не е чул, когато виках миналата вечер. Тази надежда угасна толкова бързо, както живота му би трябвало да е угаснал, когато всичко е експлодирало. Унищожението беше толкова пълно, че се съмнявах да успея да намеря достатъчно останки, които да погреба. Въпреки решителността ми, мокра пътека се плъзна надолу по бузата ми.

— Недей — каза меко Максимус. — Сега не е времето.

Изтрих самотната сълза и изпънах рамене. Беше прав. Скръбта щеше да дойде по-късно. Сега трябваше да открия кой прекъсна живота на Марти. И все пак, оглеждайки се не знаех откъде да започна. Големият кратер пред това, което някога е било караваната на Марти? По-нататък по газопровода?

— Какво имате досега? — попита Максимус. Обърнах се, но въпросът не беше насочен към мен.

— Последните огньове бяха потушени преди няколко часа, така че не е много — отговори монотонно офицерът. Светлокафявите му очи бяха насочени към Максимус, сякаш бяха залепени. — Петима мъртви, трима липсващи. Газовата компания изключи захранването, за да можем да проверим тръбите. Намерихме нещо в дупка, близо до изкривена тръба…

— Покажи ми — прекъсна го Максимус.

Офицерът започна да върви към палатка, пълна с хора, носещи жилетки с надписа ATF^[1]. Подръпнах ръкава на Максимус.

— Има прекалено много от тях — прошепнах.

— Върни се — каза Максимус на офицера, който веднага се подчини. — Вземи предмета и ни срещни от източната страна на преградата. Не казвай на никого какво правиш.

Офицерът си тръгна. Последвах Максимус към частта на преградите, където имаше най-малко хора. След десет минути едрият офицер се върна.

— Ето — каза той, издърпвайки чанта под блузата си.

Взех я, обемните ми гумени ръкавици ме предпазваха от оставянето на отпечатъци. Тези бяха второто най-важно нещо, след като Максимус закупи всичко нужно за дегизировката ни. Вдигнах чантата, мръщейки се. Прозрачният целофан разкриваше няколко смачкани парчета жици и нещо, което приличаше на парче пластмаса.

— Това е?

Офицерът кимна. Максимус ме заведе до самотна колиба на около тридесет метра. Преди вчера беше лавка. Сега беше празно, силната миризма на пушек и химикали заместваше тази на пуканки, захарен памук и фунел торта^[2]. Свалих дясната си ръкавица с въздишка. Щях да оставя отпечатъци този път, но нямах избор. Погалих парчето пластмаса.

Първото нещо, което видях, беше инспекторът, който беше открил парчето. От мислите му разбрах, че не е пластмаса, а титаниум, материал, който понякога се използваше за правене на бомби. Под това получих лекото впечатление от някой друг, копаещ в мрак, но следата беше прекалено слаба. Огънят трябва да е изгорил следите.

— Беше прав. Не прилича на инцидент — казах.

— Знаех си — промърмори Максимус. — Виждаш ли кой е?

— Не.

Погалих жиците отново, разочарована, че единственото доловимо беше от друг инспектор. Докоснах последната жица и виденията постепенно започнаха да изчезват.

Подсвирквах си, докато притиснах жиците в титаниума, след което използвах тънки хирургически щипци, за да извия краищата около спусъка. След като ги огледах затворих обвивката над устройството и се наведох назад, сваляйки маската си. Готово. Огледах гордо бомбата. Най-добрата ми работа досега. Жалко, че никой нямаше да оцени сложният дизайн, имайки се предвид, че по-голямата част ще се разпръсне при детонацията. Както искаше клиента.

Картината изчезна и отново бях в лавката с огромен вампир, дегизиран като върколак. Усмихнах се към Максимус със студенина, на която не смятах, че съм способна.

— Хванах бомбаджията.