Даринда Джоунс
Петият гроб отвъд светлината (2)

Глава 2

Планирам да живея вечно. Дотук добре

Надпис върху тениска

Светът забави ход в момента, в който звукът от изстрела достигна до мен. Тогава осъзнах, че хващайки Куки, Тайдуел бе извил пистолета право към мен, натискайки спусъка.

Естествено.

Къде другаде би могъл да е насочен?

Но когато светът забави ход, аз също забавих движението си и видях как куршумът изскача от дулото на броени сантиметри от мен, с кълбо огън зад него. Отправи се право към гърдите ми, докато се отдръпвах назад.

Времето обаче беше различно. Гравитацията не работеше по нормалния си начин. Законите на физиката бяха нарушени. Докато куршумът се промъкваше напред, се опитах да преместя тежестта си встрани от траекторията на движещия се към мен снаряд. Но изглежда само се опитах… Всъщност единствено се взирах в него.

С периферното си зрение можех да видя зараждащата се паника в лицата на много от клиентите. Някои бяха насред вдигане на ръка, за да залегнат и да се прикрият. Някои все още не осъзнаваха случващото се, гледайки само с бегла тревога. А някои, предимно ченгета, вече скачаха към нас с напрегнати лица — тренировката им си казваше своето…

Куршумът продължаваше да се придвижва, сантиметър по сантиметър, а въздухът зад него се гънеше от триенето. Трябваше ми повече време. Време да измисля какво да правя. Време да измисля как да избегна куршума. Буквално. Чувствайки се сякаш плувам в цимент, паднах обратно на посоката, от която идвах, притискайки рамото на Куки. Бързо… Но не достатъчно бързо. Ако светът се задействаше сега, куршумът щеше да проникне в лявата страна на гърдите ми, точно под ключицата. А за съжаление никога не успявах да забавя времето за много дълго. То намираше начин да отскочи обратно като гумен ластик, точно когато най-малко го очаквах.

Звукът прескочи напред като по надраскана грамофонна плоча и точно когато усетих, че захватът ми се изплъзва, а куршумът напредва с един ценен инч твърде бързо, за да го проследят очите ми, една ръка, голяма и мъжествена, се обви около оловото и го издърпа от пътя ми. Още една ръка се плъзна зад врата ми и Рейес Алекзандър Фароу хвана куршума, издърпвайки ме в обятията си.

Бяха красиви обятия. Предмишници, покрити със сухожилия и жили. Бицепси, изваяни с хълмове и вдлъбнатини от добре изразени мускули. Рамене, широки и мощни изпод тениската с цвят каки.

Погледът ми се отправи нагоре, докато не съгледах лицето на ангела. Или на падналия ангел. Или, така де, синът на падналия ангел. Бащата на Рейес бе обществен враг номер едно, първият и най-красив ангел, който паднал от рая — Луцифер. А Рейес бе създаден в ада, буквално изкован в огньовете на греха. Което би обяснило чара му.

Тъмните му очи проблеснаха с хумор, когато попита:

— Пак ли?

Моят рицар в блестящи доспехи. Някой ден щях да съм способна сама да си спася задника и тогава нямаше да съм задължена на хората. Хора като сина на Сатаната.

Борех се с примитивните желания на тялото си, както всеки път, когато Рейес бе наблизо, и казах възможно най-равнодушно:

— Държах всичко под контрол.

Злобна усмивка, вероятно тази, която бе наследил от злия си баща, се разпростря по лицето му и открих, че за втори път тази вечер се опитвам да не точа лиги. Той се огледа сред заобикалящия ни хаос.

— Мда, виждам. Какво прави тя с езика си?

Откъснах поглед от него и погледнах към Куки. Лицето й беше замръзнало в ужас, чертите — изкривени, а езикът й се подаваше измежду зъбите.

— О, боже мой. Дали камерата на телефона ми ще работи? Трябва да запечатам този момент. — Можех да я изнудвам с години с такава снимка.

Той се засмя, дълбок, плътен звук, който изпрати тръпки по гръбнака ми.

— Не мисля така.

