Даринда Джоунс
Четвъртият гроб под краката ми (3)

Глава 3

Виждам, че наемните убийци са се провалили.

Надпис върху тениска

След битка с епични размери, в която краката ми искаха да ходят в една посока, докато главата ми им казваше друга, минах с Харпър покрай бара на татко и надолу по алеята към нашата импровизирана безопасна къща. Не можех да не огледам терена като войник на вражеска територия. Странно, но Харпър правеше същото. Изглеждахме като мошеници, докато подминавахме магазини, колежани и обичайните бездомници.

Реших да пробвам да разведря настроението.

— Та, каква си искала да станеш, като пораснеш? — попитах Харпър.

Тя вървеше до мен с кръстосани пред гърдите ръце, наведена глава и се опита да се усмихне.

— Ей тук е — казах аз, спасявайки я от необходимостта да отговори. — Пари е светица. Само че с татус ръкави и лошо поведение. С изключение на това, абсолютно можеш да разчиташ на нея. Най-вече за съмнителен съвет, но всички трябва да сме добри в нещо, нали?

— Мислиш ли, че ще го хванеш? — Не можеше да се съсредоточи върху нищо друго, освен върху непосредствената си опасност. Очевидно не страдаше от дефицит на вниманието.

— Ще направя всичко по силите си, скъпа. Кълна се.

— Толкова се уморих да се чувствам безпомощна. Предполагам, че е трябвало да се запиша на карате или нещо такова, а?

Харесвах как мисли, но дори бойните изкуства не гарантираха дълъг и успешен живот.

— Не се обвинявай, Харпър. Има откачени хора. Хора, с които не можеш да се разбереш, или дори да разбереш, без да си лицензиран психотерапевт. Не може да се каже какво е прихванало този тип.

Тя кимна, присъединявайки се към определението ми за откачалка. Израснала съм с една такава под формата на Денис Дейвидсън, мащехата от ада. Тя можеше да научи сина на Сатаната на едно-две неща.

— Ето го — казах, сочейки към вратата. Остатъци от червена боя ограждаха дървото около задния вход.

Харпър спря и се огледа из алеята. Бяхме при задния вход на съмнително ателие за татуировки. Доверието й в мен явно намаля малко.

— Напълно безопасно е. Обещавам.

След като кимна колебливо, тя каза:

— Добре. Вярвам ти.

Може би наистина беше луда.

— А Пари има много сладък помощник.

Срамежлива усмивка се разпростря по лицето й. Изглеждаше толкова невинна и неземна и все пак беше красива. Чудех се какъв ли бе бил животът й. Да се надяваме, че щях да разбера в процеса на разследването.

— Учителка.

Тъкмо щях да отворя вратата, когато тя проговори.

— Извинявай?

— Учителка. Попита ме каква винаги съм искала да бъда. Учителка.

Посветих й цялото си внимание.

— Защо не стана такава?

Тя сви рамене и погледна встрани.

— Майка ми не одобри. Искаше да стана лекар или адвокат.

Макар да не можех да си я представя като адвокат, със сигурност я виждах като лекар. Изглеждаше от грижовния тип. Но пък лекарите не бяха толкова грижовни. Може би медицинска сестра. И все пак определено я виждах като учителка. Щеше да бъде страхотна.

— Надявам се всичките ти мечти да се сбъднат, Харпър.

— Благодаря — каза изненадано тя. — Надявам се и твоите също.

Отправих й благодарствена усмивка.

— Повечето от моите включват мъж, който е по-голяма беля, отколкото си струва, но мисълта е хубава.

Тя се засмя меко, закривайки устата си с ръка. Устата й беше твърде хубава, за да я закрива.

Пристъпихме в ателието на Пари. Имаше бюро отпред, но офисът й се намираше отзад, след студиото, свряно в ъгъла местенце с размерите на тестиси на молец и с хубава гледка към контейнера от другата страна на алеята. Чух няколко сумтящи звуци, идващи изпод бюрото, така че се промъкнах, отчасти надявайки се да я хвана да прави нещо незаконно. Помощникът й беше секси.

По бюрото й бяха разпилени чаркове от вътрешността на компютър. Кабели и джаджи с всякакви размери и форми покриваха всеки свободен сантиметър от плота.

Изглежда всеки път, когато влезех в ателието й, тя бе заета с нещо техническо, което изглеждаше несъвместимо с артистичната й натура. Но пък тя винаги беше малко крайна.

