Даринда Джоунс
Четвъртият гроб под краката ми (2)

Глава 2

Да не правиш нищо е трудно.

Никога не знаеш кога си приключил.

Надпис на тениска

Трябваше ми всяка частица сила, която имах, за да се откъсна от прозореца, чудейки се дали току-що Рейес Фароу бе дематериализирал човешкото си тяло. Тогава ме споходи друга мисъл. Какво, по дяволите, ставаше там? А после още една. Защо беше толкова ядосан? Мой ред беше да бъда ядосана. Той нямаше причина да бъде. И щях да му го кажа, ако бях усетила някакъв стимул да изляза от апартамента си и да го преследвам. Но апартаментът ми беше уютен. Мисълта да изляза само за да се впусна в битка със сина на самото зло, имаше толкова смисъл, колкото и летящи мравки. Къде беше логиката в това? Мравките бяха достатъчно страшни, дори и без да им се придава способността да летят.

Влязох в хола си, разтреперана и дезориентирана.

— Рейес Фароу беше отвън. Подпрян на стената на бара. Наблюдавайки апартамента.

Куки подскочи. Зяпна насреща ми за около десет секунди, преди да се хвърли от дивана и да се запрепъва към спалнята ми, почти разбивайки се в прозореца. Беше почти пъргава, когато ставаше въпрос за мъж. Сърце не ми даваше да й кажа, че щеше да има по-добра видимост от хола, общо взето точно от мястото, на което беше седяла. Нито ми даваше сърце да й кажа, че вече беше изчезнал.

— Няма го — каза тя, гласът й бе раздразнен и паникьосан.

— Какво? — попитах, преструвайки се на изненадана. Втурнах се натам и надникнах през завесите. Разбира се, нямаше го. — Преди минута беше там. — Огледах целия район.

Тя ми се намръщи.

— Знаеше, че го няма.

Аз се свих засрамена.

— Съжалявам. Беше толкова погълната от гимнастиката си, че не исках да ти развалям концентрацията. Знаеш ли колко трудно би било да обясня на ченгетата, ако се разбиеш в прозореца и се помолиш до смърт? — Прехвърлих вниманието си върху мястото, на което стоеше Рейес. — Но се кълна, ако този мъж ме следи…

— Скъпа, трябва да ходиш някъде, за да бъдеш следена. Това е по-скоро шпиониране.

Тя имаше право. Такова право, което щях да му хвърля в лицето, ако му поговорех отново.

Наведох глава, докато Куки продължаваше да претърсва паркинга с надеждата, че той ще се появи отново. Едва ли можех да я виня.

— Докато сме на темата, мисля, че той дематериализира човешкото си тяло.

Тя подскочи от изненада.

— Мислех, че това е невъзможно. Сигурна ли си?

— Не. — Върнах се обратно в претъпкания си хол, защото ме осени друга мисъл. Проклет дефицит на вниманието. — Та, бъди честна. Колко съм разорена?

Куки си пое дълбоко дъх и ме последва. Отправи ми тъжна физиономия, преди да ми отговори.

— По скалата от едно до десет, не си на нея. По-скоро си –12.

— Гадост. — Огледах възпоменателната си гривна на Джаки Кенеди с ужасна тежест в гърдите, после отворих закопчалката. — Ето, върни и това.

Тя я взе.

— Сигурна ли си?

— Да. И без друго само се преструвах, че подхожда на Маргарет. Виж сега, ако беше черна с черепи по нея…

— За съжаление, не мисля, че Джаки носи черепи често. Знаеш, че все още имаме няколко клиенти, които са ни длъжници.

— Наистина ли? — Това беше обещаващо. Завъртях се около кутиите, докато стигнах до господин Кафе. Той беше източник на единствения екшън, който получавах напоследък.

— Дам.

Когато се поколеба, знаех, че нещо става. Напълних си чашата и й зададох въпрос с повдигане на вежди.

— Като кой например?

— Като госпожа Алън.

— Госпожа Алън? — Разбърках сметана и изкуствен подсладител. — Тя ми плаща в курабийки. Не съм сигурна как това ще помогне със сметките.

