Джийни Муун
Тази Коледа (7)

Глава шеста

Да се срещне за пръв път с родителите на някоя жена обикновено бе достатъчно, за да започнат дланите на Джейк да се потят. Стараеше се да направи добро първо впечатление, но не знаеше дали днес това би било възможно.

Да, той вече познаваше родителите на Сабрина, но последния път, когато ги беше видял, бе преди десет години като приятел на Райън. Енца и Ед се бяха отнесли прекрасно с него, давайки му подслон и карайки го да се чувства като част от семейството. Разбира се, това беше преди да изостави бременната им дъщеря.

Джейк можеше да се оправдава колкото си иска с това, че Бри бе държала Чарли далеч от него — тази част не беше по негова вина — и беше бесен по този повод, но не можеше да се отърси от вината, която изпитваше, задето я бе оставил. Не задължително заради бременността, а защото я бе наранил толкова тежко, когато не трябваше да го прави. Беше повярвал на Сидни, беше подкрепил Сидни, но трябваше да остане с жената, която бе променила всичко за него.

Отиде до входната врата, дръпна маншетите на ризата си и натисна звънеца. Чувстваше се сякаш отива на първа среща, вместо да се види с дъщеря си. Замисляйки се, то си беше точно това. Двамата с Чарли ги свързваше кръвта и хокея, но не се познаваха. Той не знаеше каква ще бъде срещата с дъщеря му. Искаше да знае всичко за нея. Щеше да отнеме време; това го разбираше, но днес беше първата крачка.

Чу кучешки лай и тропот от стъпки зад вратата, която най-накрая се отвори, разкривайки красиво момиченце с усмивка само за него.

Чарли стоеше там със средно на ръст бяло куче, което махаше с опашка до нея. Кучето имаше червеникавокафяви петна и муцуна на ретривър, включително и голямата, приятелска ретривърска усмивка.

— Здрасти! — каза тя, останала без дъх. — Здрасти.

— Хей. — Наистина приличаше точно на Сабрина с нейната дълга тъмна коса, големите очи с цвят на маслина и блестяща усмивка, но онова, което видя в погледа и усмивката й, му напомниха толкова за майка й. Това бе интелигентността, чувството, че в главата й постоянно се случва нещо.

Беше малко по-пременена, отколкото очакваше, облечена с плетена рокля в морскосиньо, с чорапогащник и малки равни обувки. Косата й беше издърпана в стегната конска опашка с оранжева панделка. Беше се покрила с цветовете на отбора, но малко по-различно, отколкото беше очаквал.

— Изглеждаш много добре — каза той, когато пристъпи във фоайето.

— Чичо Райън каза, че може би ще седим при шефа ти, затова нона^[1] си помисли, че трябва да се пременя. — Кучето, което бе нарекла Холи, седеше до нея. Очевидно беше приятелски настроено, но нещо му подсказваше, че би му откъснало ръката, ако направи неочаквано движение.

— Ще седим в отделението на собственика, но можеш да си облечена както си искаш. Удобно ли ти е с това? — Не го беше грижа как е облечена; интересуваше го само, че ще прекара време с нея.

— Аха. Харесва ми. Всички си мислят, че понеже харесвам спорта, не обичам да се пременям, но не е така.

— Добре тогава. Майка ти тук ли е?

— Не, появил се е пациент в последната минута. Обаче скоро трябва да си дойде.

— Всъщност пътува насам.

Джейк вдигна очи да отговори на който и да беше проговорил, за да види, че е прикован от погледа на Винченца Джървейз. Жената беше колкото Бри на ръст, което означаваше, че е около метър и половина, малко по-закръглена от Бри, но имаше същата тъмна коса и пронизващи лешникови очи като на дъщеря й и внучка й. Моля те, нека не прецакам нещата.

— Здравейте, госпожо Джървейз. Радвам се да ви видя.

— Джейк. — Тя се приближи към него с протегната ръка. — Удоволствие е да те видя отново.

Дали беше така? Нямаше начин да се радва, че го вижда. Вероятно искаше да нахрани рибите с него.

Той реши да продължи играта, здрависвайки се с нея и усмихвайки се, особено щом Чарли ги гледаше.

— Дали Бри иска да я изчакаме? Имаме няколко минути.

— Така ли? Чудесно. Сигурна съм, че ще иска да ви види, преди да тръгнете. — Тя се обърна и му направи знак да я последва. — Ела в кухнята. Тъкмо печем.

