Даринда Джоунс
Четвъртият гроб под краката ми (19)

Глава 19

Когато животът ти поднесе лимони, кажи:

„Лимони? Какво друго имаш?“

Стикер на кола

Чичо Боб се появи по някое време и повика екип следователи, още щом пристигна в къщата на семейство Бийчър и ме видя да се боря с госпожа Бийчър. Тая жена беше много по-силна, отколкото изглеждаше. Рейес продължаваше да чака да й прекърши гръбнака, а Ейнджъл продължаваше да ми повтаря да спра да мисля като човек, каквото и да значеше това, по дяволите.

След като видях как чичо Боб я прикова към земята — образ, който щях да ценя вечно — дадох показания пред него; после той ме откара до имението на семейство Лоуел. Харпър беше на задната седалка, все още потънала в удивление. Две патрулни коли ни следваха, а още един детектив от отдела на Чибо беше на път към мястото. Семейство Лоуел щяха да бъдат скандализирани.

Все още не бях сигурна кой бе извършвал тормоза — госпожа Бийчър или Дюи по заръка на госпожа Бийчър — но в крайна сметка нямаше никакво значение. Никой от тях нямаше да може да го прави повече.

Чичо Боб сложи ръка върху моята.

— Сега просто им кажи, че Дюи ти е казал къде е тялото на момченцето, нали?

— Казваш го така, сякаш не съм го правила хиляди пъти — казах аз, свивайки се от звука на собствения си глас. Странно беше какво причиняваше смачканият ларинкс на полутоновете.

— Знам. Съжалявам, тиквичке.

— Всичко е наред. Харпър каза, че си спомня къде е куфарът. На единственото възможно място. Дюи започнал нова градина, когато се върнали. Трябва да е там.

Той се обърна към мен с притеснено изражение.

— Няма да е красива картинка, скъпа. Ако имаш нужда да си тръгнеш…

— О, да, по дяволите, тръгвам си. В минутата, когато Харпър ни покаже гроба, изчезвам.

— Значи това е всичко — каза Харпър, примирявайки се със смъртта.

Обърнах се, за да я погледна.

— Толкова съжалявам, че почина, скъпа.

— През цялото време ли го знаеше? Че бях мъртва?

— Да. Такава ми е работата.

— Значи никой друг не може да ме види? Аз съм… аз съм призрак?

— Боя се, че е така. Но можеш да минеш през мен, когато си готова. Семейството ти те чака от другата страна. Майка ти. Баба ти и дядо ти. Толкова ще се радват да те видят.

Тя кимна.

— Знам. Мисля, че през цялото това време съм знаела, че ме очакват. — Гласът й се прекърши. — Чудя се колко ли дълго съм била мъртва.

— Ами, ти дойде да ме видиш преди два дни, но госпожа Бийчър знаеше, че те няма от повече време. Така разбрах, че тя го е направила. Но психотерапевтът ти каза, че последно те е видял в кабинета си преди две седмици. Значи трябва да е станало…

— Това е. — Тя се загледа замислено. — Имах сесия с доктор Роланд и му разказвах за пътуването си. Той ме попита какъв цвят е куфарът ми и изведнъж всичко се върна. Дюи, който убива онова момче. Госпожа Бийчър, която го слага в онзи червен куфар. — Тя прикри уста. — Какъв човек би го направил? Живя с нас близо две десетилетия. Как може да не сме знаели?

— И аз бях потресена, когато разбрах, че е замесена. Мисля, че е много добра в заблуждаването на хората.

Спряхме до говорителя на входа.

— Каквото и да правиш — казах на чичо Боб, — не поръчвай тако. Много са чувствителни по този въпрос.

Той кимна, показа значката си и каза:

— Отворете портата. Имам заповед.

И портата се отвори. Просто така. Без пазарлъци или уговорки. Трябваше да стана истинско ченге. Сигурно плащаха повече.

Госпожа Лоуел ни посрещна на стълбите пред къщата, както и синът й, Арт. Беше облечен в хубав костюм с вратовръзка, а и госпожа Лоуел беше излъскана. Носеше дълга вечерна рокля и перли. Очевидно бяхме прекъснали вечерните им планове.

