Даринда Джоунс
Четвъртият гроб под краката ми (18)

Глава 18

Това, което не ме убива, по-добре да бяга дяволски бързо.

Надпис върху тениска

— Къде отиваш? — попитах Рейес, когато се измъкна от леглото.

— До жалкото ти подобие на кухня.

Ахнах. Никой не обиждаше жалкото ми подобие на кухня и да му се размине. Но след това блесна убийствената му усмивка и моментално забравих какъв беше проблемът.

— Имаш ли нещо за ядене? — попита той.

— Броят ли се зелените, пухкави неща?

— Не си падам по здравословната храна — каза той с още по-ослепителна усмивка.

Когато отиде до скрина, фактът, че бях взела снимката му сутринта, онази, на която беше завързан и с превръзка на очите, ме удари със заряд от паника. Той дори не погледна към скрина ми. Никога нямаше да я види, но паниката, която мина през мен, го спря насред крачката. Трябваше да запомня, че беше като мен. Можеше да почувства емоциите толкова лесно, колкото и аз. Можеше да ги усети и вкуси във въздуха. А паниката ми го удари достатъчно силно, че спря инерцията на тялото му. Бях се издала.

Той се обърна към мен, любопитството бе накарало веждите му да се смръщят.

— Какво? — попита той, а половинчата усмивка все още озаряваше лицето му.

— Нищо. Просто си помислих, че си тръгваш.

Дълбоко подозрение го накара да застине.

— Защо ме лъжеш?

— Не те лъжа. Искам да кажа, че го правя, но е само защото има нещо, което не искам да видиш.

Без да се замисли, той се огледа наоколо. Не я забеляза. Лежеше с лицето надолу, наполовина покрита с папки, четка и доста вероятно от кутия дамски продукти, които още не бях прехвърлила в банята си.

Обърна се отново към мен и скръсти ръце.

— Сега вече съм любопитен.

Придърпах долната си устна между зъбите си.

— Ами ако те помоля да не бъдеш?

— Нямаш ли ми доверие?

— Не става въпрос за доверие. Не наистина. Не и що се отнася до теб.

Той се размърда, замислен.

— Значи става въпрос за доверие към теб? Като дали аз трябва да ти имам доверие?

— Горе-долу, да. Или поне ти би го видял по този начин.

— Какъв начин по-точно? — Той погледна объркано през рамо. Ако снимката беше змия, щеше да го е ухапала, а после той щеше да я убие по своя мъжествен, войнствен начин. Но да, толкова близо беше.

— Какво ще кажеш да излезем и да си вземем нещо за ядене?

— Това ли е? — попита той. Без да поглежда зад себе си, той се протегна назад и плъзна снимката от бюрото.

— Ти как…?

Спрях, преди да съм се закопала по-дълбоко. Той все още държеше красивия си поглед прикован в моя, когато притегли снимката, но в момента, в който го свали, в момента, в който погледна изображението, студена тръпка на удивление ме порази. Той примигна шокирано.

Надигнах се на колене и пролазих по леглото към него.

— Рейес…

— Откъде взе това?

Следващата емоция, която ме връхлетя, не беше гняв или болка, а предателство. Недоверие.

— Аз просто… Една жена ми я даде. Намерила я е в апартамента, в който живееше, когато те срещнах за пръв път. Запазила я е.

— Но защо си я задържала?

От бурята от мъка, която премина през него, ми премаля. Накара гърдите ми да се свият и главата да ме заболи.

— Не зная. Не съм я поглеждала нито веднъж след първия път.

Той се втурна напред и ме блъсна заряд от гняв. Най-накрая нещо, с което мога да се справя.

— Тогава защо я запази, Дъч?

Вирнах брадичка.

— Не зная. — Как можех да му кажа, че не исках никога да забравя през какво бе преминал? През какво бяхме преминали и двамата в ръцете на онова чудовище?

Той излезе от спалнята със снимката в ръка. Забързах след него, когато се насочи към печката. Щеше да я изгори. Вероятно така бе най-добре, но по някаква причина — по някаква странна, необяснима причина — аз се метнах напред и я грабнах от него.

Смайване превзе чертите на лицето му.

— Дай ми я.

— Можеш ли да ми кажеш какво се случи? — попитах го, знаейки прекрасно, че никога нямаше да се разкрие толкова пред мен. Не достатъчно, че да ми каже за миналото си с Ърл Уолкър. Не можех да го виня, но си струваше опита.