Тупкащ звук се понесе към мен, предизвиквайки злорада усмивка. Бях такава перверзница.

— Хей, Пар — казах, облягайки ханша си на бюрото й, за да надникна безгрижно над него.

След велика борба, включваща остро изщракване и няколко гъргорещи звуци, тя показа глава. Косата й, гъста, черна кошница, която някои биха нарекли бъркотия, докато други — да речем аз — биха нарекли произведение на изкуството, изглежда се бе сраснала с кабелите, върху които се трудеше. Тя изплю микроскопично парче пластмаса, докато с едната ръка смъкваше кабелите от себе си, а с другата засенчваше очи.

— Дяволите да го вземат, Чарли. — Тя затвори очи и невиждащо опипа по бюрото за слънчевите си очила. Пари можеше да вижда онова, което нормалните хора наричаха призраци, откакто бе имала близко до смъртта преживяване, когато била на дванадесет години. Не можеше да различи формите или да общува с починалите. Само ги виждаше като сива мъгла, така че винаги знаеше кога има някой такъв наблизо.

Но мен можеше да ме види от километър. Сиянието ми изглежда й действаше неприятно. Беше забавно.

След като за трети път бутнах слънчевите очила извън обсега й, тя отвори очи и ме изгледа злобно. Трябва да беше болезнено. Можех само да се надявам, че няма махмурлук.

Тя въздъхна и отново се наведе под бюрото.

— Твоят мъж отдолу при теб ли е? — попитах.

— Моят мъж? — Тя изсумтя, очевидно опитвайки се да достигне нещо. — Нямам мъж.

— Мислех, че имаш мъж.

— Нямам мъж.

— Имаш помощник.

— Това не е мъж. Това е Тре.

— Който е мъж.

— Но не такъв мъж. Как влезе тук? Вратата на офиса ми беше заключена.

— Не, не беше.

Тя си показа главата отново и се огледа наоколо.

— Наистина? Трябваше да е заключена.

След като отново се наведе, попитах:

— Защо? Какво правиш?

— … Нищо.

Беше се поколебала твърде дълго. Със сигурност беше намислила нещо. Наведох се да огледам работата й.

— Изглежда ми като да си свързваш наново телефонната линия.

— Не, не е — каза тя в защита. — Защо да го правя?

Ако лъжците бяха основното блюдо на конвенцията на Шрайнерите^[1], тя щеше да бъде свинската пържола.

— Добре, хубаво, не ми казвай. Трябва да оставя един клиент при теб за няколко дни. Може ли да ползваме резервната ти стая?

— Там има само диван, но е удобен.

— Ще свърши работа. Това е Харпър. Харпър, това е Пари.

— Хей, Харпър — каза тя, но преди Харпър да успее да отговори, дъжд от искри освети стаята. Шумолене се чу изпод бюрото и беше последвано от тежко тупване, когато Пари се блъсна от долната страна за n-ти път.

Съмнявайки се, че телефонните линии пускат такива искри, аз отново се наведох.

— Сериозно, какво правиш?

— Видя ли искра?

— Ще заведа Харпър до стаята й. Опитай се да не се убиеш, преди да се върна.

— Добре, заключи вратата на излизане.

— До…

— Чакай! — Тя отново се показа, лицето й бе озарено от някаква идея. Тежката й очна линия се присви, когато потупа бюрото, отново търсейки очилата си. Този път я оставих да ги вземе. Тя ги плъзна на лицето си, а после каза: — Правя ти услуга.

Облегнах ханша си отново на бюрото й.

— Да.

— А услугите трябва да се връщат, нали?

Чудейки се какво цели с това, казах:

— Да.

— Ела на среща с мен.

— Не си мой тип.

— Хайде де, Чък. Една среща и повече никога няма да питам.

— Не, наистина, не си мой тип.

— Нали знаеш за онази твоя невероятна дарба да познаваш кога някой лъже?

Хвърлих поглед към Харпър. Изведнъж изглеждаше много заинтригувана. Свих рамене.

— Дам.

— Ами, обмислям да изляза с този мъж, но не мога съвсем да го разчета. Знаеш, не мога да кажа дали е честен с мен, или не.

— Подозираш ли го в нещо конкретно?

— Не съвсем. Просто си помислих, че може да се появиш… — Тя добави въздушни кавички, за да го подчертае. — … после само да поседиш с нас за минута. Знаеш, само колкото да можеш да го разчетеш.