Майката на Бри се усмихна топло. Може би всичко беше наред. В края на краищата беше минало много време.

— Нона не те харесва — едва прошепна Чарли, докато го хващаше за ръка и тръгнаха след баба й.

Ето я истината.

— По какво позна? — Ако деветгодишно дете можеше да познае сигналите, то той предположи, че здравата е загазил.

— Използва адвокатския си глас. Това никога не е добре.

— Адвокатският й глас… супер — промърмори Джейк, докато я следваше, оглеждайки мястото, на което не бе стъпвал от десет години.

Винаги бе смятал, че къщата е страхотна. Беше голяма, но въпреки това я усещаше като дом; не лесна работа, когато може да се сравни с малка странноприемница. Той огледа семейните снимки, които висяха по стените, и спря до една маса, пълна със снимки на Чарли и Бри. Дори повече и от фотоалбума, те му показваха какво бе пропуснал, а буцата, която се оформяше в гърлото му, никога не бе очаквал. Той взе една от рамките с майката и дъщерята на Коледа. И двете бяха с червени рокли, а на Джейк му се щеше да бе присъствал.

— Това е първата ми Коледа.

Трябва да бе на шест месеца.

— Много приличаш на нея.

— Дядо ме нарича Мини-Бри.

Джейк се засмя на името.

— Наистина ли? Мисля, че е подходящо. — Той остави рамката обратно на масата, и когато стигнаха до края на коридора, той чу изблик на женски смях от кухнята.

Гадост.

— Кой е тук?

Чарли си пое дълбоко дъх, преди да отговори.

— Освен нона? Леля Джейд, леля Кас, леля Кара и леля Джоджо. Дядо отиде до магазина за още масло.

Той беше жив мъртвец, дори и без бащата на Бри да е тук. Чарли пое към стаята, а краката на Джейк не помръдваха. Тя го дръпна за ръката и Джейк преглътна. Можеше да изчака в коридора. Или в колата. Да, можеше да изчака в колата, нали?

— Нещо не е наред ли? — попита тя. Очите на Чарли бяха ококорени, а той не знаеше как да й каже, че нейният старец се страхуваше от стая, пълна с жени. Но тя знаеше. Също като Сабрина, Чарли можеше да го прочете като отворена книга. — Не се тревожи — каза тя нежно. — Аз ще съм тук.

Ако Джейк не обичаше това малко момиченце просто защото двамата с Бри я бяха създали, в този момент щеше да го направи. Тя беше мила, беше смела и имаше златно сърце. Джейк направи единственото нещо, което чувстваше като правилно; застана на едно коляно и я придърпа в прегръдка.

Дъщеря му не се поколеба. Чарли обви ръце около врата му и го стисна здраво. Толкова много неща се бяха случили през последните двадесет и четири часа, толкова много ги бе връхлетяло, но, ако знаеше нещо, то бе, че никога повече нямаше да ги напусне.

— Мечтаех си за теб — прошепна Чарли. — Всяка година на Коледа.

Джейк се отдръпна назад и видя, че освен усмивката на лицето на малкото му момиченце, там имаше и няколко сълзи. Използвайки възглавничката на палеца си, той нежно ги изтри.

— Е, тази Коледа желанието ти се сбъдна.

Чарли кимна, преди да сведе поглед.

— Трябва да те попитам нещо.

— Добре.

— В училище, ъм, има танци за бащи и дъщери. Обикновено дядо или чичо Райън биха ме завели, но искам да знам дали ти ще дойдеш с мен?

— Кога?

Нямаше място за въпрос в ума му дали ще бъде там. Тя му каза датата и след като разчистеше няколко неща от календара, щеше да е изцяло неин.

— Уреди си кавалер.

Чарли го прегърна отново и той не знаеше дали съществува по-хубаво чувство. Щом се откъснаха един от друг, той се усмихна.

— Ще ме защитиш ли от разгневената тълпа вътре?

— Те не са тълпа.

Той забеляза, че тя не отрече да са ядосани и се ухили.

— Да вървим.