— Какво ще кажеш да я изгоря и да забравим за това?

— Не мога — казах, опитвайки се да обуздая болката в гърдите си, но той я почувства въпреки това.

С ръмжене, което накара сърцето ми да запрепуска, той обви едната си ръка около гърлото ми и другата — около кръста. Така той ме притисна към стената.

— Никога не ме съжалявай, Дъч. Последното, от което се нуждая, е съжалението ти.

— Това е доказателство, Рейес. Ако случилото се с теб някога отново бъде подложено на съмнение, вече ще имаме доказателство. И не те съжалявам. Съчувствам ти.

Усмивката, която се разпростря по лицето му, вече не беше игрива. В нея имаше повече ненавист, отколкото топлина. Повече заплаха, отколкото привързаност. И сърцето ми се прекърши. Мислех, че сме надмогнали това. Очевидно не бе така.

Той се приведе напред, а горещината от гнева му бе като разтопена лава по кожата ми. Инстинктивната реакция на тялото ми всеки път, когато той бе наблизо, изглежда се увеличи трикратно. Поех си въздух през зъби и той спря. След миг, той допря чело до моето и се приведе към мен, изглеждайки точно толкова неспособен да се пребори с привличането, колкото бях и аз. Но в неговите очи го бях предала. Той не искаше да се ровя в миналото му, а точно това символизираше тази снимка.

Когато проговори, тонът му беше равен, но дистанциран.

— В минутата, когато можеш да ми кажеш разликата между симпатия и емпатия, що се отнася до тази снимка, обади ми се. — Бутна ме предупредително, преди да грабне сака си, излизайки през вратата и тряскайки я след себе си. Свлякох се до стената и се заборих в опит да си напълня дробовете си.

* * *

Куки дойде следващата сутрин с нова информация по случая, а аз се опитах да прикрия издайническите признаци на тъгата.

— Добре — каза тя, четейки от записките си, докато си приготвяше чаша кафе — изглежда градинарят, за когото ти разказа госпожа Бийчър, Феликс Наваро, е починал преди няколко месеца.

— Е, това би обяснило защо вече не е техен градинар. Нещо подозрително около смъртта му?

— Не. Дъщеря му ми каза, че е починал от естествена смърт, няма нищо за разследване.

— Е, тогава той със сигурност не е нашият човек. Ако е имал всички онези снимки на Харпър в портфейла си, може би е бил наистина привързан към нея. — Отпих глътка от кафето си и седнах на барплота. Кутиите в апартамента ми се бяха стопили почти напълно. Куки бе постигнала огромен напредък през последните два дни. Единствените кутии, които бяха останали, бяха онези от „Зона 51“.

— Бил е — каза тя. — Дъщеря му ми каза, че е носел снимки на всичките си деца и е считал Харпър и доведения й брат Арт за част от семейството си.

— О, това е толкова сладко.

— Така е. Много. Макар че мога да видя защо госпожа Бийчър го е сметнала за подозрително, предвид всичко случило се.

— Вярно.

Тя отгърна на следващата страница.

— О, и чичо ти Боб се обади. Онзи тип е запалил още една сграда тази сутрин.

— Същият мъж?

— Така изглежда. Написах адреса на папката. — Тя посочи папката, лежаща на кухненската ми маса. — Очевидно подпалвачът е измъкнал някого от сградата, борейки се и крещейки, преди да я запали.

Оставих чашата си с кафе.

— Е, поне има гражданска съвест.

Тя кимна и продължи да разбърква кафето си, когато отидох да си взема чантата.

— Добре — казах, — звънни ми, ако откриеш още нещо.

— Така и ще направя.

Точно когато се отправях към вратата, хвърлих поглед на папката. Осъзнаването не ме застигна, докато не преметнах чантата на рамо и се протегнах към дръжката на вратата. Спрях, спомних си адреса и се завъртях толкова бързо, че светът се наклони. Забързана, изтръгнах от папката самозалепващото се листче с адреса на последния палеж. След това светът се наклони по изцяло друга причина.

* * *

Когато паркирах на мястото на палежа, миризмата на пушек се понесе на талази през вентилацията на Мизъри, остра и дразнеща. Пожарникарите все още се трудеха, изстрелвайки вода във въздуха от огромни червени камиони. Целият район беше отцепен, а от едната страна стояха зяпачи, наблюдавайки как пожарникарите си вършат работата и снимайки с телефоните си масивната стена от пушек.