— Сега пък какво? — попита тя, когато се измъкнах от джипа на Чибо.

Той забърза напред, за да се намеси.

Въпреки парцалките си, изглеждаха притеснени. Останах с впечатлението, че бяха спорили, преди да се появим.

— Госпожо Лоуел, имаме информация за изчезнало дете. Няма го от около две десетилетия и вярваме, че е погребано в имота ви.

Тя изсумтя, възмутено.

— О, за…

— Бившата ви икономка — казах аз, прекъсвайки тирадата й, преди да се е разпалила, — го е погребала тук, знаейки, че никой няма да търси в имота ви. Защо да го правят? Момчето е било от Пералта.

Тя направи пауза и ме изгледа така, сякаш си бях изгубила ума. Погледнах от нея към Арт, знаейки, че той ще приеме тежко смъртта на Харпър.

— Може ли да влезем вътре? — попитах го аз.

— Не мога да се свържа с Харпър — каза той и ни махна да влезем с чичо Боб. — Не ми е връщала обажданията повече от седмица. Говорили ли сте с нея?

Преглътнах буцата в гърлото си.

— Това е другата причина, заради която сме тук.

* * *

Два часа по-късно се криех в банята на семейство Лоуел, когато екипът по изравянето извади от земята червен куфар. Беше точно там, където бе казала Харпър, под част от градината, за която Дюи се бе грижил повече от двадесет години. За разлика от госпожа Бийчър, действията на Дюи говореха за угризения и разкаяние.

Цял екип бе изпратен на мястото, а заедно с тях дойдоха и снимачни екипи и сума ти репортери. Почти се почувствах зле за госпожа Лоуел. Това със сигурност щеше да опетни имиджа й, без значение колко невинна бе в това престъпление. Но когато чичо Боб й каза, че тялото на Харпър е било намерено, твърдата черупка, в която се бе затворила, се пропука. Шокът й бе толкова силен, толкова опустошителен, че почти се превих на две от болката й. Наистина я е било грижа за Харпър. Нямаше как да се отрече.

А също така знаех, че няма нищо общо със смъртта на това момченце или с последвалото му прикриване. Изненадата й бе напълно истинска.

Арт прие тежко смъртта на Харпър. Затвори се в стая на горния етаж, но дори дебелите стени на имението на семейство Лоуел не можеха да спрат вълните на агония, които се изливаха от него.

А аз стоях скрита в банята, борейки се за въздух сред парченцата на разбитото семейство. Страданието им едва сега започваше, и въпреки че все още не ми бе разрешено да се видя с господин Лоуел, усещах болката му да се лее надолу по стълбите като тежка мъгла.

— Не мога повече да остана тук.

Обърнах се към Харпър. Тя стоеше, гледайки през прозореца на банята, наблюдавайки как работниците разкопават земята, а дузина полицаи обграждат отцепения с лента район.

— Трябва да си вървя, докато още мога — казах аз.

Не можех да усещам емоциите на починалите така, както на живите, не и докато не преминат отвъд, но мъката по лицето й говореше достатъчно. Тя вдигна поглед към втория етаж и осъзнах, че се тревожи за Арт.

— Влюбен е в теб — казах аз.

Тя ме погледна изненадано, преди тъжна усмивка да извие устните й. Наистина беше красива.

— Той ми каза, че сте поддържали връзка.

Тя кимна.

— Да. Поддържахме връзка през цялото време. Няколко пъти дори летя до острова, за да ме види.

— Защо никога не сте се събрали наистина? — попитах.

— Направихме го. Донякъде. Когато се върнах, Арт настоя да се оженим, но не можех да превъзмогна факта, че според обществото бяхме брат и сестра. Нараних го толкова много, когато казах, че искам да изчакаме.

— Съжалявам. — Семейството беше толкова важно. Ако научих нещо в последните три дни, това бе то.