— Вярно, но не ни плати последния път, когато й намери ПФ.

ПФ, още познат като Принц Филип, беше бесният пудел на госпожа Алън. Трябвало е да го кръсти Худини. Това куче можеше да избяга от заключен банков трезор. На всъщност Куки грешеше. Вината ме накара да прехапя устна, докато се въртях, отклонявайки поглед.

Тя ахна.

— Госпожа Алън ти е платила?

— Нещо такова.

— И не сподели?

— Ами…

— Цяла чиния курабийки, а ти не сподели? След като аз свърших цялото обикаляне?

Ченето ми увисна.

— Обикалянето? Ти отиде до прозореца и го видя до контейнера.

— Да, но отидох… — Тя кръстоса пръсти, за да изобрази ходещо движение, което ми се стори забавно. — … до прозореца с краката си.

— Да, но аз бях тази, която гони злобното малко лайненце седемнадесет пресечки.

— Три.

— А после той ме ухапа.

— Той няма зъби.

— И от венците боли. — Потърках ръка разсеяно, спомняйки си целия ужас.

— Той е пудел. Колко силно може да стиска с венци?

— Хубаво, следващия път може ти да го гониш.

След като въздъхна шумно, тя каза:

— Ами онзи тип Били Боб? Той все още ни дължи пари.

— Имаш предвид Боби Джо? Онзи, който мислеше, че приятелката му се опитва да го убие с фъстъци? Той се изплати.

— Чарли — каза тя с укорителен тон, — трябва да се научиш да си държиш гащите закопчани.

— Не така — казах аз потресено. — Боядиса ни офисите.

След дълъг и раздразнен поглед, тя попита:

— Имаш предвид офисите, които вече не ползваме?

Свих рамене овчедушно.

— Мда, забравих да го отменя, а той ги боядиса, след като се изнесохме от там. Беше много щастлив, че е така празно.

— Е, това е просто фантастично.

Ентусиазмът й изглеждаше неискрен. Беше странно.

— Със сигурност още някой ни дължи пари — каза тя.

Тогава ме порази. Отговорът на всичките ни молитви. Или поне на някои от тях.

— Права си — казах. Рейес Фароу ми дължеше и то много. Ухилих се срещу Куки. — Разреших един случай. Дължат ми стандартната такса, плюс медицински разходи и психическа травма.

Тя изглеждаше обнадеждена.

— Какъв случай? Кой?

Решително стиснатата ми челюст й каза точно кого имах предвид. Тя доби онзи далечен, замечтан поглед.

— Може ли да помогна да си приберем дължимото?

— Не, трябва да върнеш всичките тези неща. Как иначе ще можем да ядем през следващия месец?

— Никога не участвам в забавлението.

— Вината е само твоя.

Тя прочисти гърлото си.

— Как което и да е от това… — Тя разпери широко ръце. — … е по моя вина?

— Това е, защото ме остави без надзор. Нямаш ли да попълваш разписки за връщане?

Тя вдигна цял наръч.

— Да.

— От твоя апартамент?

— Хубаво.

Тя взе разписките и понечи да ме остави сама. Никога нямаше да се научи.

— О — каза тя, преди да отвори вратата, — взех ти дистанционното, така че изобщо не си го и помисляй.

Това беше незаслужено.

* * *

След като тя си тръгна, седнах и се опитах да измисля план за действие. Само ако можех да хвана Ейнджъл. Ако някой можеше да намери този дребен, мръсен…

— Как го направи?

Подскочих от звука на глас, идващ иззад мен. Беше висок. Подскокът. Не гласът. Притиснах ръце до сърцето си и се обърнах към тринадесетгодишния починал гангстер, който отговаряше на името Ейнджъл Гарза. Той стоеше в апартамента ми, облечен с обичайните си дънки и тениска и с кърпа, обвита около главата му.

— Ейнджъл, какво, по дяволите?

— Какво искаш да кажеш с това „какво, по дяволите“? Какво направи?