— Проклятие, такава снимка трябва да има. — Погледнах обратно към него и безумно дългите му мигли. — Този куршум се движеше доста бързо — казах. — Какво ще стане с ръката ти, когато времето се забърза?

Погледът му се спусна към устата ми и се задържа там за дълго, преди да каже:

— Най-вероятно ще се вреже в мен.

Не очаквах такъв откровен отговор.

Появи се трапчинка.

— Не бой се, Дъч. Бил съм и по-зле.

Така беше. Много по-зле. Но кога ли щеше да е твърде много? Защо трябваше да понася каквато и да било болка заради мен? Заради затруднение, в което сама се бях вкарала?

Той вдигна глава.

— Задава се.

Така и стана. Времето се завърна като товарен влак, разбиващ се в бара. Звукът рикошира през мен. Силата му, като ураган изкара въздуха от дробовете ми, оставяйки ме запъхтяна.

Рейес ме задържа до себе си сякаш бяхме хванати в центъра на торнадо, докато не се присъединихме към същия пространствен континуум като останалата част от света. После ме остави на една ръка разстояние, държейки ме за раменете, докато си възвръщах равновесието. Писъци и викове отекнаха из стаята, докато хората залягаха и се дърпаха от пътя. Няколко клиенти се свиха зад бара, докато две ченгета, които не бяха дежурни, се хвърлиха върху Тайдуел и Куки на земята. Тайдуел нямаше да се зарадва, но Куки щеше да се наслаждава на всеки момент, в който е опипвана от секси ченге. Беше такава мръсница.

Когато друго ченге скочи към мен с намерението да ме събори, Рейес ме дръпна настрани и с едно плавно движение използва инерцията на ченгето, за да го просне на пода. Направи го толкова бързо, че никой не би могъл да каже какво точно се случи, ако се стигнеше до това и тъй като полицаят беше цивилен, се съмнявах, че могат да обвинят Рейес в нападение над служител на реда. Аз обаче познавах това конкретно ченге, както и повечето ченгета, които идваха в бара. Този специално беше почти приятел.

Сграбчих го за ръцете и казах „Рейес, чакай“, преди да успее да нанесе някаква истинска щета. Той застина, но задържа Тафт прикован към пода, с извита зад гърба му ръка и с коляно върху гърба.

Тафт простена и нямайки представа кой го беше повалил, се опита да се измъкне от хватката. Без усилие Рейес стоеше здрав като скала, докато Тафт се гърчеше под него. Коленичих до полицая. Вероятно се беше хвърлил в моята посока, защото бяхме нещо като приятели.

— Всичко е наред — казах на Рейес. — Той е ченге.

Изражението на Рейес беше толкова равнодушно, че трябваше да го изгледам злобно, за да го накарам да отпусне хватката си. Разбира се знаех, че не му пука, че Тафт е ченге, но исках полицаят да повярва, че ако го е знаел, нямаше да го изтърси като чувал с картофи в неделя сутрин.

— Добре ли си, Тафт? — попитах, бутвайки Рейес с рамо. Накрая, умишлено бавно, той остави Тафт да се изправи.

Щом се сдоби с малко пространство за движение, Тафт избута Рейес от себе си и със залитане се изправи на крака. Рейес също се изправи и устата му се напрегна да задържи усмивката си, когато Тафт пристъпи и застана опрял нос в неговия.

Скочих помежду им, но погледът ми беше привлечен от боричкане. Куки стоеше неподвижно, докато едно ченге я държеше наведена над маса, с ръце зад гърба, но Тайдуел се бореше с полицаите и продължи да го прави дори и след като те се идентифицираха. Лицето му светеше в червено от гняв. Въпреки това полицаите го повалиха без много суетня. Очевидно по интелект Тайдуел съперничеше само на кухненските прибори. И явно беше избухлив. Вероятно бе разбрал, че госпожа Тайдуел ни беше наела. Какво щеше да й направи? Щеше ли да е в опасност?

Стаята започна да утихва и изведнъж всички очи се спряха на мен. Сякаш вината беше моя. Вдигнах ръце, за да уверя всички, че всичко е тихо на югоизточния фронт.

