Джийни Муун
Тази Коледа (9)

Глава осма

Джейк стоеше на предната веранда на дома на Сабрина и нямаше представа как ще протече тази среща. Надяваше се знанието, че се опитва да направи правилното нещо за Чарли, и това, че той и Сабрина се разбираха добре, щеше да е достатъчно, за да държи родителите й настрана, но имаше чувството, че без значение от всичко това, нямаше да му бъде никак лесно с Ед Джървейз.

Разбира се, Здравенякът бе този, който отвори вратата.

— Здравейте, доктор Джървейз.

— Джейк.

Мъжът държеше айпад и го оглеждаше от горе до долу. Беше неудобно, докато Чарли не дойде, подскачайки, в стаята, следвана от Холи. Момиченцето му скочи в обятията му и го награди със силна прегръдка, а кучето седна в краката му, махайки с опашка. Дядо й, обаче, изглеждаше доста вбесен заради неприкритата привързаност, която Джейк получи от дъщеря си. На Джейк, от друга страна, не му пукаше какво мисли бащата на Бри. Единственият човек, който имаше значение в този момент, бе Чарли.

Джейк я пусна на земята, хващайки я за ръка.

— Как беше училището днес?

— Добре, предполагам.

— Онези момичета още ли те притесняват? — Чарли му бе разказала за момичетата от пети клас, само с година по-големи от нея, които я дразнеха общо взето за всичко.

— Нещо такова. Казаха, че лъжа, че ще дойдеш на танците. Мариса каза, че всички знаят, че нямам татко.

Джейк потърка палец по кокалчетата й.

— Тогава предполагам, че ще се изненадат да ме видят.

— Шарлот? — Дядо й приклекна. — Кой те дразни? Мариса Лейк?

Чарли кимна и бащата на Бри се протегна и я придърпа в прегръдка.

— Не позволявай на никой да те кара да се чувстваш зле. Ти знаеш истината и само това е от значение.

— Знам. Но чух майките от класа да говорят и за мама.

Това промени нещата. Доктор Джървейз погледна към Джейк над главата на Чарли и вместо да гледа ядосано, той бе омекнал и изглеждаше по-загрижен.

— Майка ти те обича, милото ми момиче. Не слушай нито дума.

— Дори и думата да е лоша?

Джейк усети как всичките му мускули се стягат. Стремежът му да защити не само Чарли, но и Сабрина, бе силен, и макар да трябваше да се изненада от тези си чувства, не бе така. Чувстваше го правилно.

— Защо не кажеш на майка си, че Джейк е тук?

Тя кимна и без нито дума повече хукна по стълбите с Холи по петите й, оставяйки Джейк и бащата на Бри отново сами.

— Мразя това, че такива гадости засягат Чарли. — Дотук със сплашването. Двамата с доктор Джървейз чувстваха едно и също — загриженост за семейството.

— Отдавна ли продължава? — попита Джейк.

Доктор Джървейз потърка врата си с длан.

— Хората забравят, че градът е малък и познавам всички. Това място е благословия и проклятие. Израснал съм тук. Майката на Мариса, Аманда, бе злобно момиче, докато растеше, и годините не са я променили. Тя е с година или две по-млада от Райън. Падаше си по него, но не се получи и оттогава плюе отрова по нас.

— Значи сега детето й си го изкарва на Чарли?

— Децата правят грешки, Джейк. Те са деца. Тормозът и дразненето никога не са редни, но се случват. Наша работа е да ги научим така, че когато пораснат, да не са част от тях. За нещастие някои родители не се научават, така че децата им продължават цикъла. Доколкото си спомням, бабата на Мариса също не беше много мила.

— Ще ми се да си поприказвам с тази майка.

— Тя е силно ангажирана с групата на майките в училище. Може да я видиш на тези танци.

Джейк кимна, надявайки се да има възможност да каже на Аманда Лейк точно какво мисли. Тихите стъпки зад него накараха Джейк да вдигне поглед. Бри се задаваше към него. Беше облечена с голям, широк пуловер, шал и носеше чанта с кънки. Тъмната й коса бе отметната от лицето с лента за коса и сърцето му подскочи както всеки път, когато я погледнеше. Сега бе по-красива, отколкото когато бяха заедно за пръв път — външно и вътрешно. Макар Джейк да я бе обичал каквато е, той се удивяваше от това каква бе станала.