Излязох и погледнах нагоре. Нямаше начин това да е инцидент. Нямаше начин да е съвпадение. Това беше тя — същата сграда, за която говорихме с Рейес преди няма и три часа. Онази, където го бях видяла за пръв път. Онази, където бе открита снимката.

Обадих се на Куки.

— Хей, скъпа. Трябва да ми провериш нещо.

— Имаш го.

— Искам да вземеш списъка с всички адреси, на които е ударил подпалвачът. В папката е. След това зачертай онези от тях, които чичо Боб е свързал с Рейес Фароу от времето, когато е бил арестуван за пръв път за убийството на Ърл Уолкър. Имам досието му в шкафа.

— Ясно, запомних. — Думите й бяха провлачени и предпазливи. — Мислиш ли, че има връзка?

— Това възнамерявам да разбера. Или, знаеш, ти да разбереш. — Затворих и закрачих към дежурния полицай. — Къде е жената? — попитах.

— Извинете? — Той тръгна към мен с вдигнати предупредително длани. — Трябва да стоите на тридесет метра.

— Жената, която подпалвачът е извадил, преди да запали мястото. Къде е?

Мъжът се огледа наоколо.

— Откъде знаете за това?

— Работя по този случай с полицейското управление на Албакърки под ръководството на детектив Робърт Дейвидсън. — Когато той не помръдна, му показах разрешителното ми за частен детектив и идентификационната карта от полицейското управление на Албакърки, която ме определяше като консултант. — Искате ли номера на детектив Дейвидсън?

Преди да успее да отговори, чух гласа на чичо Боб.

— Чарли — каза той, носейки се тежко към мен. Коляното трябва да го притесняваше отново. — Не очаквах да дойдеш. Доколкото можем да кажем, сградата е била празна, с изключение на онази жена. Не се радва, че е навън.

Кимнах. Трябва да беше госпожица Фей… и не, не би била щастлива, но други тревоги стягаха корема ми. Трябва да си е проличало.

— Какво има, тиквичке? — попита чичо Боб.

Предложих му слаба усмивка.

— Може би нищо. Просто… Надявам се да е нищо.

— Скъпа, ако знаеш нещо по този случай…

— Не съм сигурна. В момента Куки преглежда нещата. Ако открия нещо, ще се обадя.

Той кимна.

— Та, успя ли госпожица Фей да идентифицира подпалвача?

— Нем. Каза, че е било прекалено тъмно, но е бил висок и слаб.

Не можех да нарека Рейес точно „слаб“, но виждах защо госпожица Фей би могла. Тя виждаше света по странен начин.

— Твоята агент Карсън имаше някои доста добри следи по случая с банковите крадци.

— Да, за нещастие — казах аз.

— Твои приятели? — попита той, повдигайки вежди.

— Много добри мои приятели. Е, с изключение на един. Той искаше да ме разкара. И не, не на среща — казах, преди да успее да попита.

— О, имаш предвид да те разкара като да те разкара.

— Точно.

— Е, радвам се, че го изяснихме. Как върви с другия ти случай?

Дарих го с пораженческото си изражение. Онова, в което устните ми доста приличат на принадлежащи към патешкото семейство.

— Не върви.

— Съжалявам, хлапе. Кажи, ако мога да помогна.

— Мерси, чичо Боб. И внимавай с госпожица Фей. Сложила е ръка на…

— О, не, вече научих за това. — Той потърка рамото си. Тази жена беше напаст.

Покатерих се обратно в Мизъри, превъртайки отново в главата си известните ми факти. Рейес миришеше на пушек. Блузата му беше опърлена и имаше драскотини по лицето, нещо, на което госпожица Фей бе напълно способна, дори с него.

За пръв път в живота си се помолих да греша.

* * *

Тъй като бях наблизо, реших да проверя Харпър, преди да се насоча към следващата си спирка. Влязох през задния вход и чух звука от работещ пистолет за татуировки. Един от тях трябва да работеше върху приятел, тъй като нямаше да отворят още няколко часа.

Открих Пари на бюрото й.

— Здрасти, как е Харпър?

— Какво си направила? — попита тя, търсейки несръчно слънчевите си очила.

— Нищо. — Усещах, че бе по-добре да се правя на невинна, докато все още можех. — Защо? Какво съм направила?

Тя ги надяна, след което тръгна към мен.