Харпър тръгна към мен с целеустременост в очите и след един последен поглед към Арт, тя премина отвъд. Не видях болката или страха, които бе преживяла през всичките тези години. Не видях тормоза й или кошмарът, които бе преживяла през времето си в лудницата. Това, което видях, бе как баща й я вдига и я носи на раменете си, докато тя сочеше пътя през дърветата зад къщата. Видях кучето й, голдън ретривър на име Спот, който ближеше пръстите на краката й, докато тя не можеше да издържи повече на гъделичкането. И видях първия път, когато Арт я бе целунал. Тя бе в гимназията, гледайки го да играе баскетбол. Той беше ударен и бе в съблекалнята. Тя побърза да го види. Ахна, когато го видя опънат на носилка. Почти припадна, когато видя странната издутина на пристегнатата му отстрани ръка, костта, опитваща се да пробие плътта.

Той бе покрил очите си с другата си ръка, криейки болката си. Тя забърза напред, и преди да разбере какво се случва, той обви ръка през главата й и я дръпна надолу, докато устните й се не озоваха върху неговите.

И тогава вече беше от другата страна.

Винаги романтиката, загубата на любим човек, бе била моята гибел. Оставих поредица хлипове да ме разтърси и когато усетих, че мога да се изправя пред света въпреки очевидно подпухналите ми очи, които подхождаха на подутата ми челюст, излязох от банята и помолих един полицай да ме откара у дома. Семейство Лоуел щяха да имат доста неща, с които да се справят през следващите седмици и можех единствено да се надявам, че Арт ще бъде добре. Според спомените на Харпър, той мразеше шоколад, но реших да не го използвам срещу него. Никой не бе перфектен.

Но сериозно? Шоколад?

Докато влизах в колата на полицая, чух познат женски глас.

— Чарли Дейвидсън.

Изпънах се и се обърнах към агент Карсън, докато вървеше към мен през алеята за коли. Очаквах ФБР да са тук. Все пак беше случай с изчезнал човек.

— Здрасти, агент Карсън.

Преди да успее да отговори, чичо Боб дойде при нас.

— Тръгваш ли си?

— Да, чичо Боб, помниш специален агент Карсън.

Тя пое ръката му.

— Детектив. Племенницата ви има навика да разрешава стари случаи.

Той се усмихна гордо.

— Да, така е.

— Впечатлена съм, както винаги. Някой ден ще трябва да споделиш тайните си — каза ми тя.

— Ще ви кажа, но после ще трябва да ви убия.

— Справедливо. Чудех се дали ще прегледаш няколко случая заради мен. Единият е много стар и все още не е разрешен, а другият е един, който винаги ми се изплъзва.

Свих рамене.

— Разбира се, стига да не възлагате големи надежди.

— Надеждите ми никога не излизат от контрол, ако това имаш предвид.

— Тогава ги донесете в… — щях да кажа „офиса ми“, но осъзнах, че вече нямам такъв. — Може да ги донесете в апартамента ми.

— Или в офиса й.

Обърнах се и видях татко да върви към нас. Той спря до чичо Боб, изражението му беше стеснително, но обнадеждено. Чибо трябва да му се бе обадил, когато осъзна, че бях ранена, но не бях сигурна, че мога да понеса присъствието на татко точно в този момент. Сърцето ме болеше достатъчно силно. И главата ме болеше. И очите ме дразнеха и бяха подути.

Той сложи ръце в джобовете.

— Добре ли си? — попита той, а аз се зачудих какво ли му беше казал Чибо.

— Направо супер.

— Радвам се. И ще те върна обратно в офисите ти. Да се преструвам, че мога да те държа под око, без значение колко е абсурдно това твърдение, ще ми даде спокойствие. А ти може да ме гледаш лошо и да правиш физиономии зад гърба ми, и да ме мразиш вечно, но когато си готова да поговорим, ще бъда на разположение. Без да те съдя и без скрити подбуди.

Погледнах към огромното имение на семейство Лоуел.

— Ако ти правя физиономии, татко, няма да е зад гърба ти.

Той кимна.

— Ще дойда за нещата ти този уикенд.

Веждите на агент Карсън се повдигнаха от интерес.