— Всъщност не разчитам хората.

— Тогава да го почувстваш.

— Забавно, но пък странно.

— Знаеш какво имам предвид. Танто за танто, госпожичке. Приемаш или си тръгваш. — Тя погледна покрай мен. — Не се обиждай, Харпър.

— О, не се…

— Та? — каза Пари, прекъсвайки горката Харпър, която най-накрая взимаше думата. — Моят диван в замяна на твоите откачени умения.

— Е, щом го поставяш така.

— Супер. Ще ти изпратя съобщение с мястото и времето.

— Чудесно. Ще покажа дивана на Харпър.

— Добре.

Предположих, че разговорът ни бе приключил, но скоро след като се наведе зад бюрото, отново се показа. Приличаше ми на печен сладкиш без заливката.

— Чакай малко. Къде беше?

— Наоколо. Един вид си се мотаех в апартамента.

— За два месеца?

— Общо взето.

— Хмм. Добре, е, заключи вратата! — извика тя. Беше толкова настоятелна.

— Интересна е.

— Да, такава е. — Поведох Харпър покрай тесния коридор, стеснен още повече от кутии с материали, и към малка задна стаичка. — Не е много, но никой няма да се сети да те търси тук, убедена съм.

Тя прие с грациозно кимване. Можех да видя, че искаше да смръщи нос от отвращение, но отвърна мило.

— Перфектно е — каза вместо това. Ама че е добра.

— Добре, отивам да върша детективска работа. Ще се върна по-късно довечера. Добре ли ще си тук?

— Разбира се, всичко ще е наред.

Сложих ръка върху нейната, за да отвлека вниманието й от новата среда.

— Ще направя всичко по силите си, за да открия кой ти причинява всичко това. Обещавам.

Малка усмивка озари лицето й, и ако не грешах, тя бе малко облекчена.

— Благодаря.

След като оставих Харпър да стои в средата на малката стая, мярнах помощникът на Пари, Тре. Работеше върху татуировката на момиче, което изглеждаше разкъсвано между агония и желание. Едва ли можех да я виня. Тре беше като студен чай „Лонг Айлънд“: висок, скромен, достатъчно хубав, за да ти се навлажни устата, както и други части, и ти нанасяше убийствен удар, когато най-малко очакваше.

— Хей, Чък — каза той, кимайки към мен между бръмченето на иглата. Фактът, че дълбоко в себе си татуистите трябва да се наслаждаваха на това да причиняват болка на другите, не ми беше убягнал. Чудех се дали това се простираше и върху личния му живот. Можех да понеса болка, ако си падаше по това. Не много, но…

— Хей и на теб — казах аз, притеснена само малко да не го накарам да сбърка. Грешките бяха толкова перманентни. Като девет месеца след бала, толкова перманентни.

Той спря усилията си, за да попита:

— Да не би да каза „теб“, защото не ми помниш името?

Раменете ми увиснаха.

— Мамка му. Хвана ме. Не, чакай, тук някъде е. — Потупах слепоочието си замислено, когато той се върна към работата си. — О, вярно, Сервитьорски поднос^[2]?

Той поклати глава, веждите му бяха събрани в концентрация.

— Да не е Поднос за хранене?

— Не — каза той, кискайки се тихо.

— Да не е Пепелник?

Той отново направи пауза, а момичето изстреля кинжали към мен с големите си, тъмни очи. Или ревнуваше, или толкова много я болеше, че искаше да се свършва, а аз продължавах да ги прекъсвам.

— Забрави, че съм попитал — каза той, момчешка усмивка озари чертите му.

Ама че сърцеразбивач. Нищо чудно, че женската част от клиентелата на Пари се бе утроила, откакто той беше започнал да работи с нея.

— Ще се виждаме, красавецо.

Той намигна и се върна към работата си с усмивка, искряща в очите му. Изпитвах съжаление към момичето.

* * *

По обратния път минах напряко през паркинга и отидох направо при Мизъри, моя черешовочервен джип „Вранглер“. В почти откритото пространство на централен Албакърки се чувствах гола. Веднъж бях гола пред публика, така че определено описваше нивото на дискомфорт, това беше различно. По-сурово. По-интензивно. По-диво.

— Липсваш му, да знаеш.