— Не се тревожете — казах, махайки във въздуха, за да ги успокоя. — Куки е страхотен стрелец. Никой от вас не е бил в опасност.

Ако в ада имаше специално място за лъжци, щях да отида точно там.

Погледнах назад, за да се уверя, че Рейес и Тафт не бяха започнали Трета световна война, само за да видя как чичо Боб влиза в помещението. Яката на ризата му бе разкопчана, вратовръзката разхлабена, а веждите му бяха извити от любопитство.

Той тръгна към мен, после зърна ченгето, което беше приковало Куки към масата — същото ченге, което по-рано я бе нарекло „сладурана“ — и изрева:

— Боже милостиви, Смит, пусни я!

Той го направи, изтупвайки извинително Куки, но в своя защита каза:

— Тя имаше пистолет. Той гръмна, когато този мъж се хвърли към нея.

— Само защото той ме атакува — каза Куки, сочейки към Тайдуел, който все още се бореше под тежестта на едното ченге. — Кретен.

Чичо Боб беше повече от притеснен. Гневът бушуваше в него като горски пожар и можех само да си представя какво щеше да си помисли, когато разбереше, че бях използвала Куки за работа, в която едва не ме бяха простреляли. Може би щях да му спестя тази част.

— Има ли някой ранен? — попита чичо Боб и всички се огледаха. Някои от клиентите се отупаха, за да проверят повторно. После всички поклатиха глави в унисон.

Тафт проговори зад мен.

— Засега ще оставя настрана този малък инцидент — каза той на Рейес. После пристъпи още по-близо до него. — Но ако някога…

— Тафт!

Тъй като и така бяхме малко изнервени, всички в бара подскочиха, когато чичо Боб извика на колегата си. Включително Тафт. Чичо Боб заобиколи един паднал стол и улови Тафт за ръката, за да го издърпа настрани от Рейес. Той не знаеше какъв точно бе Рейес, но знаеше достатъчно, за да стои далеч от него, освен ако няма друг избор.

— Защо не започнеш да разпитваш наоколо, да видиш дали има някакъв читав свидетел на случилото се?

Неохотно, Тафт кимна и се отдръпна, за да разпита групичка, свряна в сепарето в ъгъла. Изглеждаха ужасени.

Отвън прозвучаха сирени и изведнъж барът се напълни с полицаи. Потърках лице с върховете на пръстите си. Баща ми щеше да ме убие. Това беше много зле за бизнеса.

— А ти! — Чичо Боб, или Чибо, както беше известен в някои форуми за възрастни благодарение на мен, ме посочи и каза: — Дори не си помисляй да си тръгваш.

Посочих към себе си.

— Аз? Нищо не съм направила. Куки го започна.

Куки ахна.

Чибо ме стрелна с буреносен поглед.

Тафт хвърли поглед през рамо и поклати глава.

А Рейес се облегна на бара, кръстоса ръце на гърдите си и ме загледа изпод безумно дългите си мигли. Мъжете и техните проклети мигли. Толкова беше нечестно. Също като прекалено високите цени на дизайнерските обувки. Или световния глад.

Пристъпих до него, цупейки се като хлапе, което са изпратили да стои в ъгъла, и се облегнах на бара. Не беше за да се опитам да бъда близо до Куки. Тя беше заобиколена от напомпани с адреналин старши полицаи. Лицето ми щеше да целуне пода, преди да успея да кажа „Хей, Кук. Как беше?“

Напипах магнетофона, който носех в джоба си, и забелязах, че Дъф беше изчезнал. Не че можех да го виня. Все пак някой отплеснал се куршум можеше да го нарани. Възможно най-равнодушно, хванах ръката на Рейес и я отворих. Той ми позволи, следейки внимателно всяко мое движение. Ожулване, което беше отчасти рана и отчасти изгорено бележеше дланта и пръстите му. Куршумът бе продължил хода си, след като времето се бе възстановило. Така трябваше. Такава енергия не изчезва само защото на мен ми се иска и макар че Рейес оздравяваше бързо, той не беше брониран.