— Перфектно. Ще донеса папките следващата седмица, ако е удобно?

— Звучи ми като план — казах аз, вмъквайки се в патрулната кола. Татко искаше да ме откара у дома. Можех да усетя намеренията му ясно във въздуха, желанието му да бъде с мен, но това бе торта, която трябваше да изям на малки хапки. И все пак се замислих за Харпър. Спомените за баща й, без значение от безразличието на мащехата й. Имах чувството, че някой ден с татко отново ще бъдем най-добри приятели.

Погледнах обратно към Карсън.

— Как върви работата с банковия обир?

Чичо Боб й се ухили.

— Занимавате се с банкови обири? Това не е ли против етичния кодекс на ФБР?

Тя се ухили.

— Какво? Има етичен кодекс? Никой не ми е казал. — Подаде ми визитката си. — А този случай се превръща в по-заплетен, отколкото се надявах, но определено беше права за вътрешния човек. Сега остава да го докажем. — Кимна към визитката. — Използвай това, ако чуеш още нещо.

Намигнах й, след това затворих вратата, преди още някой да е дошъл неочаквано и да е разбил сърцето ми.

* * *

Куки се обади на път за вкъщи. Вдигнах и казах:

— Никакъв чугун в къщата. Никога.

— Разбрано. Записвам си на бележка. Как беше?

— Изтощително. А госпожа Лоуел не е точно чудовището, което си представях.

— Може би и Денис не е.

— Сериозно?

— Добре, спирам. Уведоми ме, ако имаш нужда от нещо. Като например пакет с лед.

Подскочих стреснато.

— Да не каза шило за лед?

— Не.

— Защото не трябва да има и никакви шила за лед в къщата. Никога.

— Разбрано. Записвам си на бележка.

Полицаят, който мълчеше по целия път до вкъщи, слава на боговете, ме остави до входната врата. Отправих му най-благодарната усмивка, на която бях способна, после поех в търсене на дълъг, горещ душ и силна чаша кафе. Но, естествено, щом излязох от патрулката, бях поразена от всякакви мрачни емоции, които се бях научила да асоциирам с мрачни хора. Груби хора. Обладани хора.

Понечих да се върна обратно в колата, когато чух английски акцент от сенките близо до мен.

— На твое място не бих го направил.

Чудесно. Беше новият ми приятел от старата страна. Знаех си, че този ден мина твърде добре. Животът ми беше в опасност само два пъти. Тези неща обикновено се случваха по три.

Полицаят погледна назад към мен.

— Наред ли е всичко, госпожице Дейвидсън?

Толкова исках да му кажа истината, но нямаше какво да стори, а жена му щеше да е в също толкова голяма опасност, в каквато бях и аз, тъй че вместо това казах:

— Да, благодаря.

Затворих вратата и гледах как потегля. Омраза, толкова чиста, че пулсираше, се завихри около мен. Можех да усетя наблизо поне четири от чудовищата, вероятно пет, промъкващи се в сенките, изплашени от светлината, въпреки че бяха предпазени от човешка плът.

Англичанинът излезе от тъмнината, за да застане до мен.

— Добро момиче — каза той, а аз се зачудих какъв ли бе необладаният англичанин в реалния живот. Със сигурност се обличаше добре. Но това не беше той. Това беше измамник, слуга от ада. Демон. Извих пръсти до ханша си, но Хедеши ме спря отново. — И кучето си недей вика. Ще свърши зле и за двете ви.

Прав ли беше? Можеше ли да убие Артемида?

— Да разбирам, че Рейес не е спрял да преследва домашните ти любимци.

— Знаеш, че не би го направил.

Прав беше. Знаех го.

— Рейес всъщност не ме слуша.

Мъжът се приведе да подуши косата ми. Вдиша дълбоко, практически душейки врата ми, наслаждавайки се на аромата, докато той миришеше на развалени яйца. Опитах се да не трепна, когато ароматът му изгори ноздрите ми.

Когато проговори, миризмата стана по-силна. Задушаваща.