— Сиена я няма. Върна се обратно в Ню Орлиънс.

Отстъпих назад, вдигайки ръце.

— Не сме правили нищо. Тя си падаше по теб, не по мен.

— Дойде вчера, треперейки и откачайки, каза нещо от рода, че не си това, за което се представяш. — Насочи яростен поглед към мен. — Как е открила?

Не можех да не забележа усмивката на лицето на Тре, докато татуираше октопод на гърба на колежанин. Рисунката беше невероятна. Зад октопода имаше лабиринт от парни механизми. Колелета и зъбци работеха заедно, за да задвижват стрелките на огромен часовник, покриващ лявата му лопатка. Но Тре се усмихваше по съвсем друга причина. Понякога бях толкова прозорлива. Мъжът тотално си падаше по Пари. Беше очарован от това, че Сиена я няма.

Отведох Пари на по-усамотено място.

— Баща ми се опита да ме застреля. Залегнах. Това беше.

— Баща ти се е опитал да те застреля?

— Само два пъти.

Тя наведе пораженчески глава.

— Между нас със Сиена наистина имаше връзка. Мислех, че може да е единствената.

— Срещаше се с нея само от един ден.

— И беше страхотен ден — каза тя, настръхвайки защитнически.

— Някога помисляла ли си си да се огледаш по-наблизо до дома? — попитах, шикалкавейки.

— Какво имаш предвид? В семейството ми? Защото обикновено на това не се гледа с добро око.

— Не, като например в дома ти. — Кимнах към Тре, докато поставяше светлосенки на едно пипало.

Отначало лицето й се изкриви от отвращение; след това преосмисли изражението си. Можех да чуя прещракването на зъбчатите колела, докато тя надничаше иззад стената, за да погледне отново.

— Секси е.

— Много ясно.

— Но е такъв… Не знам, женкар.

— Намерило се кой да го каже. Чакай малко. — Отправих й многозначителна усмивка. — Тревожиш се за конкуренцията.

— Не е така.

— Така е.

— Не е така.

— Така…

— Шефе! — извика Тре, гласът му бе изпълнен с веселие. — Ако сте приключили да обсъждате колко съм страхотен, клиентът ти си избра цвят.

Тя се изпъна.

— О, това е за мен. Поздрави Харпър от мен.

— Имаш го.

Понесох се към задната стая, но Харпър не беше там. Огледах целия район, включително и предната част на ателието на Пари. Никаква Харпър. Мамка му! Времето ми изтичаше.

* * *

След като госпожа Бийчър беше толкова услужлива първия път, когато говорих с нея, реших да я разпитам отново, само че този път щях да се концентрирам върху това каква е била Харпър, когато се е върнала от баба си и дядо си след сватбата на семейство Лоуел. Отново паркирах пред къщата й, отново се възхитих на лилавите й цветя и почуках на вратата й, чудейки се къде ли можеше да е отишла Харпър.

Госпожа Бийчър отвори солидната дървена врата, но остана зад мрежестата, също както и предния път. Макар че, за разлика от преди, изглеждаше раздразнена от това, че бях там. Не можех да я виня. И най-добрите ми се дразнеха.

— Здравейте отново — казах аз, махайки глуповато. — Това съм аз. Чудех се дали може да ви задам още няколко въпроса.

Тя погледна през рамо и каза:

— Вечерята ме чака.

— О, ще отнеме само минута.

След като стисна устни, тя кимна. Този път носеше сива рокля, която пасваше на косата и очите й, и бледожълта престилка.

— Страхотно, благодаря ви. Разбрах, че Харпър е останала с баба си и дядо си, докато семейство Лоуел са били на меден месец. Спомняте ли си нещо необичайно около това пътуване? Харпър изглеждаше ли като да е била насилвана по някакъв начин? Или тормозена? Нещо необичайно? — Отново извадих бележника си, просто за всеки случай, ако ми даде някоя пикантна клюка, защото най-добрите клюки бяха пикантните.

— Не особено. — Тя сви рамене и се замисли. — Всяка вечер се прибираше след цял ден игра на слънцето със съседските деца. Имаше ужасно слънчево изгаряне. С изключение на това, си прекарваше страхотно. Обожаваше да бъде в къщата на баба си и дядо си.

Направих пауза, после прокарах език по долната си устна.

— Прибирала се е? — попитах изненадано. — Искате да кажете, че сте били там? Били сте заедно с нея в къщата на баба й и дядо й?