Той си пое въздух, когато тя взе палтото си от закачалката на стената, не позволявайки на баща й да му окаже каквото и да било влияние.

— Та, ще го направим ли? Пийнах вино на вечеря, за да не ме хване шубето.

Той наведе глава и се подсмихна, преди да вдигне очи към нея и да прикове погледа й.

— Това е страхотно. Мислиш ли, че виното ще те задържи на крака?

Тя се приближи до него и лекичко го сръчка в гърдите. Очите й бяха ярки, а устните — розови и само за целувки.

— Не, това е твоя работа. Трябва да благодариш на хубавото шардоне, което ми попречи да хукна към града да се видя с Кас.

— Имаш право. Да тръгваме. Резервирал съм пързалката за след час.

— Страхотно.

* * *

Къщата ухаеше на Коледа. Нона печеше специални коледни сладки и ароматът на ванилия и канела караше Чарли да огладнява. Размотавайки се в кухнята, Чарли откри баба си да разглежда кутия с рецепти. Всички казваха, че Коледа е времето от годината на нона. Дядо й бе казал, че някога е мислел, че нона е една от помощниците на Дядо Коледа и затова харесваше празника толкова много.

Чарли не знаеше за цялата работа с помощниците на Дядо Коледа, но знаеше, че целият свят се чувства по-специално около Коледа. Скачайки на един от високите столове в кухнята, Чарли наблюдаваше как баба й преглежда купчини карти.

— Друга рецепта за курабийки?

Нона се усмихна.

— Не точно. Ще направя струфоли. Това са малки топчици от тесто, които са изпържени и покрити с пръчици.

— Хммм. Някога правили ли сме такива?

— Никога не съм ги правила сама, но майка ми ги правеше всяка Коледа.

Тя обичаше да слуша за голямото италианско семейство на нона и особено много харесваше, когато двамата братя на нона, Сам и Джоуи, идваха на гости. Чичо Джоуи винаги имаше ментови бонбони в джоба на ризата си, а първото нещо, което тя правеше, когато влезеха в къщата, бе да им даде големи прегръдки и да прерови джоба на чичо Джоуи. Обаче най-хубавата част беше, когато чичо Джоуи разказваше истории за семейството и традициите, като печенето на курабийки, което започнало от бабата на нона.

Бяха станали много промени от петък и имаше толкова много въпроси за задаване, но не знаеше какво да каже първо. Вместо това гледаше лампичките на елхата в семейната стая и се чудеше дали онова, за което иска да пита, изобщо има значение. Протягайки се към кутията за сладки с картинка на Дядо Коледа, тя взе една от хубавите пизели и изтръска малко от пудрата захар.

— Какво ти се върти в главата, тополина? — Нона винаги я наричаше така. Означаваше „мишленце“ на италиански.

— Мислиш ли, че кутията ти с желания работи? — Кутията с желания беше друга семейна традиция, за която нона бе казала, че е започнала с прабаба й в Италия. Седмиците преди Коледа бяха вълшебни. Нона говореше за енергия и светлина, която обграждаше празниците, а Чарли разбираше — винаги бе знаела, дори като малко дете, че нещо е по-различно около Коледа, — но не знаеше дали с всички е така.

За повечето в семейството кутията бе просто забавление, но Чарли я приемаше сериозно, чакайки нона да я свали от рафта на шкафа в хола и да махне тежкото червено кадифе, което я пазеше година след година. След вечерята за Деня на благодарността, когато къщата бе пълна с хора, нона обикаляше с листи хартия и караше всички да напишат какво си пожелават за Новата година. После желанията се слагаха в кутията. Предполагаше се, че става магия, когато някой си пожелае нещо от все сърце.

Всяка година, откакто се бе научила да пише, Чарли мислеше и мислеше, преди желанието й да отиде в кутията, но винаги бе едно и също. Мечтаеше за баща си.