Завъртях се, за да видя стройна афроамериканка да минава покрай мен на път към задната част на бара на татко. Бях я виждала няколко пъти през последните няколко седмици и се досетих, че това беше новата барманка, която татко бе планирал да назначи, след като аз отказах работата. Искаше да се откажа от детективската си работа и да работя за него. Глупав заек. Тя спря и ми отправи приятелска усмивка, казваща „идвам с мир“. Да кажа, че беше поразителна, би било малко. Тя беше като искрящ небостъргач, стърчаща гордо в небето и предизвикваща света да я събори.

— Баща ти — каза тя, уточнявайки. Екзотичните й очи ме плениха за цяла минута, преди да се отправи отново към бара. — Само за теб говори.

Очевидно знаеше за кавгата ни, но нямах полза от нищо от това, което ми бе казала току-що. Дори и да беше вярно, в този момент баща ми не заслужаваше прошката ми. Нито пък вниманието ми.

Покатерих се в Мизъри и потънах в седалките от изкуствена кожа. Пасваше като голяма, червена ръкавица и беше също толкова топла. Е, не буквално. Времето беше мразовито и пластмасовите й прозорци бяха замръзнали. Завъртях ключа, за да се затопли. Тя се събуди за живот с ръмжене, а след това се укроти до мъркане. Бе минало време, откакто двете бяхме прекарвали известно време насаме. После трябваше да си поговорим, но сега имахме да ходим на разни места и да се виждаме с разни заподозрени.

Харпър ми беше дала адреса си и исках да проверя дома й, преди да се гмурна в дълбокото. Ако човекът, който я следеше, бе оставил друга заплаха, исках да я видя сама. Можеше да се разбере много за някого по това как оставя заплашителните улики. Беше ли виновникът насилник или само заплашителен? Искаше ли наистина да я нарани или само искаше да я изплаши? Да контролира?

Тя живееше в заградения Таноан Естейтс и не знаех дали влизането щеше да изисква изричното разрешение на Харпър, или не. За всеки случай извадих разрешителното си за частен детектив. Можеше да помогне. А можеше и да не помогне.

След като спрях пред портала, отправих на униформения охранител предразполагаща усмивка.

Той ме изгледа, без да се впечатли.

— Здрасти — казах.

Той кимна кратко. Все още не беше впечатлен. Трябваше да се постарая.

— Казвам се Чарли Дейвидсън. Разследвам ситуация с една от живеещите тук. Имали ли сте някакви влизания с взлом напоследък? Някакви аларми да са се включвали?

Той вдигна рамо.

— Алармите се включват от време на време, предимно заради самите живеещи тук. И понякога имаме влизания, но тук са доста редки. Може ли да попитам кой ви нае?

— Харпър Лоуел. Тя живее на…

— Знам къде живее.

Когато повдигнах вежди, той наклони шапката си, за да се почеше по главата.

— Вижте, получихме няколко обаждания от нея, но така и не намерихме видими доказателства. Няма следи за влизане с взлом. Няма отпечатъци от обувки или паркирани коли близо до къщата й. И никога не успя да опише нарушителя. Ако е имало такъв.

— Значи мислите, че лъже?

— Не — каза той, свивайки рамене безучастно. А сега беше негов ред да лъже. — Не толкова да лъже, колкото да… греши.

— Имате предвид параноя.

Той се замисли за момент.

— Фантазиране.

— А! Добре. Е, няма да възразите, ако проверя, нали? Госпожица Лоуел ми даде ключа и кода за алармата.

— Разполагайте се. Само ще трябва да запиша номера на колата ви.

— Записвате ли всички влизащи, които не живеят тук?

— Със сигурност.

Отправих му най-хубавата си усмивка.

— Има ли шанс да получа копие на най-скорошните страници?

Той поклати глава.

— Не и без заповед.

Проклятие. Отбелязах си наум да дам тази задача на Куки. Умееше да се докопва до защитени документи без заповед. Сигурна бях, че това бе суперсилата й.

След като той записа информацията ми, подкарах през имота, докато не стигнах до къщата на Харпър. Таноан беше една от най-хубавите части на Албакърки. Поне това бяха направили за нея родителите на Харпър.

А Харпър правеше всичко както трябва. Защитено с ограда жилище и униформена охрана. Работеща алармена система. Тройно заключване на всяка врата. Минах от стая в стая, проверявайки за някакви знаци за нарушение, преди да стигна до кухнята. Беше минал около час, откакто изпих последната си чаша кафе. Тя със сигурност нямаше да възрази.