Усмивката й се разтегна толкова фалшиво като кофти лифтинг. Изведнъж всяко нейно движение беше добре пресметнато, всяко изражение — отрепетирано.

— Да, бях. Предполагах, че го знаете.

— Не. Никой не го спомена. — Наистина ли беше толкова лесно да игнорираш прислугата сякаш не съществуват?

Вълна от смущение се понесе от жената и осъзнах, че може погрешно да съм определила източника на страха, който почувствах първия път, когато се срещнахме. Предположих, че се бои да говори с мен заради госпожа Лоуел и онова, което можеше да стори. Никога не си бях представяла…

Не, не можех да правя прибързани заключения. Освен факта, че не ме биваше в бързането, това беше мила възрастна дама. Милите възрастни дами не дебнат деца. Не ги тероризират или тормозят без причина, а каква ли причина би имал някой, за да тревожи петгодишно дете?

Реших да изиграя коза си, да видя дали ще се издаде. Почаках за миг, след което казах:

— Е, когато говорих с Харпър преди няколко дни, тя не спомена да сте били с нея. Но не сте забелязали нищо необичайно?

В момента, в който думите излязоха от устата ми, емоциите на госпожа Бийчър полудяха, сякаш бях спечелила джакпота от слот машина. Но беше професионалистка. Покер изражението й беше същинска красота. Емоцията, която се мътеше изпод спокойната й външност, беше като летен ураган, наблюдаван отдалеч.

Стоях зашеметена. Икономката? Сериозно ли? Беше висока метър и двадесет и кръгла като мъфин.

— Съжалявам, че задавам един и същ въпрос — казах, след като се отърсих набързо. — Просто наистина се тревожим за Харпър. Всяка информация, която ни дадете, ще бъде от полза.

Изведнъж изглеждаше по-крехка от китайски порцелан, когато открехна мрежестата врата и изкуцука настрани.

— Определено, определено. Съжалявам, че бях толкова груба. Заповядайте вътре. — Дори гласът й потрепери повече, отколкото когато първоначално отговори.

О, да. Това щеше да завърши зле.

Чудех се кой още беше вътре. Някой здравеняк, който й вършеше мръсната работа? Откачена дъщеря, която изпълняваше всяка нейна заповед? Не изглеждаше като някой, който ще убие заек и ще го остави на леглото на малко момиченце, но се бяха случвали и по-странни неща.

Принуждавайки краката си да се движат напред, пристъпих в мрежата на паяка.

— Мога ли да ти предложа малко чай, скъпа? — попита тя.

Че да можеш да го подправиш с арсеник? Не мисля така.

— Ъм, не, благодаря, така съм си добре.

Застанахме във фоайето и не можех да не забележа седемнадесетте милиона снимки на един и същ мъж, които имаше. Те обхващаха целия му живот от ранното му детство до около четиридесетгодишна възраст. Синът й, вероятно? Внук?

— Сега, какво друго би искала да знаеш?

Е, това, което исках да знам, бе как щях да докажа, че тази мила старица бе заплашвала Харпър практически през целия й живот. Но не мислех, че трябва да я питам това. Със сигурност имах нужда от доказателство. Или от пълно признание, записано с високо качество.

Тя погледна към другия край на фоайето, но не можех да кажа какво гледаше. За съжаление не можех и аз да се обърна и да видя, без да изглежда подозрително, а исках тази жена да ми довери факта, че напълно и несъмнено ме бе заблудила.

— Знам, че е глупаво — казах аз, завъртайки очи с безпомощна усмивка, — но госпожица Лоуел настоява, че някой се опитва да я нарани. Може ли да ми кажете какво си спомняте от престоя в къщата на баба й и дядо й? Помните ли кога — предполагаемите — добавих въздушни кавички — заплахи са започнали?

Усмивката й омекна от облекчение. Доколкото беше наясно, аз бях също толкова наивна, колкото и работодателите й през всичките тези години. Но трябва да призная, че бях объркана. Защо тази жена би тероризирала петгодишно момиченце? А после да продължи да го прави и през целия й живот? Толкова много, че Харпър да бъде вкарана в лудница? Самата мисъл беше ужасяваща.