Баба й не отговаряше, затова я накара да се зачуди. Може би бе просто игра.

— Та, мислиш ли, че работи?

— Ако не мислех, че работи, нямаше да я изваждам всяка година. Желанията са могъщо нещо. — Изваждайки избеляла рецепта от купчината и оставяйки я настрани, нона седна и се обърна към нея. — Защо питаш? Сложи ли нещо в кутията с желания?

— Само желания. — Това беше вярно. Никога не би сложила нещо в кутията на нона, на което мястото му да не е там.

— Искаш ли да ми кажеш какво си си пожелала?

Не трябваше ли желанията да са тайни? Сърцето на Чарли се сви. Може би беше така, но усещаше, че да каже на нона бе правилното нещо.

— Пожелах си баща ми — довери тя.

Очите на Нона се напълниха със сълзи.

— О, момичето ми. Трябва да ти е било трудно. Да се чудиш дали някога ще се запознаеш с него.

— Исках да вярвам, че някой ден ще дойде. Радвам се, че най-накрая се случи. — Чарли никога не се бе радвала толкова, но мислеше за хората, които не бяха толкова щастливи. — Надявам се сега мама да спре да плаче.

— Тя плаче?

О-о. Може би не трябваше да казва нищо. Но…

— Понякога. Нощем. — Отчупи парче от курабийката, преди да продължи. — Мислиш ли, че е заради татко? Мисля, че е заради това.

Нона се поколеба и после кимна.

— Вероятно. Бяха много близки. Майка ти не беше на себе си дълго време, но когато ти се роди, отново стана щастлива.

Чарли искаше да каже на майка си да е щастлива през цялото време. И на татко също. Можеше да види, че бяха тъжни, когато се гледаха един друг.

— Нона, може ли да си направя ново коледно желание и да го сложа в кутията? — Чарли знаеше, че каквото и да се случваше, то бе лично между майка й и татко й, но едно желание не можеше да навреди, нали?

— Скъпа, може да сложиш колкото желания си поискаш. Нека ти я донеса.

Нона отиде до трапезарията и се върна с голяма, гравирана кутия. Чарли обичаше кутията, защото тя означаваше, че специалните неща винаги бяха възможни. Тя прокара ръка по капака, по средата на който бе гравирана коледна звезда, и всичко, за което се надяваше Чарли, бе нещо специално да се случи с родителите й. Нона й донесе лист и молив, а Чарли се замисли какво иска да напише. Беше доста просто.

„Искам мама и татко да са щастливи тази Коледа.“

Нона се усмихна, когато погледна листа, после го целуна за късмет, преди да го прибере в кутията.

— Малко си нетърпелива, госпожице?

Може би беше нетърпелива, но някои неща трябваше да се случат сега.

— Предполагам, но хората не трябва да чакат, за да бъдат щастливи, нона.

* * *

Местната пързалка, която резервира, беше почти празна, докато Джейк и Бри вървяха към леда. Няколко човека от поддръжката се размотаваха наоколо и магазинът затваряше за през нощта, но имаха мястото само за себе си.

За него пързалката бе като дом, също както стотиците малки арени, на които бе играл като дете. Коледни гирлянди бяха наслагани по стените навсякъде около леда и коледни песни се носеха тихо от говорителите. Когато бе тренирал с Райън през лятото, когато бе останал в Холи Пойнт, Джейк бе открил, че базата е повече от адекватна. Но през десетте години, през които го нямаше, беше изцяло реновирана.

— Уау! Различно е от последния път, когато бях тук. — Циментовата стена в далечния край на сградата бе заменена от стена с прозорци, които гледаха към пристанището и тъмния фар. — Срамота е, че фарът вече не свети.

— Набират се средства. Има фондация, татко е в борда, но им трябва голям прилив на пари, за да стане. Не е само ремонтът, от който се нуждае, но и поддръжката. Липсва ми светлината. Израснах, докато светеше през прозореца ми.

Той помнеше как фарът отправяше меко, трепкащо сияние над града, карайки го да изглежда като от друго време и място. Никога нямаше да забрави как светлината влизаше през прозореца на апартамента и се стелеше по кожата на Сабрина, докато спеше в леглото му.

