Джийни Муун
Тази Коледа (2)

Глава първа

Джейк Килън се радваше да е отново в Ню Йорк. Малко фермерски момчета от Канада биха били чути да го казват, но той обичаше тръпката на града. Харесваше действието и се наслаждаваше на забързания живот, който водеше, когато беше там за сезона. Обичаше плажовете на изток, планините на север и харесваше хората.

Да, особено много харесваше хората. Бяха директни, забавни, и щом опознаеха някого, много лоялни. Липсваше му това място и имаше доста причини за това. Една конкретна бе зеленоокото момиче, което бе променило живота му. Онова, в което се бе влюбил. Но преди десет години бе разбил сърцето й, както и своето.

Забавно нещо бяха това разбитите сърца… не го оставяха да забрави нито едно проклето нещо.

Джейк влезе на тренировъчната пързалка и си пое дълбоко въздух. Можеше да помирише леда. Студен, свеж, чист. И също както когато беше дете, ароматът го успокояваше. Винаги идваше тук, когато трябваше да помисли, когато трябваше да разпусне. Ледът никога не го съдеше, не му се присмиваше и не очакваше повече, отколкото можеше да даде.

Проправяйки си път към познатите звуци от пързалката, Джейк беше повече от готов да завърши рехабилитацията на рамото си. Беше поел гаден удар по време на предварителния сезон и оттогава беше до страничната линия, правейки рехабилитация в специална клиника в Канада, но сега, с най-лошото от възстановяването му зад гърба му, Джейк можеше да се върне в играта след по-малко от месец.

Най-хубавото беше, че му бяха разрешили да се пързаля. Може и да не си бе върнал цялата сила, но беше получил разрешение. Не искаше да казва на доктора, че разсъдъкът му се нуждае от това. Беше започнал да се побърква, като не можеше да излиза на леда. Открай време беше така.

Когато беше дете, понякога пързалянето бе единственият му отдушник. Дългите дни в училище, когато му се подиграваха, че е твърде нисък или кльощав, когато не се оправяше с математиката или не можеше да задържи вниманието си по време на четене, го изпращаха на заледеното езеро зад фермерската къща на родителите му, където се пързаляше в кръг. Пързаляше се, докато краката му не пламнеха и студеният въздух не прободеше дробовете му. Изпускаше парата, размисляше добре и най-вече мечтаеше. Джейк Килън мечтаеше да бъде най-едрото дете, най-бързото. Мечтаеше да бъде хокейна звезда.

А сега беше такъв — остаряваща хокейна звезда, но все още ставаше. Беше на тридесет и пет и всяка вечер играеше отлично. Щом спреше да го прави, щеше да си събере багажа, но влизането на пързалката го караше да се усмихне. Това място беше център на активност, защото в този ден там бяха младежката група. Точно от това имаше нужда. Децата не бяха на училище заради Деня на благодарността, а ден, в който да играят хокей, не можеше да се приеме като лош. Поне не ги мъкнеха по разпродажби на Черен петък. Чудеше се що за откачалка би пазарувала в ден като днешния?

Нямаше значение. Децата бяха тук и всеки ден, в който можеше да работи с група подрастващи играчи, беше добър ден. Джейк бе един от онези мъже, които винаги са искали семейство. Искаше жена и деца, но ето го, в средата на тридесетте, все още необвързан, все още без деца и не можеше да се отърси от чувството, че бе изпуснал шанса си.

— Джейк! — Поглеждайки наляво, Джейк видя да се приближава старият му треньор Джордж Ламироул. Това беше спомен от миналото. Джордж беше помощник-треньор в хокейния отбор „Маринърс“, когато Джейк пристигна в Ню Йорк преди дванадесет години. Той се бе погрижил носталгичното хлапе от малък град близо до Уинипег да не бъде погълнато от големия град, а двамата се бяха постарали да поддържат контакт през годините.

Сега, пенсиониран от работата като треньор на пълен работен ден, Джордж ръководеше групата за млади хокеисти, а днешната беше една от най-популярните му. Всички хлапета на леда бяха под дванадесет години — аматьори, хлапета и дребосъци от района на трите щата, които бяха показали талант за игра и бяха препоръчани от своите треньори. Разбира се, всички все още се учеха на играта, но един ден с Джордж щеше да ги направи още по-добри.