Погледнах снимките, които ни заобикаляха. Може би е имала помощник. Не трябваше да си гений, за да разбереш, че в този тип на снимките има нещо, което го оприличава на убиец. Сините му очи изглеждаха твърде ярки. Кафявата му коса — твърде занемарена. Изражението му — твърде диво. Напомняше ми на Джералд Рома от началното училище, който гореше мравки с лупа. Никога не бе бил съвсем наред. Странно беше, че спонтанно се възпламени през последната седмица на първи курс в колежа. Отплатата е сурова.

Госпожа Бийчър се изкикоти и ме въведе по-навътре.

— Ама че въображение има това момиче, да знаеш. Започна да разказва истории, когато беше на пет, и така и не спря. — Тя се запъти към кухнята си. Надникнах във всяко възможно ъгълче и пукнатинка по пътя, опитвайки се да определя с какво точно си имах работа.

За късмет, Куки се обади тъкмо навреме.

— Съжалявам — казах, натискайки бутона за приемане на разговора, — ще ми дадете ли минутка? Трябва да отговоря.

— Давай, скъпа.

Обърнах се и изминах няколкото метра до отворената врата на кухнята и ми се стори интересно, че колкото повече се приближавах до вратата, толкова по-неспокойна ставаше госпожа Бийчър.

— Хей, Кук — казах аз, весела и доброжелателна. Но преди да успее да отговори подобаващо, казах: — Да, сега съм тук да говоря с госпожа Бийчър. Този случай е задънена улица. Не мога да намеря никакво доказателство за онова, за което говори Харпър Лоуел.

Думите ми малко успокоиха жената, така че продължих още малко в същата посока.

— Добре — каза Куки, схващайки, — в непосредствена опасност ли си?

— Не мисля, но човек никога не знае с подобни случаи.

— Какво мога да направя?

— Разбира се, мога да се срещна с чичо Боб на кафе. Можеш ли да му се обадиш и да му кажеш да се срещнем на онзи адрес, който ти ми даде?

— Със сигурност мога да го направя. Трябва ли да изпратя спешна помощ?

— О, не. Така е добре. Кажи му да не бърза. Почти приключих тук.

— Добре, звъня на Чибо веднага. Внимавай.

— Какво? Искаш да гледаш голи мъже в Интернет?

— Сериозно говоря.

Проклятие. Дори не се разпени. Какъв е смисълът да тормозиш някого, когато няма да избухне? Затворих телефона и пристъпих по-близо до онази врата. Не можех да видя през плътния мрак, но беше по-хладно, отколкото в останалата част от къщата, вероятно някакво мазе. Нищо хубаво не излизаше от мазетата, затова започнах да се извръщам, когато чух силно тупване. Остра болка експлодира в главата ми; после светът около мен се прекатури в серия от салта и болезнени подскоци.

Приземих се в купчина от коса и телесни части в дъното на доста стабилно стълбище. Човек би си помислил, че чамовото дърво ще поддаде. Но, мама му стара, това болеше.

Свих се в ембрионална поза, хващайки се за главата и стискайки зъби заради болката, която се изстрелваше от всяка молекула в тялото ми. Над мен чух вратата да се затваря и немощните стъпки на госпожа Бийчър да слизат по стълбите. Движеше се със скорост, на която би завидяло и бебе костенурка. Чугунен тиган висеше от ръцете й и бях съвсем сигурна, че това бе довело до бурното ми пътуване към неизвестното. Кой да знае, че чугунът е толкова твърд?

Все още имах нужда от доказателство за участието й в случая с Харпър. Точно сега имах само нападение с тиган от старица, която можеше да претендира, че има деменция и със сигурност щеше да се измъкне в съда. С всяка частица сила, която ми беше останала, накарах мускулите си да се отпуснат, тялото ми да се отпусне като варена юфка. Чичо Боб беше на път. Може би щях да успея да разплета случая, преди да пристигне.

Очите ми се насълзиха и усетих въздуха студен срещу мокрите си бузи, но това беше единственото положително нещо, което можех да извлека от ситуацията. Е, това и фактът, че вероятно щях да надбягам госпожа Бийчър, ако се стигнеше до там. По това време тя бе стигнала до половината на стълбището, затова реших да запазя силите си и да обмисля какво би било, ако живеем в свят, в който пеперудите господстват, а хората са техни роби.

Не помогна. Всичко, за което можех да мисля, бе болката, която се стрелкаше през Барбара, мозъка ми. Обикновено не обръщах особено внимание на Барбара — не се проявяваше много — но днес бе време да блесне. Бях сигурна, че части от нея изтичат през Фред, черепа ми.