Когато пристъпи в кухнята, разговорът замря. Госпожа Джървейз се усмихна учтиво, а Джейд, която той един вид срещна снощи, го поздрави с кимване. Другите три му бяха неизвестни. Имаше още една блондинка, прекрасна и много бременна, и хубава брюнетка. По-възрастната от жените стрелна майката на Сабрина с поглед, който доведе до свиване на рамене, а той предположи, че безмълвните разговори са нещо естествено, когато жените са приятелки от толкова дълго време като тези дами. Помнеше как Бри му разказва за приятелките на майка си от сестринството, как те и децата им бяха като нейно семейство. Четирите жени, които се бяха запознали в университета преди повече от тридесет и пет години, имаха общо почти дузина деца, включително пет дъщери, които бяха на близка възраст. Те бяха групичката на Сабрина и хубавата тъмнокоса жена, която вървеше към него, го гледаше сякаш бе кучешка храна. Той си напомни, че трябваше единствено да бъде учтив.

Тя протегна ръка.

— Аз съм Касандра Байнс.

— Джейк Килън.

— О, знаем кой си ти — тросна се по-възрастната жена.

Касандра я стрелна с поглед.

— Това е майка ми Джоан, а това са Джейд Енгъл и Кара Ларсън.

Джейд махна и отпи от чаша с какао. Джейк си мислеше, че ако Бри не пристигне скоро, и на него щеше му трябва да пийне нещо, но да е по-силно от горещ шоколад.

Напрежението в стаята беше достатъчно да му спре въздуха. Чувстваше се така, сякаш съвсем скоро ще го връхлети атака. Чарли скочи на един от високите столове до кухненския остров близо до мястото, на което Кас и Джейд точеха тесто.

— Лельо Кас, защо винаги носиш черно? — Чарли грабна няколко бонбона „M&M“ от една купа и ги метна в устата си. Джейк не знаеше дали приятелката на Бри винаги се обличаше в черно, но стоейки в ярко осветената кухня, изглеждаше много нюйоркски и малко не на място с черните си пуловер и панталон.

— Невинаги нося черно — каза Кас.

— Да, носиш — заяви сериозно Чарли. — Или това, или сиво.

Кас завъртя очи.

— Отбелязано. Ще се опитам да запомня да нося розово или нещо подобно следващия път.

— Имам хубав коледен пуловер, който ще ти стане — каза майка й.

— Бих си платила, за да те видя в нещо такова, Кас — изкиска се Кара.

— Няма начин.

— Моля? — изхленчи Джейд. — Трябва да направиш нещо забавно.

Джейк си прекарваше добре, докато следеше закачките. Това беше женският вариант на заяждания, които си разменяха със съотборниците му — без ругатните.

— Вероятно някой друг път — отвърна Кас. — В крайна сметка съм сериозен учен, което предполага защо се въртя около черното.

— Трябваше да си помислиш за това днес — изтананика Чарли. Малката усмивка, която се показваше на ъгълчето на устните й, накара Джейк да се зачуди какво ли бе замислила. — Черното не беше добър избор.

— Какво? Защо? — Кас погледна надолу към пуловера си и очите й се присвиха към Чарли.

— Имаш брашно по циците. — Смехът на Чарли бе заразен, но Джейк не можеше да се засмее на шегата за циците. Не можеше. Щеше да е мъртвец, ако го направеше. Затова прехапа език и се замисли за бавната, болезнена смърт, която щеше да го очаква, ако се пречупеше.

— Шарлот! Тези приказки не са прилични!

Добре, на хлапето му говореха на пълно име. Нона не беше щастлива.

Чарли не изглеждаше загрижена от това, че баба й бе ужасена, повдигна вежда и заяви:

— Ама виж! Така е!

Джейд кимна.

— Приличат на покрити със сняг планини. Напомнят ми за дома.

— И по дупето на Кара има брашно — проплака Кас. — За него какво ще кажете?

Джейд се изкиска.

— Да, но нейното дупе изглежда сладко като кексче. Твоето изглежда мръснишко.

Кас метна шепа брашно към Джейд, която й отвърна със същото, а Чарли бързо се оттегли до Джейк. Всички жени говореха едновременно и никоя от тях не я бе грижа, че той е там. Напрежението си беше отишло. Той се приведе към момиченцето си, което се усмихваше на хаоса на няколко крачки от тях.

— Нарочно ли го направи?

Тя сви рамене, но самодоволното изражение на лицето й му казваше всичко, което трябваше да знае.

— Когато станеш на шестнадесет — каза той толкова силно, че само тя да може да го чуе, — каквато и кола да поискаш, твоя е.