— Какво? — попитах, опитвайки се да успокоя сърцето си. Обикновено не се плашех толкова, когато Ейнджъл изникваше.

Тъмните му кафяви очи се присвиха въпросително.

— Как направи това?

— Не знам. Какво направих?

— В един момент бях на quinceañera^[1] на братовчедка ми, а в следващата бях тук.

— Наистина?

— Ти ли го направи?

— Не мисля така. Просто си помислих за теб и ти се появи.

— Е, спри. Странно е. — Той се обгърна с ръце и ги потърка.

— Това е готино. Никога не идваш, когато ми трябваш.

— Аз съм ти детектив, pendeja^[2], а не кученце.

— Не мога да повярвам, че проработи.

— Какви са всичките тези кутии?

— Да не ме нарече pendeja?

Тогава най-накрая ме забеляза и доби познатия поглед в очите.

— Добре изглеждаш, шефке.

— А ти изглеждаш на тринадесет. — Хвърлянето на възрастта в лицето му винаги вършеше работа. Той се наежи и се обърна да огледа новата ми тенджера за сирене. Нямаше да му хареса онова, което щях да го питам, затова се изправих и застанах лице в лице с него, с изпъната стойка и строго изражение. — Трябва да знам къде е той.

Изненадата го накара да изпъне рамене за момент, но се усети и сви рамене.

— Кой?

Знаеше точно за кого говоря.

— Беше тук преди минута, стоейки пред жилищната ми сграда. Къде е отседнал?

Раздразнението се изплъзна през устните му.

— От седмици стоиш далеч от него. Защо сега?

— Дължи ми пари.

— Не е мой проблем.

— Ще бъде, когато няма да мога да ти плащам заплатата. — За да плащам за детективските му услуги, всеки месец пращах анонимен чек на майка му. Той не би могъл да използва парите в сегашното си състояние, но тя можеше. Беше идеалната сделка.

— Мамка му. — Той изчезна през стената от кутии. — Всеки път, когато се доближиш до него, страдаш.

— Това не е вярно.

Той се появи отново, но само отчасти.

— Какво е Флоуби?

— Ейнджъл. — Сложих пръст под брадичката му и погалих едва поникналите косъмчета по челюстта му. — Трябва да знам къде е.

— Може ли първо да те видя гола?

— Не.

— Искаш ли ти да ме видиш гол?

— Не. И, бляк.

Той се изпъна, обиден.

— Ако още бях жив, щях да съм по-възрастен от теб.

— Но не си — напомних му нежно. — И съжалявам за това.

— Няма да ти хареса.

— Всичко е наред. Просто трябва да знам къде е.

— Довечера ще бъде в склада на „Гарднър Шипинг“.

— Корабен склад? — попитах изненадано. — Да не работи там?

Рейес имаше пари. Много, много пари. Сестра му ми беше казала. Така че защо би работил за корабна компания?

След като Ейнджъл прекара известно време в гризане на кожичка на пръста си, той каза:

— Зависи от дефиницията ти за работа.

* * *

След като останах без думи от новата работа на Рейес, тръгнах към входната си врата, обвих ръка около дръжката, после премислих действията си. Щях да се изправя пред Рейес Фароу. Невъоръжена. Рейес никога не се беше опитвал да ме нарани директно, но беше излязъл от затвора преди два месеца. Кой знае на какво беше способен? Вероятно бе усвоил доста вредни навици, откакто беше напуснал голямата къща. Като да мами на покер. И да уринира пред публика.

Макар че не си падах особено по носенето на огнестрелни оръжия — всеки път, когато носех пистолет, пред очите ми винаги преминаваха картини как ми го отнемат със сила и го използват, за да сложат край на живота ми — се върнах до спалнята си, за да взема Маргарет. Реших, че когато се изправяш пред мръсен, лъжлив подлец като Рейес Фароу, не може да бъдеш твърде предпазлив. Или прекалено въоръжен. Така че прекарах колан през гайките на дънките си, препасах глока, а после закопчах катарамата.