Помнеше всичко прекалено ясно и, съдейки по погледа в очите й, Бри също помнеше. Което беше опасно. Трябваше да смени темата.

— Готова ли си да се пързаляш?

— Не. Ужасена съм.

— Отпусни се — каза той. — Това е пързаляне, не скачане от високо. Няма да те оставя да паднеш.

Тя се държеше за него с мъртва хватка и той можеше да усети колко нестабилна е на кънките. Щеше да мине. След като се задържеше на крака, щеше да се адаптира и да усети движението. Пързалянето не беше трудно, но при някои хора научаването изискваше повече усилия, отколкото си струваше.

— Не мога да го направя — прошепна тя. — Райън се опита и беше катастрофално. Последният път, когато се опитах да се пързалям, се контузих.

— Няма да позволя да се случи. Обещавам. — Той погледна надолу към нея и се опита да я успокои с усмивка, но не свърши работа. Никога не бе виждал някой така да се бои от пързаляне на лед.

Стигнаха до входа на пързалката и Бри замръзна.

— Джейк — гласът й потрепери, — не може ли да правим нещо друго?

— Искаш ли да можеш да участваш в семейното пързаляне с отбора на Чарли?

— Предполагам.

Той я обърна към себе си и подгъна колене, за да може да я погледне в красивите зелени очи.

— Би означавало много за нея. Знаеш го.

Сабрина кимна. Той се зачуди какво ли се бе случило, че да се страхува така.

— Да тръгваме. Стъпка по стъпка. — Той се обърна и пристъпи на леда, протягайки се към нея. Ръката на Бри се плъзна в неговата и, гледайки надолу към краката си, тя направи колеблива стъпка напред. — Гледай мен, скъпа. Не се фокусирай върху краката си, гледай мен.

— Но може да се спъна.

— Със сигурност ще се спънеш, ако гледаш надолу през цялото време. Гледай мен, Бри.

Когато го направи, Джейк усети онова познато трепване в гърдите, и когато тя пристъпи на леда, той не бе подготвен за внезапното й препъване. Все пак успя да я хване, преди да докосне земята.

— Виждаш ли — каза тя. — Не мога да го направя.

— Може би имаш нужда от малко допълнителни тренировки. Дръж си краката неподвижно и остави работата на мен. Само за да усетиш леда под теб.

Джейк намести краката й и после се настани зад нея, обвивайки едната си ръка около кръста й, дланта му се отпусна на хълбока й, а свободната й ръка задържа със своята.

— Не си мърдай краката. Просто се остави да те движа.

Можеше да усети напрежението в тялото й, да усети учестеното й дишане. Когато най-накрая се оттласна и започна да обикаля пързалката, той усети, че не бе много нестабилна, но след това се отпусна и се облегна на него. Беше невероятно усещане да я държи така и беше най-близкото, което щеше да му позволи, освен целувка по челото. Раздялата им я бе съкрушила, знаеше го, а сега, държейки я, не искаше друго, освен да поправи разбитото й сърце. Да бъде мъжът, бащата, който винаги си бе мислил, че може да е. Джейк искаше да бъде онзи, от когото Сабрина се нуждаеше, и още много повече.

— Добре — каза той, когато обиколиха половината пързалка. — Как е така? По-добре ли е?

Тя хвърли поглед назад към него и кимна.

— Сега натисни с десния си крак.

— Наистина ли? — Тя си пое нервно дъх. — Ами ако не мога?

— Можеш. Имай вяра.

— Искам да го направя, но се страхувам. — Гласът й едва се чуваше и Джейк знаеше, че страхът й не е само от пързалянето. Беше заради миналото, както и за бъдещето; за това какво биха означавали един за друг, ако се върнеха към това, което бяха.

— Знам, че е така, но няма от какво да се страхуваш. Само аз съм. — Бяха по средата на леда и Джейк не можа да се въздържи. Спря, обърна я в ръцете си и се вгледа в това красиво лице. Една сълза се спусна по бузата й. А Джейк я избърса с палец, когато обгърна бузите й с длани. Сабрина обви ръце около кръста му.