— Добре изглеждаш — каза старецът с акцент в английския. С години не беше живял в Квебек, но френският не го беше оставил. — Как ти е рамото?

Джейк го завъртя заради него, ухилвайки се.

— Само ми трябва разрешение. Обхватът на движението е идеално. — Джордж кимна и извърна глава в същия момент, когато Джейк видя дребна черта от синьо и оранжево да го подминава, провирайки се измежду другите играчи на леда.

По дяволите, хлапето беше бързо.

— Боже. Някой си е изял закуската. Хлапето е като светкавица.

— Това е Чарли — каза Джордж. — Има много талант. — Той огледа Джейк от горе до долу. — Иди се облечи и си вържи кънките. Ти и този голям, дебел, свободен от агенти договор може да помогнете на мен и Джървейз с тренировката.

— Райън тук ли е? — Не беше виждал Райън Джървейз, освен на леда, откакто Джейк беше изпратен в Торонто преди десет години. Райън също беше за втори път в Ню Йорк, бяха го разменили точно след като Джейк се нарани по време на предварителния сезон. Райън беше добър човек, спокоен и умен хокеен играч. Когато Джордж кимна към далечния ъгъл, той видя стария си приятел да работи по стрелбата с малка група деца, включително и малката ракета, която го бе подминала с висока скорост преди няколко секунди. Хлапетата влачеха кънките си, потупваха стиковете и изпълняваха всяка от инструкциите на Райън.

Джордж прочисти гърло и кимна към тунела.

— Извън играта си още от преди началото на сезона, да видим дали си спечелил малко от тези пари.

Грабвайки сака си, Джейк се завъртя и се отправи към съблекалнята, но се обърна още веднъж и забеляза нещо. Имаше име върху тениската на скоростния демон. Джървейз. Това обясняваше част от таланта на хлапето. Детето на Райън. Джейк наистина беше поразен, защото нямаше представа, че Райън Джървейз се беше оженил, или че имаше дете. Но не трябваше да се изненадва. Повечето от мъжете, които познаваше от времето, когато започна в лигата, бяха женени на тези години и имаха няколко деца. Това, че беше сам, си беше по негова вина. Беше си тръгнал от най-хубавото, което някога му се беше случвало, и беше съсипал някой, на когото държеше. Животът му бе такъв, какъвто си го бе направил.

Трябваше да спре да живее в миналото, макар фактът, че бе отново в Ню Йорк, да означаваше, че то щеше да го сритва в задника от време на време. Днес беше един такъв ден.

Приготви се, попивайки усещането от съблекалнята, след като бе далеч за два и половина месеца. Беше изненадващо пълна, имайки предвид, че нямаше тренировка и беше свободен ден. Двама мъже работеха с треньора, а мениджъра по оборудването подготвяше и организираше нещата за играта утре вечер.

Преоблече се и обу кънките, преди да си намери стик в стаята с оборудването. Да, чувството беше хубаво.

Отивайки на леда, Джейк приветства усещането от удара на остриетата по повърхността, която бе малко мека за неговия вкус, но след като бе малтретирана цял ден от няколко дузини кънки, това бе разбираемо. Райън учеше поверениците си как да стрелят от място, негов специалитет като защитник, а Джейк не можа да пропусне възможността да го подкачи.

— Опитваш се да научиш децата на хокей с твоите умения в пързалянето, Джървейз?

Всички покрити с шлемове глави се обърнаха и заприлича на конвенция на мини стормтрупъри от „Междузвездни войни“. Джейк се усмихна и се плъзна натам, сваляйки ръкавицата си и стискайки ръката на Райън.

— Как си, човече?

Райън изглеждаше същият както винаги, едър, широкоплещест и адски заплашителен. Беше най-милият тип наоколо, но нямаше някой по-голям от него на леда. Да се сблъскаш с всичките сто килограма на Джървейз на леда или да измъкнеш шайба от дъските, можеше да изпрати човек в болница.