Докато лежах там, правейки се на спагети, госпожа Бийчър се насочи към група етажерки и започна да рови из стари кашони, вероятно търсейки ръждива стара ножовка, за да ме разфасова, преди да ме зарови в същото това мазе. Не можех да не забележа, че подът бе от пръст. Удобно.

После чух още нещо. Вдигнах поглед, докато Харпър слизаше на пръсти по стълбите. Изгледах я кръвнишки, но тя се втурна надолу още щом ме видя.

— Чарли — прошепна тя, оглеждайки се ужасено, — какво стана?

— Какво правиш тук? — попитах през стиснати зъби, опитвайки се да не помръдвам устни. Не бях сигурна защо. Не исках нищо повече от това да се държа за главата и да се гърча в агония.

Харпър забеляза госпожа Бийчър. Тя сложи ръка на рамото ми, когато осъзнаването светна по лицето й.

— Спомних си нещо, затова дойдох тук.

— Наистина трябва да си вървиш. Може и да не ти изглежда така, но тази жена има страшно ляво кроше. — Метнах гневен поглед през рамо. — Проклета измамница. Как, по дяволите, може да размахва така чугунен тиган? Тя има размерите на тенис топка. — Но бях изгубила Харпър. Тя се взираше в гърба на госпожа Бийчър с комбинация на удивление и болка в очите. И в моите очи имаше болка, но по съвсем друга причина.

— Харпър — прошепнах, опитвайки се да привлека вниманието й. За щастие госпожа Бийчър изглежда не можеше да чуе нищо по-тихо от рев. — Миличка, какво си спомни?

Огромните кафяви очи на Харпър се сведоха към мен, но не бяха съвсем фокусирани.

— Внукът й — каза тя, а гласът й бе едва доловим шепот. — Дюи беше малко по-голям от мен. Живееше с нас. При госпожа Бийчър, в апартамента й.

Болката спадна леко, туптенето стана почти поносимо.

— Какво стана, скъпа? Била е заедно с теб в къщата на баба ти и дядо ти, докато родителите ти са били на меден месец. Да не би внукът й да те е наранил?

Изражението й бе толкова дистанцирано, та се боях, че няма да отговори. Но след минута тя каза:

— Не. Не мен. — Тя закри устата си с ръце. — Малко момче. Мисля, че уби малко момче.

Стиснах очи в бегъл опит да блокирам в ума си картините, които думите й извикаха.

— Госпожа Бийчър намери Дюи. Той се опитваше да събуди момченцето, но не можеше. Тогава тя ме видя.

Погледнах я отново.

— Госпожа Бийчър? Видяла те е наблизо?

— Да. Играехме на криеница в плевнята, но Дюи се ядоса, когато момченцето го намери. Не съм сигурна какво се случи, но те започнаха да се борят. Дюи го повали и седна отгоре му, докато то не спря да се съпротивлява. Спря да диша. — Харпър стисна очи и сълзите потекоха от тях. След това подскочи, спомняйки си още. — Дойдох тук. Дойдох да попитам госпожа Бийчър защо го направи. Защо скри случилото се.

Очевидно госпожа Бийчър бе открила каквото търсеше. Беше се запътила към нас. Трябваше да побързам.

— Харпър, какво направи тя? Какво направи госпожа Бийчър в онзи ден, когато сте били в плевнята?

— Сграбчи ме. — Харпър прехвърли вниманието си върху ръцете си. — Имаше остри нокти и ме разтърси. Каза, че Дюи случайно е убил заек. Бял заек. И ако някога кажа на някого, ще направи същото с мен. После сложи заека в куфар и го донесе обратно в града заедно с нас.

Шокът ми трябва да си бе проличал.

Харпър кимна, когато тъгата изпълни очите й.

— Но не беше заек. Сега си спомням. Това момченце е погребано някъде в нашия имот. В червен куфар.

Дробовете ми се свиха. Куки ми бе казала, че около онова време има изчезнало момченце от Пералта, а Пералта и фермите Боске бяха една до друга. Трудно бе да се каже къде свършваше едната и започваше другата. Случаят никога не бе разкрит.

Е, със сигурност щеше да бъде.