За моя радост имаше от онези машини, които използваха индивидуални чаши и правеха кафетата едно по едно. Може и да бях поръчала една такава. Трябваше да преровя кутиите, когато се приберях.

Претърсих шкафовете, чудейки се къде ли щях да бъда, ако бях чаша за кафе, преди да стигна до извода, че щях да бъда в рая. Пълна до ръба със смес от искрящо черно злато. Отворих вратичката на последния шкаф и отскочих назад от изненада. Плюшен бял заек стоеше подпрян на консервите с цвекло. Обикновено белите зайци, особено плюшените, не ме безпокояха, но имаше нещо зловещо да намериш такъв в кухненски шкаф.

Взиращ се.

Осъдителен.

Понечих да се пресегна и да го сваля от там, после се спрях. Това беше доказателство. Вярно, не беше съвсем уличаващо или особено заплашително, но въпреки това си беше доказателство.

И беше страшен. Очите му не изглеждаха както трябва, а от врата му сякаш някой беше извадил пълнежа, така че да бъде завъртян на малките му рамене.

Оставих го там и излязох от къщата на Харпър изнервена и с недостиг на кофеин.

* * *

След като информирах охраната за това, което открих, оставяйки го отново не впечатлен, дадох му визитката си и го накарах да ми обещае, че ще се оглежда за нещо необичайно. После се отправих към вкъщи с подвита опашка. Според Ейнджъл довечера Рейес щеше да бъде в склада, така че имах малко време за убиване. Можех да го направя също толкова лесно, лежейки на дивана си, колкото и да обикалям Албакърки като обезглавена кокошка.

Чакайте. Някак си думата „кокошка“ ми напомни нещо. Заиграх се с нея наум. Превъртях я по езика си. После стигнах до заключението: Това бях аз. Бях страхливка. Изведнъж се плашех от всичко.

Минах по „Академи“ и влязох в търговския център, потопена в собственото си удивление. Бях от най-страхливите кокошки. Като опечените. Как може жътварят на души да си върши работата, ако бъде печена кокошка? Изведнъж всеки звук, всяко движение изпомпваха в организма ми адреналин с размерите на Австралия.

Погледнах таблото на Мизъри. Да бъда с нея беше донякъде успокоително, но не колкото на дивана ми. Тогава ми светна. Варварщината, на която не бях обръщала внимание с години. Никога не бях давала име на дивана си. Как можех да му причиня това? Как можеше да съм толкова коравосърдечна? Толкова студена и себична?

Но как щях да го кръстя? Това беше нещо голямо. Важно. Той не можеше да живее живота си с име, което не подхожда на уникалната му индивидуалност.

Изпълнена с ново чувство на облекчение от новата цел в живота, потеглих с Мизъри. Можех по-късно да се притеснявам от това, че бях печена кокошка. Имах диван за кръщаване.

С подновена енергия тръгнах отново по „Академи“ — след като спрях да си взема мока лате — и тъкмо се бях отправила към вкъщи, когато телефонът ми звънна.

— Да? — казах аз, незаконно говорейки по телефона, докато шофирах в пределите на града. Оглеждайки се за ченгета, изчаках чичо Боб да спре да говори на когото там говореше и да се обърне към мен.

Моят чичо Боб или Чибо, както най-често се обръщах към него, беше детектив в полицейското управление на Албакърки и от време на време му помагах със случаите. Той знаеше, че можех да виждам починалите, и го използваше в своя полза. Не че можех да го виня.

— Занеси й го, после се обади по най-бързия начин на медицинския следовател.

— Добре — казах аз, — но не знам какво ще постигна, като се обадя на медицинския следовател. Почти сигурна съм, че името му е Джордж.

— О, здрасти, Чарли.

— Здрасти, чичо Боб. Какво става?

— Шофираш ли?

— Не.

— Чувала ли си нещо?

Разговорите ни често протичаха така. Чичо Боб и случайните му въпроси. Аз и опитите ми да измисля също толкова случайни отговори. Не че трябваше да се старая особено.

— Чух, че Тифани Горам, момиче, което познавах в началното училище, все още си тъпче сутиена. Но това е само слух.

— Относно случая — каза той през стиснати зъби. Можех да позная, че зъбите му бяха стиснати, защото думите му излизаха насила. Това значеше, че бе раздразнен. Много лошо, че нямах представа за какво ми говореше.