След още едно дълбоко вдишване се отправих към вратата, само за да се размекна, когато стигнах до стълбите. Същите стълби, по които бях минавала милиард пъти. Някак си изглеждаха по-стръмни. По-опасни. Ръцете ми трепереха на парапета, докато спирах на всяка стъпало, събирайки кураж за следващото, чудейки се какво не ми беше наред. Вярно, беше минало време, откакто бях излизала за последно, но със сигурност светът не се беше променил чак толкова.

Когато най-накрая слязох по двете стълбища до първия етаж, огледах стоманената входна врата на комплекса. Стоеше открехната, не съвсем затворена, а дневната светлина се процеждаше по ъглите. Принудих краката си да се преместят един пред друг, дишането ми беше плитко, дланите ми бяха хлъзгави от нерви. Протегнах трепереща ръка към вертикалната дръжка и бутнах. Дневната светлина се втурна вътре, заливайки околността и заслепявайки ме. Дъхът ми секна и затворих вратата. Облягайки се на дръжката за опора, си поех дъх на големи глътки и се опитах да се успокоя.

Една минута. Трябваше ми само минута, за да си събера мислите. Винаги бягаха безцелно, създавайки безпорядък.

— Госпожица Дейвидсън?

Без да се замисля, издърпах пистолета от кобура и го насочих към гласа, идващ от сенчестия вход.

Една жена ахна и отскочи назад, очите й бяха разширени, зяпайки към дулото, насочено към лицето й.

— А-аз съжалявам. Помислих…

— Коя си ти? — попитах, държейки пистолета много по-стабилно, отколкото смятах за възможно, имайки предвид ирационалното състояние на вътрешностите ми.

— Харпър. — Тя вдигна ръце в знак, че се предава. — Казвам се Харпър Ло…

— Какво искаш? — Нямах представа защо все още я държах под прицел. Обикновено милите жени без скрити намерения не ме плашеха. Беше странно.

— Търся Чарли Дейвидсън.

Свалих пистолета, но не го прибрах. Все още не. Можеше да се окаже откачена. Или търговец, който обикаля по домовете.

— Аз съм Чарли. Какво искаш? — Свих се от остротата на собствения ми глас. Защо се държах толкова зле? Бях хапнала хубава закуска.

— А-аз бих искала да ви наема. Мисля, че някой се опитва да ме убие.

Присвих очи, оглеждайки я. Дълга, тъмна коса. Висока и закръглена, но по много хубав начин. Меки черти. Спретнати дрехи. Имаше шал в бебешко синьо, преметнат отпуснато покрай врата й, а краищата му бяха затъкнати в тъмносиньото й палто. Очите й бяха големи, топли и пленителни. Общо взето не изглеждаше луда. Но пък и с повечето луди беше така.

— Търсиш частен детектив? — Едно момиче можеше да се надява. Не бях имала работа от два месеца. Очевидно. Хвърлих поглед нагоре към апартамента на Куки.

— Да. Детектив.

Поех си дълбоко дъх и прибрах Маргарет.

— В момента един вид сменям офисите си. Може да разговаряме в апартамента ми, ако това е добре.

Тя кимна бодро, страхът се виждаше във всяко нейно движение. Горкичката. Със сигурност не заслужаваше грубата ми страна.

С наведена от срам глава тръгнах обратно нагоре. Беше много по-лесно да кача стълбите, отколкото да сляза по тях. Обикновено не беше така. Особено след двумесечен маратон по вегетиране. Мускулите ми трябваше да са атрофирали досега.

— Мога ли да ти предложа нещо? — попитах, когато стигнахме до апартамента ми. Само малко бях останала без въздух.

— О, не, благодаря. Добре съм. — Оглеждаше ме притеснено. Не че можех да я виня. Уменията ми за общуване се нуждаеха от подобрения. — Добре ли си? — попита тя.

— Добре съм. Пъхтенето ще спре след минута. Мина известно време, откакто за последно катерих тези стълби.

— О, има ли асансьор в сградата?

— Ъм, не. Знаеш ли, не съм сигурна, че е разумно да влизаш в апартамента на някой, който току-що е насочил пистолет към теб.