— Рейес, толкова съжалявам — казах свивайки се, за да скрия лицето си. Напоследък му причинявах толкова много болка, че петдесеткалибров куршум в гърдите не беше най-малкото. Петдесеткалибров куршум, който беше предназначен за мен.

— Колко съжаляваш? — попита той и гласът му изведнъж прозвуча дрезгаво.

Пуснах ръката му и прочистих гърлото си. Въпреки всичко, Рейес все още беше основният ми заподозрян в случай с палеж. Трябваше да го помня.

— Какво правиш тук всъщност?

Той отново прибра ръката си до гърдите.

— Просто минавах. Видях суматохата и се досетих, че си замесена.

— Хей, държах нещата под контрол.

— Видях… Искаш ли да си вървя?

Исках, но само защото присъствието му караше всяка молекула в тялото ми да трепери. И не исках, но само защото да го имам тук бе като да се топля на слънчева светлина. Наистина секси слънце, което не беше толкова жълто, колкото тъмно, страстно бронзово. Но пак имах работа за вършене. И много за обясняване.

— Не можеш да си тръгнеш сега. Има действащо разследване, ако си забравил.

— Не те попитах това.

Гледах как чичо Боб помага на Куки да седне на един стол.

— Да.

— Тогава го кажи.

Вирнах брадичка, заемайки предизвикателна поза заради него.

— Искам да си вървиш.

Бавна усмивка се разпростря по лицето му. Той се приближи и се наведе, за да прошепне в ухото ми:

— Трябва да го мислиш.

Затворих очи, опитвайки се да спра прилива на похот, който се изливаше между краката ми. Взаимоотношенията ни доста приличаха на бельо в сушилня, без кърпа за контрол на статичното електричество. В една минута се носехме през живота, весели и безгрижни. В следващата минута бяхме свързани в чатала.

Разтърсена, казах:

— Все още ми дължиш един милион долара. — Бях му представила сметката за това, че доказах невинността му и го освободих от затвора. Още не беше платил. Не можех да си представя защо.

— Мда, надявах се, че може да се договорим за това. Лихвата е убийствена. По колко начисляваш?

— Триста осемдесет и седем процента.

— Това етично ли е?

— Толкова етично, колкото да се срещам със сина на Сатаната.

Огледах все още присъстващите в бара клиенти, малко изненадана да открия, че Джесика и компанията й са още тук. После осъзнах защо. Очите й бяха залепени за чатала на Рейес. Приятелките й бяха малко по-дискретни, но докато оглеждаха всяка чувствена сянка между мускулите на Рейес, израженията им варираха между възхита и сурова похот.

Раздразнена против волята си, казах:

— Имаш фен клуб. Нямах представа.

Напълно незаинтересован, той ме игнорира и попита:

— Срещаме ли се?

Погледнах го изненадана. Не го казах в този смисъл. Той ми беше дал ключ за апартамента си, когато се премести в съседство. Още не го бях използвала. Не бях сигурна дали съм изплашена или направо ужасена. Той все още беше главният ми заподозрян в случай с палеж. Трябваше да го помня. И все още се възстановяваше от огнестрелна рана, която получи заради мен. И бе израснал с толкова жестоко чудовище, че нямаше как да се обясни. И бе отишъл в затвора за убийство — действие, което не беше извършил, след като Ърл Уолкър все още беше жив, — защото го бях предала.

Първият път, когато зърнах Рейес Фароу, той беше редовно пребиван до безпаметност от Уолкър, когато беше на деветнадесет. Не се бях обадила в полицията — по негово желание, да, но трябваше да го направя въпреки това. Най-малкото трябваше да кажа на татко, който беше ченге по него време. Дали щеше да се промени животът на Рейес? Каква част от страданията си щеше да избегне?

Също като мен, Рейес можеше да усеща емоциите. Можеше да усети гнева, който се носеше от хората. Страх. Съмнение. Симпатия. Със сигурност усещаше моята. Осъзнах грешката си, когато изражението му се стана по-твърдо.

Той раздразнено прокара палец по устата си.

— Това в очите ти със сигурност не е съжаление.

Чух някой да вика, преди да успея да отговоря.

— Ти! — каза мъжки глас.