Трябваше му само да види погледа в очите й, следите от сълзите й и емоциите го връхлетяха като удар в гърдите. Бяха се съгласили да опитат да са приятели. Приятели? Не, бяха повече от това. Защо не го беше видял по-рано? Защо не го бе видял да се задава?

— Не се страхувай.

„Моля те, не се страхувай от мен.“

— Опитвам се. Но в случай че не си забелязал, аз съм в пълна каша.

Той се усмихна и кимна.

— Забелязах. Защо?

— Всичко. Направих пълна каша от всичко.

— Мисля, че всички имат достатъчно вина, но от това няма полза.

Бри отпусна глава на гърдите му и Джейк усети познатата болка в мускулите, която му казваше, че тялото му я желае. Това не се беше променило. Не мислеше, че някога ще се промени. Пак и пак, той мислеше как да бъде с нея отново. Чувствата, които изпитваше към нея, заровени за толкова дълго, все още бяха там. Сега, когато имаха Чарли, той трябваше да намери начин да я накара да види, че между тях може да се получи. Трябваше да се получи между тях, защото загубата, която почувства при раздялата първия път, когато я бе изоставил, се надигаше отново към повърхността.

Държейки я здраво, за да не падне, Джейк се приведе и я целуна. Устните му докоснаха ъгълчето на устата й и малка глътка въздух, която просвистя, когато издиша, бе като музика. Тя все още му отвръщаше и това бе като дар от небето.

— Сабрина… — Той отпусна буза върху косата й и я задържа близо, потапяйки се в познатото усещане за тялото й, за ритъма на сърцето й. Проклятие. Една целувка. Една целувка и беше свършен.

Тя потрепери под ръцете му и той предположи, че пързалянето й стигаше засега. Не изглеждаше, че ще се научи тази вечер, но ако го допуснеше обратно в живота си, той поемаше задачата да я научи през остатъка от своя.

— Дръж се за врата ми — каза той.

— Защо?

— Довери ми се — каза нежно той. — Моля те.

Бри направи каквото я бе помолил и плъзна ръце около врата му, щом усети, че се държи здраво, той я взе на ръце. Предположи, че щом се пързаля между головата линия и синята линия, ще задържи скоростта си ниска и ще я накара да се чувства удобно от движението. Искаше единствено да я накара да почувства, че отново може да му има доверие.

— Как беше запалването на лампичките по дървото снощи? — попита той. Беше отишла да види голямата елха в „Рокфелер Център“. — Отиде с Касандра, нали?

— Кас. Да.

Тя се размърда и положи глава на рамото му, докато той се пързаляше бавно и Джейк се помоли да не е казал нещо погрешно. Да я държи така връщаше най-хубавите му спомени.

— Добре ли си прекара?

— Да. Предимно.

Той огледа лицето й, чудейки се какво има предвид.

— Проблем?

Бри смръщи нос и поклати глава. Не беше нито „да“, нито „не“.

— Дълга история и… Не знам. Опитах се да й звънна по-рано, става въпрос за мъж.

Джейк остави въпроса, защото не познаваше Кас и нейните проблеми не бяха негова работа, но освен това не искаше Бри да мисли за своите проблеми с мъж.

— Обичам коледна музика — каза тя замечтано относно песента, която вървеше по говорителите.

Усети телефона му да вибрира в джоба на ризата и Бри се размърда, защото вибрираше точно до хълбока й. Обикновено не би отговорил, но тя пусна врата му и зарови в джоба му, вадейки телефона му.

— Какво правиш?

— Телефонът ми е в чантата в колата. Ами ако е заради Чарли? Може да е спешен случай.

— Бри, тя е с родителите ти. А баща ти е доктор.

— Все пак. Ще отговоря, само ако е заради нея, става ли?

— Добре.

Бри погледна телефона му и той разбра, че има проблем, дори без тя да продума. Усети как цялото й тяло се напрегна и той се зачуди какво ли се беше случило, за да промени онова, което се очертаваше като много хубава вечер.

— Трябва да ме заведеш у дома — каза тя, гласът й бе напрегнат колкото тялото.