Джейк отстъпи назад в коридора, за да избегне костюмът му да бъде покрит с брашно. Сцената в кухнята се успокояваше, но Чарли още се кикотеше на безпорядъка, който бе предизвикала. Госпожа Джървейз и жената, която Чарли бе нарекла леля Джоджо, се караха на по-младите жени и той трябваше да признае, че изглежда си прекарваха страхотно. Не беше чудно, че Чарли бе такова сладко дете; имаше много добро влияние. Имаше пакостлива черта, без съмнение, но очевидно бе отгледана с много обич.

Без предупреждение, той усети една голяма ръка да го плясва по рамото. Обърна се, за да види не усмихващото се лице на Ед Джървейз да го гледа сърдито. Мъжът беше огромен. Бивш футболен нападател в колежа, той беше практикуващ педиатър. Джейк можеше само да си представя какво ли си мислеха малките му пациенти за големия мъж, но съдейки по онова, което Бри му беше казвала, доктор Ед беше обичан от всички.

Точно в този момент не изглеждаше много обичлив. Не, доктор Ед, с широките си рамене, едър гръден кош и ръце с размерите на гребла за сняг гледаше Джейк сякаш бе мръсно нищожество.

— Чарли, скъпа, седни в хола, докато поговоря с Джейк.

Не „татко ти“ или „баща ти“, а просто „Джейк“. Супер.

Чарли беше на път да възрази, но Джейк я спря.

— Направи каквото казва дядо ти, Чарли. Ще дойда след няколко минути.

Тя кимна и се отправи към предната част на къщата, докато Джейк бе насочен към стая надолу по коридора. Това беше кабинетът на Ед, беше мъжествен също като човека, който пое контролната позиция зад бюрото. Дървени панели, спортни щампи, дипломи от университети от Бръшляновата лига… Джейк бе професионален спортист от тринадесет години и познаваше кога опонентът иска да го сплаши. За нещастие на бащата на Бри Джейк не се плашеше лесно.

Ед му направи знак да седне в едно от кожените кресла от другата страна на бюрото и той му се подчини, кръстосвайки крака, когато седна.

— Ще мина директно на въпроса, Джейк. Не ми харесва, че си тук. Възползва се от дъщеря ми, промени живота й по начини, които вероятно дори не можеш да си представиш, и я нарани. Не ти вярвам.

— Мога да разбера недоверието ви, но не съм се възползвал от дъщеря ви.

— Тя беше на осемнадесет, а ти — на двадесет и пет. Как ти се струва? След това я остави да отглежда сама детето си.

— Доктор Джървейз, Сабрина не ми каза за Шарлот и вие много добре го знаете. Разбрах вчера. Макар да съжалявам за онова, през което е преминала Сабрина, щях да съм до нея и до Чарли, ако знаех.

— Съмнявам се в това. Тръгна си, защото си забременил някакво друго момиче. Колко други е имало?

Джейк усети как всеки мускул на челюстта му се напряга. От къде, по дяволите, взимаше информацията си този? Не беше добра идея да се кара с бащата на Бри, но Джейк нямаше да позволи да го изкарат някой мизерен женкар, когато работата не беше такава. Може да беше кратък, но разговорът приключи. Джейк се изправи, изпъна ръкавелите си и даде на Ед Джървейз няколко неща, за които да си помисли.

— Не съм този, за когото ме смятате, доктор Джървейз. Ще зачеркна онова, което току-що ми казахте, като породено от дезинформираност. Не ме харесвате? Хубаво. Не ми вярвате? Това е жалко. Въпреки това аз съм част от живота на Чарли и няма да ходя никъде.

— Имаш много кураж.

— Нямате представа. Приключихме тук. Ще заведа дъщеря си на мача и ще я прибера по-късно.

Джейк изскочи от кабинета, беснеейки вътрешно. С кой си мислеше, че има работа бащата на Бри? Не беше някое хлапе, което да си подмокри гащите и да избяга. Джейк чу нечии стъпки да бързат към него и вдигна поглед, за да види Бри.

— О, боже! Толкова съжалявам, че закъснях. Трябваше да спра случващото се. Каквото и да е казал…

— Имаш предвид лъжите, които си мисли за мен, за нас?

— Лъжи? Какво имаш предвид?

Той пристъпи по-близо, обграждайки я.

— Точно сега не мога да се занимавам с това, но ние двамата ще си поговорим по-късно. Просто помни, че ти беше тази, която я държа далеч от мен, Сабрина. Ти. Кажи на майка си и баща си да стоят настрана.

Тя не каза нищо; дори не помръдна.