— Ако можех — каза той, а гласът му бе нежен, искрен, — ако имах времето, щях да оближа страха от всеки сантиметър от тялото ти, преди да впия зъби в плътта ти, но без съмнение момчето ще дойде скоро.

Луната се отрази в сребристо острие в периферното ми зрение. Острие, много приличащо на онова, което Ърл Уолкър бе използвал върху мен. Страхът, който заля нервната ми система, удари толкова силно и бързо, че зрението ми се размаза по краищата. Исках да побягна, но изглежда Хедеши усещаше всяка моя мисъл.

Той постави ръка на рамото ми, за да ме задържи.

— Ще го направя бързо, Дъч. Няма да усетиш почти нищо.

— Да — казах аз с треперещ глас, — и преди съм била от грешната страна на острието и ще трябва да поспоря с теб по този въпрос.

Той пристъпи встрани, докато можех да видя лицето му. Не беше висок, но знаех, че демонът вътре му даваше неизмерима сила. Весела усмивка се плъзна изведнъж по лицето му.

— Вероятно си права. — Ръката му потрепери от вълнение, когато издърпа острието, а аз се надявах татко да е добре след всичко това. След смъртта ми. Вероятно щеше да го приеме тежко.

Странно бе, че в момента мислех за него.

Стискайки зъби, предположих, че щеше да се наложи да дам всичко от себе си. Ако щях да си замина тази нощ, щях да го направя биейки се. Или пищейки в агония. Едно от двете.

Острието се стрелна напред, убедено, че ще се вреже в корема ми, което моментално ме вбеси. Чувала бях, че смъртта от рана в корема е наистина болезнен начин да си отидеш. Рейес беше прав. Тези типове бяха лъжци. Преди да успея да го обмисля, блокирах атаката му, като избутах ръката му настрани с една от моите, забавяйки движението му напред. Завъртях се, правейки всичко по силите си, за да избегна острия край на ножа.

Все пак успях да се порежа. Острието проряза предмишницата ми, през якето и плътта. Болката от острието се изстреля през мен, но Хедеши се приготви за още един опит. Той загуби контрол само за миг и демонът в мъжа се плъзна встрани. Видях го, а гледката ме вцепени за момент. Достатъчно за него да забие ножа от едната ми страна. Рязко прехвърлих вниманието си и го бутнах с всичка сила. След това побягнах, защото ми се видя най-правилно.

Това не беше обикновен демон, колкото и налудничаво да звучи. Обвивката му не поглъщаше светлина като празнотата на нощ без звезди. Вместо това гладката му черна обвивка бе с прозрачен червен слой, блясък с цветовете на дъгата. Той беше нещо друго. Нещо по-висше. По-силно.

— По-старо, всъщност.

— Рейес — прошепнах.

Препънах се извън обхвата на Хедеши, падайки на земята и се завъртях, за да видя Рейес да стои помежду ни. Нищо чудно, че не кървях от дузина различни прободни рани. Рейес държеше ръцете на човека, чистата сила, която притежаваше всеки от тях, накара земята под нас да се разтресе. Залазих назад, само за да бъда спряна бързо от горещ дъх по врата си.

Стискайки очи, призовах Артемида, гласът ми бе само дъх в нощния въздух. Тя изникна от земята до мен и се метна към демона зад мен. Силно, гърлено ръмжене се смеси със серия нечовешки писъци, когато демонът бе изтръгнат от тялото на жената.

Хедеши и Рейес изглежда не обръщаха внимание. Стояха там с приковани ръце, гледайки се един друг. Енергията, която се излъчваше от тях, накара тъканта на времето около мен да се раздвижи. Образите им се изкривиха, деформираха, след това рязко се върнаха по местата си. Премигнах, за да проясня зрението си. Да фокусирам.

Жената лежеше в безсъзнание, но усещах още демони наблизо. Никой не смееше да се приближи, без значение колко много го искаха. Можех да усетя отчаянието им, единственият им инстинкт, да пулсира около мен. Жадуваха кръвта ми, както пустинята жадува за вода, страхът ми ги докарваше до лудост. Но се въздържаха. Артемида беше твърде силна. Беше се разправила с единия демон и сега стоеше настръхнала над мен.