Тя беше заета да разглежда внимателно бъркотията, която бе мой офис/апартамент/бална-зала-когато-ми-се-дотанцува. Тя свали поглед, засрамена от думите ми.

— Предполагам, че съм малко отчаяна.

Предложих й стола и седнах на дивана. За щастие леля Лилиан още не се беше върнала от Африка. След като взех тефтер и химикал, попитах:

— Та, какво става?

Тя преглътна с усилие и каза:

— Случват ми се странни неща. Необичайни неща.

— Например?

— Някой влиза в дома ми и оставя… неща.

— Какви неща?

— Ами, като за начало, тази сутрин намерих мъртъв заек на леглото си.

— О! — Изненадана, сбърчих нос в погнуса. — Това не е хубаво. Но не съм сигурна… искам да кажа, че е било самоубийство.

Тя побърза да ме спре.

— Не разбираш. Много подобни неща се случиха. Зайци с прерязани гърла. Спирачки с прерязани кабели.

— Чакай, спирачки? Като спирачки от кола?

— Да. Да. — Тя започваше да се паникьосва. — Спирачките на моята кола. Просто спряха да работят. Как спирачките просто спират да работят? — Беше изплашена. Сърцето ми се късаше. Ръцете й трепереха и очите й бяха пълни със сълзи. — А после и кучето ми. — Тя зарови лице в ръцете си и остави емоциите, които бе възпирала, да се излеят. — Тя изчезна.

Сега наистина се чувствах зле заради онова с Маргарет. Изгледах я злобно. Маргарет. Не Харпър. Ридания разтърсваха тялото й, докато всичките й страхове се изливаха. Минах напред и сложих ръка на рамото й. След няколко минути, тя започна да се успокоява, така че поднових въпросите си.

— Обади ли се в полицията?

Тя извади салфетка от джоба на палтото си и си избърса носа.

— Отново и отново. Толкова много, че всъщност назначиха полицай, който да отговаря за обажданията ми.

— О, наистина ли? Кой полицай?

— Полицай Тафт — каза тя с остра нотка в гласа. Определено не таеше обич към него.

— Добре, познавам го. Мога да си поговоря с него, за да…

— Но той не ми вярва. Никой от тях не ми вярва.

— Ами спирачките ти? Със сигурност могат да кажат дали някой ги е пипал?

— Механикът не можа да каже какво точно го е причинило, така че отхвърлиха това, както и всичко останало.

Облегнах се назад и потупах бележника си замислено.

— Откога продължава това?

Тя прехапа устната си, отмествайки поглед засрамено.

— От няколко седмици.

— Ами семейството ти?

Пръстите й загладиха ръба на шала й.

— Родителите ми не са от подкрепящия тип. А бившият ми съпруг, е, той използва срещу мен всеки сгоден случай. Не съм му казвала.

— Подозираш ли го?

— Кенет? — Тя се засмя леко. — Не. Той е задник, но е безобиден задник.

Действайки внимателно, попитах:

— Плаща ли ти издръжка?

— Не. Никаква. Няма причина да ме иска мъртва.

Аз не бях толкова сигурна за това, но реших да го приема засега.

— Ами колеги от работата?

Отново я засрамих. Тя пребледня под питащия ми поглед.

— Аз всъщност не… не работя. От известно време не съм имала работа.

Интересно.

— Как си плащаш сметките?

— Родителите ми са много заможни. На практика ми плащат, за да стоя настрани от тях. Върши добра работа и за двете страни.

Не можех да не стигна до заключението, че ако нея я нямаше, повече нямаше да им се налага да се грижат за нея. Вероятно родителите й бяха още по-малко подкрепящи, отколкото си представяше.

— Какво мислят те за тази ситуация?

Тя сви рамене.

— Вярват ми дори по-малко от полицай Тафт.