— Защо? — Тя не го поглеждаше. Взираше се в телефона му. — Имам предвид, знам, че това не е точно урок по кънки, но не е лошо, нали?

Обаче нещо със сигурност не беше наред, а той единствено можеше да интерпретира мълчанието й като лош знак за задаващото се. Изпълни каквото го бе помолила и я отведе от леда. Щом краката й докоснаха пода, тя му подаде мобилния, и въпреки че не стоеше стабилно на краката си, Бри се изпъна и се насочи към пейките.

Той стоеше там, поразен, чудейки се какво я бе накарало да се ядоса. Какво трябваше да направи, за да му се довери отново? Джейк не тръгна веднага след нея, защото, честно, не знаеше какво да направи.

Поглеждайки надолу към телефона си, той натисна копче, за да го събуди и продължи да ругае под нос, когато видя известието.

„Пропуснато повикване: Сидни.“

Как можеше късметът му да е толкова зле?

* * *

Джейк откри Сабрина, малка и свита на студената пейка пред сградата. Очевидно беше разстроена и Джейк се почувства отговорен. Знаеше, че не би могъл да попречи на обаждането на Сидни или на неподходящия момент, но Бри не биваше да се чувства на второ място. Никога не е била и никога нямаше да бъде.

Минавайки зад нея, той свали якето си и го преметна на раменете й. Надяваше се да види искрица в очите й, нещо. Дори да се бяха карали, въздухът щеше да бъде чист, но вместо това тя бе примирена, победена.

— Добре ли си? — попита той.

— Предполагам. — Бри скръсти ръце по-близо до тялото си.

— Нека обясня?

Оглеждайки профила й на мекото сияние от малките лампички по близкото дърво, тя спря дъха му. Но той запази дистанция помежду им, боейки се да не пристъпи границите. Изглеждаше, че тъкмо когато бяха започнали да се сближават отново, нещо се бе случило, за да ги раздели.

— Не се тревожи, Джейк. Прекалено съм чувствителна, що се отнася до нея.

— Мисля, че имаш право да бъдеш. Тя промени всичко за нас.

„Тя ни разруши.“

— Все още ли я виждаш?

— От време на време. Бях там почти две години, а синът й е добро дете. Понякога прекарваме време заедно.

— Не знаех.

Не би могла да знае. Той се виждаше с Дестин, синът на Сидни, два пъти в годината. Виждаше Сидни дори още по-рядко, но бившата му живееше в Ню Йорк, и сега, когато се беше върнал, имаше шанс да я вижда по-често. Имайки предвид миналото на всички им, можеше да разбере защо Бри бе разстроена.

— Кажи ми за какво мислиш. — Той докосна нежно ръката й и тя потрепери, Джейк почти можеше да я чуе как мисли. — Бри, не прави нещата още по-трудни, отколкото трябва да бъдат. Винаги можем да си казваме всичко. Защо не почнем с това?

Сабрина поклати глава.

— Вече не е същото. Всичко е толкова сложно.

Джейк сграбчи ръцете й, за да й попречи да извива пръстите си. Тя бе наранена и го убиваше да я вижда така.

— Нека помогна — прошепна той.

Можеше да види безпокойството й. Беше толкова умна, толкова хубава, толкова непоносимо сладка. Всичко в нея бе нежно, женствено. Ръката на Джейк се вдигна и погали бузата й. Кожата й беше като кадифе и когато притисна лице до дланта му, сърцето на Джейк подскочи по начина, по който винаги го правеше, когато тя отвърнеше на докосването му.

Щом устните му докоснаха слепоочието й и студеният въздух около тях се затопли заради допира, Джейк почувства, че си е дошъл у дома.

— Липсваше ми — каза той до косата й.

— И ти ми липсваше. Толкова много.

Чувството, което изпитваше към нея, пламъкът, който го бе погълнал преди всичките тези години, се стрелна през тялото му. Да бъде близо до нея, да я докосва бе достатъчно, за да напомни на Джейк, че чувствата, които мислеше за отдавна изчезнали, все още бяха там.