— Ти си последният човек, когото очаквах да видя, Килън. Добре дошъл отново.

Хлапетата започнаха да жужат и да гледат от единия към другия. Бяха чули името му.

— Момчета — каза Райън, — пред вас стои един от най-добрите централи. Всички ли познавате Джейк Килън? Той ще потренира с нас през оставащия половин час.

Главите заподскачаха нагоре-надолу и той чу въодушевлението в гласовете им. Беше тръпка, без съмнение, когато някое хлапе се развълнуваше от срещата с него. Помнеше какво чувстваше към любимите си играчи. Някои от старите хокеисти, обаче, невинаги бяха особено мили, така че срещата с тях беше разочароваща. Джейк се беше заклел, че с него нямаше да бъде така, винаги се уверяваше, че хлапето е щастливо от срещата им. Той погледна към Райън и видя скоростния демон да го дърпа за ръкава. Той се наведе и по начина, по който приятелят му и момчето го гледаха, ставаше ясно, че разговорът се отнасяше за него.

Тупване по гърба от Джървейз изпрати хлапето, Чарли, беше казал Джордж, обратно в групата му за игра. Джейк пое групата след тренировката по стрелба и поработи с играчите върху пързалянето. Балансиране, спринтове и резки спирания накараха всички да пъхтят, пухтят и да се смеят.

Дори Джейк пъхтеше и пухтеше, сигурен знак, че имаше доста работа, ако щеше да играе отново през януари.

Родителите заприиждаха, наблюдавайки края на тренировките, и той се зачуди какво ли е чувството — да гледа как детето му расте, как върши неща. Щом приключиха, Джейк подписа куп шлемове, стикове и тениски, получи доста „дай пет“ и благодарности, преди групата да изчезне. Бяха добри хлапета, на Джейк му се щеше да бе отишъл по-рано.

Райън се плъзна насам и малкият Джървейз, който се доказа като най-добрия кънкьор на леда, беше плътно до него. Хлапето беше залепено за Райън, с надянат шлем и наведена глава. Джейк се зачуди какво се случва. Не можеше да си представи Райън Джървейз, душата на съблекалнята, да има срамежливо дете.

— Джейк, искам да те запозная с някого. — Той погледна надолу. — Чарли, свали си шлема.

Чарли започна да откопчава връзките и за изненада на Джейк, когато екипировката беше свалена, от нея изпадна дълга плитка. Чарли беше момиче — жилаво, супер бързо, играещо хокей момиче.

Райън трябва да бе видял шока по лицето му, защото очите му проблеснаха, точно преди ъгълчетата на устата му да се извият.

— Това е Шарлот. Племенницата ми.

Леле. Племенницата му?

— Здравей, Шарлот. Или чух, че предпочиташ Чарли?

Хлапето вдигна поглед и Джейк трябваше да отстъпи назад. Тъмнокафява коса, плътни устни и големи зелени очи доминираха на дребничкото й лице. Ударът беше като от стик по главата. Чарли изглеждаше досущ като Сабрина. Джейк кимна и се усмихна възможно най-добре, получавайки един от онези ритници по задника, за които си мислеше по-рано. Радваше се, че си беше намерила някого, след като той се беше издънил, но след това започна да пресмята наум и нямаше начин…

— Значи — започна той. Не искаше да пита наистина, но не можеше да се спре. Трябваше да знае. — На колко си години?

Тя се усмихна срамежливо и сърцето на Джейк подскочи.

— На девет съм — каза тя. — Ще стана на десет през май.

На Джейк не му отне много, за да пресметне. Исусе, ако това, което си мислеше…

— Райън? Как мина?

Гърбът на Джейк се напрегна от гласа, отекващ из арената.

— Мамо! — Чарли потегли към тунела и Джейк се обърна, за да види любовта на живота си, жената, която не бе мислил, че ще види отново, да прегръща деветгодишната си дъщеря. Бри тъкмо бе станала на двадесет и девет. Очите на Джейк бяха приковани към сцената и когато Сабрина вдигна поглед, щастливото изражение помръкна и беше заменено от чист шок и страх. Реакцията й му каза всичко, което трябваше да знае.