Спечели ме на „полицай Тафт“. Макар да не бяхме точно врагове, не бяхме и приятели. Веднъж имахме сблъсък, който приключи, като той ме кълнеше и изфуча от апартамента ми. Не забравям такива сблъсъци. Този включваше сестра му, която беше починала, когато бил много малък. Той стана сприхав, когато му казах, че тя стои зад него. Някои хора ставаха много чувствителни, когато им кажех, че починалите членове на семейството им са започнали да ги шпионират.

— Добре — казах аз, — ще поема случая при едно условие.

Напрежението изглежда отслабна. Не бях сигурна дали бе, понеже поех случая й, или наистина толкова много се боеше за живота си.

— Всичко — каза тя.

— Трябва да обещаеш да си искрена с мен. Щом веднъж поема този случай, аз съм на твоя страна, разбираш ли? Мисли за мен като за твой лекар или терапевт. Не мога да повторя нищо от това, което си ми доверила, без изричното ти разрешение.

Тя кимна.

— Ще ти кажа всичко, което мога.

— Добре, първо, имаш ли някаква идея, някакво подозрение за това кой би искал да си мъртва?

Повечето хора имаха такива, когато биваха заплашвани, но Харпър поклати глава.

— Опитвах и опитвах. Просто нямам идея кой би искал да ме нарани.

— Няма проблем. — Не исках да я притискам твърде силно. И така изглеждаше крехка, а завирането на пистолета ми в лицето й надали бе помогнало.

Записах си имената на най-близките й семейство и приятели, всеки, който би могъл да потвърди историята й. Опитът за убийство не беше шега работа. Нито пък преследването и тормоза. Фактът, че семейството й не я приемаше на сериозно, ми направи впечатление. Трябваше да ги посетя възможно най-скоро.

— Има ли къде да останеш, с изключение на дома ти? — попитах, когато приключих.

Косата й падна напред с още едно поклащане на глава.

— Не съм мислила по въпроса. Предполагам, че наистина нямам. Не и на безопасно място.

Това можеше да бъде проблем. И все пак…

— Знаеш ли, може да имам точно подходящото място. Нещо като безопасна къща е, само дето е ателие за татуировки.

— До… бре.

Изглеждаше отворена за идеята. Това беше хубаво.

— Страхотно. Стой кротко, докато предам тази информация на асистентката ми отсреща, после ще те заведа до там.

С разсеяно кимване, тя огледа една кутия на дивана до мен от колекционерски екшън фигурки на Kiss.

— Да — казах, съгласявайки се с объркването й, — много кофеин доведе до това решение.

— Мога да си представя.

Тръгнах към отсрещния край на коридора, развълнувана от възможността да натрия новия си клиент в лицето на Куки — не буквално обаче, понеже щеше да бъде странно — и почти прегазих господин Замора, домоуправителят на сградата.

— О… здрасти — каза той. Беше по-нисък от мен, дундест, с прошарена коса, която винаги изглеждаше така, сякаш се нуждаеше от добър балсам. И винаги носеше анцузи и тениски, които бяха претърпели повече злоупотреба и от наркотиците. Но беше добър хазяин. Когато отоплението ми спря да работи по средата на декември, му отне само две седмици, за да го оправи. Разбира се, за тази цел трябваше да почукам на вратата му в търсене на топло място за спане, но една нощ на дивана му, където внезапно развих нощни кошмари и епилепсия, и на следващия ден сладурчето вървеше като мерцедес. Беше страхотно.

— Здрасти, господин Зи.

Той носеше малка стълба, парцал и кутия с боя. И се беше насочил към апартамента в дъното на коридора. Какво, по дяволите? Когато се нанесох отначало, исках този апартамент. Молих. Умолявах. Но не. Собствениците не бяха склонни да отделят парите, необходими за ремонта му. А сега той го ремонтираше? Сега бяха склонни?

— Какво става? — попитах възможно най-равнодушно.

Той спря пред мен с ключ в готовност. Докато моят апартамент и този на Куки бяха точно един срещу друг през коридора, крайният апартамент се простираше на площ колкото нашите два, плюс перпендикулярната на главния коридор врата. Беше все едно да събереш двата ни апартамента. След като сериозно пострада от наводнение преди няколко години и собствениците изгубиха парите от застраховката в казината, преди да успеят да завършат ремонта, беше стоял необитаван с години. Което нямаше никакъв смисъл според мен.