— Сидни не е част от живота ми. По никакъв начин, от който да се тревожиш.

Още щом думите излязоха от устата на Джейк, той осъзна, че звучеше сякаш утешава съсипана любовница и може би бе така. Може би искаше да я утеши сега, след като не бе направил нищо, за да смекчи болката преди десет години.

Той прокара устни по бузата й и надолу по лицето й, спомняйки си колко обичаше да бъде близо до нея. Сабрина му пасваше, никой друг не бе в такова съзвучие с него, телом и духом, както тя.

Дори и с изминалото време тя все още бе единствената жена, която го караше да я желае така.

Накрая, когато устните му докоснаха нейните, светът му светна като коледна елха и Джейк се почувства като прероден.

— Не искам да губя повече време. — Тя го правеше слаб, ароматът й бе опияняващ, смесица между мента и шоколад, а той се опитваше да обуздае желанието си, но се проваляше безславно. С нея губеше всякакъв разум. Замисли се за вечерите, които прекарваха заедно, правейки нищо друго, освен да се целуват. Целувките с нея бяха като зависимост. Спомени за това как я усещаше и какъв вкус имаше се сляха с реалността, която държеше в ръцете си. Лицето й се завъртя към врата му. Миглите й докосваха кожата му.

— Толкова си красива, Сабрина.

— Джейк…

Да я чуе как произнася името му отново бе като прошка. Пред очите му тя се разтвори в морето от спомени и емоции. Усещайки и най-слабите промени в тялото й, той погали лицето й с палец, докато другата му ръка се вплете в косите й. Тялото й потръпваше при всяко докосване и главата му се наклони леко, когато забеляза:

— Все още трепваш, когато те докосна — каза той.

Отговорът й бе не повече от дрезгав шепот.

— Да.

Тогава тя вдигна поглед. Очите им се задържаха и много бавно той се наведе към нея. Дразнейки я малко, възползвайки се всячески от момента, устните им най-накрая се докоснаха. После той прилепи устата си към нейната и я поведе в целувка, която бе нежна отначало, но се задълбочи, докато не изглеждаше така, че телата им се сливат едно с друго. Най-накрая, след всичкото това време, Джейк бе отново там, където му беше мястото.

* * *

Бри рязко си пое дъх и умът й започна да се замъглява. Съпротивата й поддаде и отвърна на ласките му по единствения начин, който изглеждаше естествен. Устата му се плъзна по нейната, докато ръцете му се изместиха от лицето към раменете и надолу по страните й, настанявайки се най-накрая на кръста й. Тя се притисна в него; ръцете й се отпуснаха на гърдите му и тогава, без да го премисли, тя ги остави да се обвият около врата му.

Предавайки се, усещайки сърцето му да бие срещу нейното, чувствайки силата на ръцете му, беше като сън. Сякаш отново бе на осемнадесет. Сабрина знаеше, че би трябвало да стане и да си тръгне. Беше я наранил веднъж и имаше голяма вероятност Джейк отново да разбие сърцето й, но без значение колко се самонавиваше да се откъсне от него, не можеше да го направи. Глупаво или не, тя бе мечтала за него от деня, в който си бе заминал, и макар да трябваше да бъде по-силна, по-горда, що се отнасяше до Джейк, тя не можеше да се възпре.

— Ако само бе казала нещо за бебето. Нямаше да се наложи да се справяш сама.

Сабрина го погледна в очите. Как би могла да му обясни? Как да обясни, че от една страна не можеше да си представи да бъде без него, а от друга — че не искаше да го вижда повече? Бри сама не бе сигурна.

— Ти ме изостави. Не знаех какво да кажа или сторя. Опитвах се да не мисля за теб и нея. Можех да се справя с всичко друго, освен с това.

Той не каза нищо, за което тя се радваше. Нямаше думи, които да могат да я утешат, нямаше начин да прескочат тази част на миналото им. Но за пръв път от десет години сърцето на Сабрина се смекчи, само малко, и се зачуди какво би било, ако го допусне в живота си отново.

Но да се отдаде на любовта — да повери сърцето си на някого — не беше нещо, с което Бри да може да се справи. Може би никога вече.