Чакайки.

Надявайки се.

— Не можеш да победиш — каза Хедеши.

Рейес сведе глава.

— Забравяш кой съм.

— Ни най-малко. — Мъжът се усмихна, зъбите му бяха стиснати от усилието да се пребори с хватката на Рейес. Трепереше. — Ти си момчето от селото, което се изгуби на път за пазара. Забрави ли защо си тук? Защо те създаде баща ти?

Още една вълна премина през въздуха с горещината от гнева на Рейес.

— Създаде ме, за да се измъкне от ада.

— Това беше само половината. Другата половина беше, за да откриеш портала. — Той кимна към мен. — Конкретно този портал. Защо си мислиш, че те прати тук? — Той се приведе напред, докато носовете им едва не се докоснаха. — Теб?

Рейес се отдръпна.

— Той ме прати за портал, който и да е портал. Не за нея. — Не изглеждаше чак толкова уверен, колкото бе преди. Веждите му се събраха замислено.

Англичанинът се засмя.

— Наистина не помниш, нали?

— Помня всичко, например фактът, че знаеш само да лъжеш.

— Тя е кралска особа, момче. Тя е най-ценната пионка, която изобщо можем да се надяваме да притежаваме. И си мислиш, че можеш да я запазиш за себе си?

Хитра усмивка се плъзна по лицето на Рейес.

— Също така е и най-силната.

— Именно — каза Хедеши, очите му изведнъж светнаха с надежда. — Помисли си какво можем да направим с нея. С вас двамата заедно. За това става въпрос. Винаги за това е ставало въпрос. — Той пусна ножа и обви ръка около врата на Рейес, придърпвайки го напред в братска прегръдка, челата им се докосваха в израз на привързаност. — Ще бъдем неудържими, господарю. Светът ще падне под краката ни, а баща ти най-накрая ще царува.

Истината ли казваше? Рейес специално за мен ли бе пратен? Трябва да бе усетил съмнението ми. Обърна се леко, гледайки ме с периферното си зрение.

— Спомни си какви са, Дъч. Какво правят.

— Помня — казах, опитвайки се да се измъкна изпод Артемида, но тя тръсна огромна лапа на гърдите ми, приковавайки ме към земята. — Сериозно? — попитах я, а тя се приведе със скимтене, за да оближе лицето ми. Придърпах главата й надолу за прегръдка, отчасти за да й покажа, че не й се сърдя, и отчасти за да имам по-добра видимост към двамата мъже пред мен. Тогава видях къде бе паднал ножът. Не на земята, както предполагаше Хедеши, а в ръката на Рейес.

Той задържа главата на мъжа, сякаш го прегръщаше в отговор, и заби ножа в корема му с един удар със скоростта на светлината. Хедеши го зяпна, шокът му бе истински, когато се препъна назад.

— Ще откажеш на баща си неговия трон?

— Никога не е бил негов — каза Рейес, забивайки ножа отново. Прокарвайки го нагоре по тялото. Миг по-късно, ножът се показа точно под брадичката на англичанина.

Хедеши ме погледна, очите му се насълзяваха от болка.

— Просто помни какво ти казах за него.

Опитах се да потисна ужаса, който почувствах, докато наблюдавах как разпаряха човек.

— Ще си вържа конец на пръста.

Още една прободна рана извлече накъсан стон от гърлото му.

— Не е такъв, за какъвто го мислиш.

Замислих се за баща си. За Харпър и Арт, и Пари. Общо взето за всеки, когото някога бях познавала, и му отговорих възможно най-чистосърдечно.

— Никой не е.

Рейес го прегърна отново и му заби ножа отстрани.

— Първата ти грешка беше да дойдеш за нея — каза той в ухото на мъжа.

Хедеши се закашля, знаейки много добре, че поема последните си глътки въздух.

— А втората ми? — попита той, докато кръвта се изливаше от устата му.

— Да вярваш, че можеш да минеш през мен.

Мъжът се усмихна и каза с възможно най-нежен глас:

— Атака.

И общо взето тогава целия ад се изсипа на земята.