— Най-накрая приключвам с този апартамент — каза той, сочейки с ключа. — Няколко майстори ще идват следобед. Може да се вдигне шум.

Надежда разцъфна в гърдите ми като бегония сред пролет. Апартаментът ми бе твърде малък сега с всичките ми нови вещи. Абсолютно можех да ползвам по-голям и по-хубав.

— Искам го — казах, преди да успея да се спра.

Той повдигна вежда.

— Не мога да ти го дам. Вече има наемател.

— Няма начин. Господин Зи, исках този апартамент, откакто за пръв път огледах мястото. Обеща да ме сложиш в списъка с вероятни наематели.

— И си в списъка. Точно под тези хора.

Зяпнах.

— Искаш да кажеш, че си ме измамил?

— Не. Взех подкуп. Не е същото.

Той отново тръгна към вратата. Направих заплашително крачка пред него.

— Аз също те подкупих, ако си спомняш.

С изсумтяване, той каза:

— Това подкуп ли беше? Мислех, че е бакшиш.

Вече официално бях изумена.

— И предложих да плащам повече, отколкото за тази кутийка.

— Да не обиждаш сградата ми?

— Не, етиката ти.

— Ако правилно си спомням, ти предложи да плащаш петдесет долара повече на месец за този апартамент.

— Точно така.

— За апартамент, който е двойно по-голям от твоя.

— Да, и? По него време само толкова имах.

— Доколкото разбрах, новият наемател плаща три пъти повече, отколкото ти за твоя. И плаща за всички поправки.

Гадост. Вероятно не можех да си позволя да направя нещо такова. Може би ако върнех машината за еспресо. И електрическия пистолет за пирони.

— Не мога да повярвам, че си действал зад гърба ми.

Той вдигна стълбата.

— Не мисля, че даването под наем на апартамент е действане зад гърба ти, госпожице Дейвидсън. Но ако чувствата ти са толкова силни, винаги можеш да ми целунеш задника.

— Мечтай си.

След като се позасмя, той изчезна в апартамента. Успях да зърна новия гипсокартон по стените, чист и небоядисан. Очевидно бях пропуснала нещо.

Замарширувах през вратата на Куки, проклинайки лошия си късмет. И лош слух.

— Знаеше ли, че господин Зи дава под наем 3-В?

Куки вдигна поглед от компютъра си.

— Няма начин. Исках този апартамент.

— И аз също. Кой мислиш, че ще е новият ни съсед?

— Вероятно още една възрастна жена с пудели.

— Може би. А може би сериен убиец.

— Може да си мечтаеш. Какво имаш? — Тя кимна към листа в ръката ми.

— О, вярно. Имаме клиент.

— Наистина? — Изненадата й не бе напълно неочаквана. Беше минало известно време. Но беше малко обидно.

— Да. Тя просто се появи. Може би онези реклами, които пускаме по радиото късно вечер, вършат работа.

— Вероятно. Но все още си мисля, че биха вършили повече работа, ако бяха на английски. Наоколо няма много хора, които да говорят японски.

— Честно, Кук, държиш се така, сякаш не искам нови клиенти.

Тя се пресегна и дръпна листа от ръката ми.

— Чудя се откъде ли ми е дошла тази идея.

Със смутено свиване на рамене хвърлих поглед зад себе си, за да се уверя, че Харпър не беше на вратата, после заговорих тихо на Кук:

— Искам да намериш всичко, каквото можеш, за нея. Трябват ми членове на семейството, история на работата и доброволчество, глоби за паркиране, каквото успееш да намериш.

— Имаш го. Къде отиваш сега? — попита тя, когато се отправих към вратата.

— Харпър вярва, че някой се опитва да я убие, затова ще я заведа в обезопасената къща.

— Звучи като план. — След като вратата се затвори с щракване, тя извика: — Имаме обезопасена къща?