Погледнахме надясно и видяхме униформен полицай, който викаше с жест Рейес, а Тафт стоеше до него.

Рейес въздъхна и усетих как раздразнението му намаля. Той отново се наведе, устата му бе до ухото ми, а дъхът му топъл срещу бузата ми.

— Използвай ключа, Дъч.

Мисълта да използвам ключа за апартамента му, който ми бе дал, предизвика електрически заряд по гръбнака ми.

Той също го усети. С тихо ръмжене, излизащо от гърлото му, се обърна и тръгна към полицая. Но и аз усетих нещо. Горещината от злобния поглед на Джесика, докато ревността я поглъщаше. Обикновено в такава ситуация бих се изкикотила като ученичка, но не можех да го направя точно сега. Това ръмжене ме заля като хладна вода причинявайки още едно трептене в корема ми и трябваше да си напомня да напълня дробовете си с въздух, преди да посинея. Синьото не беше най-подходящият за мен цвят.

Когато се отвори място до Куки, забързах към нея. В целия хаос, тя някак си бе успяла да отнесе лакът в лицето. Щеше с дни да се разкарва с насинено око. И нямаше да млъкне. Опитах се да се почувствам зле, но все още бях малко шокирана. Това ми причиняваше Рейес.

— Добре ли си, Кук? — попитах, докато чичо Боб сядаше на стола от другата й страна.

Беше разтърсена и объркана. Сложих ръка върху нейните.

— Какво ще кажеш да ти донеса малко вода — каза й чичо Боб, — а вие двете може да ми разкажете какво се случи.

— Благодаря ти, Боб — отвърна тя с треперещ глас. Когато той тръгна, тя потупа бузите и врата си със салфетка, след което ме попита: — Значи, как беше денят ти?

Ето това бе Куки, която познавах и обичах. Приемаща доброто заедно с лошото, превръщайки го във възможност да израсне и доста често — да се присмее на невинните зяпачи.

Реших да продължа играта. Отпуснах глава в ръцете си.

— Денят ми беше скапан. Пак се издъних.

— Това не беше по твоя вина — каза тя, разсеяно търкайки рамото ми.

Подскочих.

— О, не, не това. Това беше изцяло по твоя вина. Пистолет? — попитах, смаяна. — Не, сериозно. Пистолет?

Тя зяпа насреща ми цяла минута, преди да отстъпи с дълга въздишка.

— Изглеждаше като добра идея по онова време.

— Тримилният остров, Кук.

— Знам. Боже. Не мога да повярвам, че не убих някого.

Само ако знаеше.

Тя махна с ръка, после продължи:

— Та, в какво се издъни?

— Издъних се на кардиологичния тест — казах, наблюдавайки разпита на Рейес. Всяко негово движение бе чисто съвършенство, всяка негова черта бе поразителна. Сякаш бе обработен с Фотошоп. Изведнъж се почувствах измамена.

— Кардиологичен тест? — попита Куки. Беше забавно да наблюдавам изкривеното й от подуването лице. — Ходила си на кардиолог?

— Да, но той отказва да ми направи открита сърдечна операция на база настояването ми, че нещо не му е наред. Според доктор Шарлатански, резултатите от всички тестове били нормални. Просто си мисля, че има нужда да го види от птичи поглед, нали знаеш? Един вид ръка да пипне.

Тя стисна устни.

— Проклятие, Чарли, изплаши ме. А на сърцето ти му няма нищо.

— Да, има му. Боли. — Сръчках се с пръст в гърдите няколко пъти за драматичен ефект. — Болезнено е Рейес да е толкова наблизо. Мисля, че имам апоплексия.

— Знаеш ли изобщо какво значи това?

— Не, но звучи сериозно. Като Ебола. Или обрив.

— Ще ти се иска да имаш Ебола, когато свърша с теб.

— Какво? Какво, по дяволите, съм направила?

— Не знам, но всичко това трябва да е по твоя вина.

— Току-що каза, че не е.

— Излъгах.

— Ти си тази, която донесе пистолет на купона. — Когато тя отказа да отрази този малък слон в стаята, аз си извадих телефона и набрах един стар семеен приятел.

— На кого се обаждаш?