— Не бях наясно, че имаме случай.

— О, Куки не ти ли каза?

— Веднъж ми каза, че съм гаднярка.

— За случая. — Зъбите му определено бяха стиснати отново.

— Имаме случай?

Но го бях изгубила. Говореше на друг полицай. Или детектив. Или на проститутка в зависимост от местоположението и достъпа му до пари в брой. Макар че се съмнявах да каже на някоя проститутка да провери статуса на убития в доклада от аутопсията. Освен ако не беше доста по-извратен, отколкото го бях мислила.

Намерих обаждането му до мен, за да говори с други хора, за доста предизвикателно.

— Ще ти се обадя след малко — каза той. Нямах представа на кого.

Разговорът прекъсна, докато стоях на светофара, чудейки се как ли щеше да изглежда гуакамолето, ако авокадото беше оранжево.

Най-накрая насочих вниманието си към хлапето на задната ми седалка. Той имаше руса коса до раменете и яркосини очи и изглеждаше някъде между петнадесет и седемнадесет.

— Често ли идваш тук? — попитах го аз, но телефонът ми иззвъня, преди да успее да каже нещо. Това беше добре. Имаше отнесен поглед, така че се съмнявах, че изобщо ще ми отговори.

— Съжалявам за това — каза чичо Боб. — Искаш ли да обсъдим случая?

— Имаме случай? — повторих аз, напервайки се.

— Как си?

Вече ме питаше това всеки път, когато ми се обадеше.

— Супер. Аз ли съм случая? Ако е така, мога да разреша това сладурче за около три секунди. Насочила съм се по „Сан Матео“ надолу към „Сентръл“ в черешовочервен джип „Вранглер“ със съмнителен ауспух.

— Чарли.

— Побързай, преди да се измъкна!

Той се предаде.

— Значи, подпалвачът стана сериозен.

За съжаление нямах представа за какво ми говори. Чичо Боб беше детектив в отдела за убийства и рядко работеше по нещо друго.

— Добре, ще се хвана. Защо се опитваш да откриеш подпалвач? И защо едва сега става сериозен? Преди само майтапел ли се е?

— Три въпроса, един отговор. — Той промърмори нещо на друг полицай, после се обърна отново към мен. — И този отговор е, понеже подпалвачът ни сега вече е убиец. В сградата, която е подпалил снощи, е имало бездомна жена. Мъртва е.

— Гадост. Това би обяснило защо работиш по случай с палежи.

— Да. Чувала ли си нещо?

— С изключение на онова за Тифани Горам, не.

— Можеш ли да разпиташ? Този тип става невнимателен.

— Чакай. Това да не е онзи, който се уверява, че сградите са празни, преди да ги запали?

— Същият. Дотук сме го свързали с четири пожара. Един и същ начин на действие, чак до детонатора и катализатора. Само че този път не е изкарал всички. Тази бездомна жена не те е посещавала, нали?

— Не, но ще видя какво мога да изровя.

— Благодаря. Довечера ще донеса папката за този тип.

— Звучи добре. — Идваше само заради Куки. Падаше си по нея.

— Та, говори ли с баща си?

— О, не, прекъсваш ми. Едва те… — Затворих, преди да може да ме разпита повече. Татко не беше отворен за преговори и той го знаеше.

В минутата, в която затворихме, телефонът ми звънна за трети път. Отговорих.

— Домът на Чарли за Чириос.

— Чичо ти се обади — каза Куки. — Има случай, който иска да погледнеш.

— Знам — отговорих, имитирайки разочарование. — Тъкмо говорих по телефона с него. Разказа ми всичко за това как трябвало да се свържеш незабавно с мен, а ти си отказала. Казах му, че имаш по-добри неща за правене. Като да прехвърляш пари в офшорни сметки.

— Знаеш ли, че си поръчала масажор за врат? Това нещо е страхотно.

— Свърши ли изобщо някаква работа?

— О, да! Намерих адресите, които поиска, но няма много информация за брата. Никога не е получавал дори някоя сметка.

— Може би родителите му плащат и неговите сметки.

— В това има смисъл. Ще проверя сметките им да видя за какво плащат. Но имам служебен адрес за него и адреса на родителите на Харпър.

— Перфектно. Изпрати ми ги на съобщение.

— Сега? Защото усещането от това е невероятно.

— Само ако не искаш да ти отправя обвинения за присвояване.

— Сега да бъде.