— Ще взема Чарли. Играта започва в пет, така че ще я върна към девет. Тогава ще си изясним това. — Той бе направил само няколко крачки, когато тя му се сопна.

— Не можеш да ми заповядваш да „изясня това“, Джейк. — Той спря и зърна предизвикателство й, когато хвърли поглед през рамо. — Няма за какво да говорим, ако имаш такова ниско мнение за мен.

— Не, не мога. Но ми повярвай; би било много по-добре да уредим нещата помежду си, отколкото да се обаждам на адвоката си. Не мислиш ли?

Джейк не я остави да каже нищо повече; отиде в хола, където Чарли седеше със скръстени ръце и наведена глава.

— Моля ви, не се карайте — прошепна тя.

Проклятие. Точно там, трябваше му само един поглед към тъжното му дете и го почувства като удар в корема. Това хлапе имаше начин да му разкъса сърцето. Джейк знаеше за нея едва от двадесет и четири часа, но тя значеше всичко за него.

— Съжалявам — каза той, отивайки до нея. — Двамата с мама все още трябва да свикнем с всичко случило се. Понякога ще е трудно.

— Чарли — той чу Бри зад себе си. Проклятие, дори нейният глас му оказваше влияние. Мразеше колко е вбесен. Искаше само да я прегърне. — Ще оправим нещата. И ще се опитаме да не се караме, става ли?

Чарли отиде при майка си и двете, които толкова си приличаха, силно се прегърнаха. Джейк можеше единствено да си мисли, че това бяха неговите момичета. Неговите.

— Хайде да ти облечем палтото, за да можете да тръгвате. — Бри не го поглеждаше, изобщо, фокусирайки се изцяло върху Чарли, която излезе от стаята, за да си вземе палтото.

— Съжалявам, че ти се сопнах — започна Джейк. — Знам, че казаното от баща ти не е по твоя вина. — Това бе най-доброто извинение, на което бе способен в момента, макар да бе убеден, че не тя е напълнила главата на баща си с лъжи по негов адрес, той все още бе бесен.

— Повече не ме заплашвай с адвокат. Можем да уредим всичко помежду си, без да влошаваме нещата.

— Добре.

— Добре? Наистина ли?

— Бях вбесен и си го изкарах на теб. Не трябваше да го правя.

Бри седна на дивана, изглеждайки като малко по-голяма версия на Чарли, отпускайки лакти на колената си и глава в ръцете си.

— Боже, каква бъркотия. Направих такава каша от всичко.

Джейк усети как гърдите му се свиват, когато погледна към нея. Бри се опитваше да бъде силна, но бе наранена, а той не искаше нищо друго, освен да отвлече мислите й от проблемите. Предпазливо седна до нея и внимателно се протегна зад нея и постави ръката си на рамото й. Това бе единственото, което успя да измисли. Винаги бяха намирали комфорт в обятията на другия и нямаше причина да мисли, дори с всичкия багаж, че това ще се промени.

Тя не се разплака. Бри беше прекалено силна, за да плаче, но потрепери леко, когато си пое дълбоко въздух, а Джейк можеше да познае, че използва цялата си енергия, за да се сдържи.

— Знам, че семейството ти пече сладки за Коледа и имам усещането, че е голяма работа, имайки предвид навалицата, но ако искаш да дойдеш на мача, да се махнеш за малко от тук, можеш да го направиш. Няма лимит на хората, които мога да взема.

Тя изпусна дълга въздишка, седна изпъната и се протегна. Бри се постара да си придаде ведро изражение.

— Добре съм. Вие двамата с Чарли вървете и си изкарайте хубаво. Ще се видим по-късно.

— Сигурна ли си? Може да е забавно.

Джейк не мислеше, че е казал нещо нередно, но нещо у нея се промени. Изражението й стана меко, уязвимо, а когато очите й преминаха по лицето и се спряха на устата му, тялото на Джейк реагира.

Може и да бе от адреналина, който идваше с гнева, или от начина, по който езикът й се стрелна от устата, или от аромата й, който го изпълваше. Но Джейк разбра, че само близостта до нея, да знае, че тя може да има нужда от него, бе достатъчно, за да отключи собственото му желание.

Но, мамка му, трябваше да спре да го гледа сякаш иска да я целуне, докато и двамата останат без дъх.

Бри прокара пръсти по рамото и надолу по ръката му, стискайки ръката му, преди да го пусне. Движението беше безобидно, невинно… и го довърши.

Но не можеше да й позволи да го разбере.