— Нони. Отиваш на неговите курсове. Следващият започва утре сутрин в осем часа и ти ще си там.

— Какво? — Тя се опита да грабне телефона, но избегнах нападението й, както Мистър Мияги^[1] избягва ударите на противника. — Не ми трябва разрешително за носене на скрито оръжие.

— Съществува нещо, наречено „безопасност при работа с оръжие“, Кук — казах, вдигнала показалец, за да я прекъсна. — А ако носиш скрит пистолет, значи ти трябва разрешително. Курсът продължава осем часа утре и седем в неделя.

Тя отново се хвърли към телефона. Пропусна.

— Това е целият ми уикенд. Имам планове.

— Маратон на „Дневниците на вампира“ не са планове.

Тя ме погледна така, сякаш си бях изгубила ума.

— Някога виждала ли си братята Салваторе? Пресвета майко на джинджифиловите курабийки. И щях да правя енчилади, които да ядем другата седмица.

Бляк! Знаеше, че от това ще ме заболи. Въздъхнах пораженчески.

— Тогава очевидно и двете ще направим огромна саможертва.

Нони вдигна, измърморвайки сърдито нещо за часа. Странно беше. Продължих напред, обяснявайки му ситуацията, докато Куки следеше всяко движение на чичо Боб. Или, добре де, попиваше всяко движение на чичо Боб. Той се консултираше с един от цивилните полицаи, а Куки очевидно намираше действията му за хипнотизиращи.

Това беше притеснително.

— Благодаря, Нони.

— В момента те мразя — каза той.

— В името на соса за печене, само девет и половина е. Кой спи в девет и половина в петък вечер? — Затворих и казах на Куки: — Вътре си.

— Фантастично. — Каза го, но не мислех, че го има предвид.

— Нали? Добре, значи, той ще ти задава доста въпроси, за да определи умствената ти устойчивост. Колко добра си в лъгането?

Тя ми се намръщи.

— Колкото си добра ти в това да стоиш далеч от неприятности.

— Гадост. Е, направи каквото можеш. Освен това ще ти даде наръчник с всички закони за оръжия в Ню Мексико. А Нони е… — Как да се изразя, без да го изкарам да звучи като фанатик? — Нони е ентусиаст. Той си носи пистолета под душа, но е добър човек и ще научиш доста. По-важното — хванах я за рамото, за да получа пълното й внимание; после я раздрусах за всеки случай — всички ще са в доста по-голяма безопасност.

Тя кимна, после поклати глава, променяйки решението си насред движението.

— Не знам, Чарли. Не мисля, че мога да стрелям с пистолет пред други хора.

— Какво мислеше да правиш с него тази вечер? Проверяваше дали Тайдуел е заинтересован да си купи такъв?

— Не, просто мислех, че като го покажа ще го накарам да се поуспокои.

— И проработи ли?

— Чарли — каза тя с остър, предупредителен глас.

— Добре, добре. Но за в бъдеще никога не вади пистолет, освен ако не мислиш да го ползваш. Така или иначе, стрелбата е само малка част от курса. Докато стигнеш до тази част, ще си напълно спокойна, когато някой ти сваля сутиена. Недей. Вярвай ми. Никога не свършва добре. Преди това, той ще мине през специфичните закони и ще ви даде сценарии от живия живот, ситуации за самозащита, с които да се упражнявате. Знаеш, ежедневните неща. — Примъкнах се по-близо до нея. — Кук, той ще те попита дали си готова да убиеш някого.

— Какво? Като сега в момента?

— Не, вероятно ще ти даде сценарий и ще попита дали би дръпнала спусъка.

— Страхотно. — Отново го каза, но се съмнявах в искреността й.

— А после ще те научи на различни техники. Как да влезеш в стая, когато там има терорист, който е нападнал хладилника ти. Какво да правиш, когато някой разбие входната ти врата с брадва. Всичко опира до това да останеш жив и да защитиш себе си и семейството си. — И виждайки я как унесено се взира в пространството, добавих: — Ще се справиш, Кук.

О, да, онова специално място в ада изглеждаше все по-вероятно да е мое с всяка изминала минута.