Все още преструвайки се, че бях в безсъзнание, притворих клепачи, докато госпожа Бийчър се приближаваше. Можех да виждам достатъчно, за да различа образа й, докато влизаше в полезрението ми. Носейки шило за лед. Шило за лед. Какво, по дяволите? Тази жена беше студенокръвна. Харпър ахна и закрилнически се хвърли отгоре ми. Това бе едно от най-милите неща, които някой някога бе правил за мен.

Вратата над нас се отвори и тежки стъпки прозвучаха по стълбите. За нещастие нямаше начин да е чичо Боб. Нямаше достатъчно време. И чичо Боб почти винаги викаше нещо от рода на „Полицейско управление на Албакърки! Горе ръцете!“. Този тип не извика нищо.

Свих се, когато мъжът от снимките застана до мен. Отчасти защото беше гигантичен, почти два пъти колкото госпожа Бийчър, но предимно защото работата стана сериозна. Сега трябваше да надбягам и двама им, докато Барбара изтичаше през Фред.

— Коя си ти? — попита ме той. Очевидно си говореше със спагети, докато изпълнявах най-добрата си имитация на варена юфка.

— Тази жена иска да те отнеме от мен. Ще се наложи да я засеем в земята, за да може да поникне.

Той наведе глава.

— Не мисля, че искам да го правя повече.

— И аз не искам, но имам нужда да се тук при мен, медунчо. Кой друг ще върши работата в двора?

Работата в двора?

— Знам, бабо, но…

Проклетата работа в двора?

— Без „но“. Сега, погрижи се за нея, както за госпожица Харпър.

Той погледна към тъмния ъгъл на мазето. Към прясна камара пръст.

— Харпър беше добра с мен.

Аз щях да й кося моравата, да му се не види. Това наистина ли беше заради работата в двора?

Тя се протегна и потупа голямото му рамо.

— Зная. Зная. Но тя щеше да те предаде на полицията. Щяха да те отведат в затвора, захарчо. Какво бих правила без теб?

Той сви рамене и тя изкудкудяка щастливо, щипвайки го за бузата сякаш беше на четири. Много го бях загазила.

Сграбчвайки шилото за лед, сякаш животът й зависеше от него, тя погледна надолу към мен.

— Задръж, обаче. Първо трябва да се уверя, че е мъртва.

Тя се приведе на едно коляно до мен, мъчна работа, която ми даде достатъчно време да си помисля какво би се случило, ако полярните шапки се разтопят. След като това мина, се зачудих дали ще мога да избягам или да се опитам да вразумя Дюи. Изглеждаше малко по-разумен от половинката си.

— Сега, къде предполагаш, че е сърцето й? — попита въпросната половинка.

Бети Уайт? Щеше да се прицели в Бети?

Инстинктивно ръцете ми се стрелнаха, за да я прикрият. Беше толкова крехка. Толкова уязвима. А госпожа Бийчър възнамеряваше да я надупчи с шило за лед? Не и в маята смяна.

Жената подскочи от изненада, а аз залазих към стълбите, когато тежест, сравнима с бетонобъркачка, се приземи върху гърба ми.

— О, така е добре, захарче. Дръж я така. Сега, къде ли отиде това шило за лед?

Харпър се метна напред, възнамерявайки да събори Дюи от мен, и беше изненадана, когато прелетя право през него.

Проклятие. Трябваше да й кажа. Трудно беше, когато хората не знаеха, че са мъртви. Осъзнаването ги изпращаше в състояние на шок и понякога не ги виждах с години. Но наистина трябваше да й кажа, защото смаяното изражение на лицето й, когато се обърна и протегна ръка през главата на Дюи, разби сърцето ми.

Тя прикова поглед в моя.

— Мъртва съм? — попита тя, гласът й бе дрезгав от емоциите. Тя се отпусна на земята, а изражението й бе отнесено като на хиляди километри.

Изпънах се срещу тежестта на Дюи, чудейки се с какво, по дяволите, го хранеше баба му, но развълнувана от това, че бе изгубила шилото за лед.

— Съжалявам, Харпър. — Едва успявах да произнеса думите. — Исках да ти кажа.

— Какво? — попита госпожа Бийчър.

— Обадих се на полицията — казах, извивайки врат. — Идват насам.

Тя се подсмихна и ми обърна гръб.

— Трябва ми повече светлина. Къде може да е изчезнало това чудо?

— Убили са ме? — попита Харпър, все още замаяна.

Протегнах се към нея и сложих ръка на коляното й.

— Да. Не съм сигурна кой точно. Помниш ли какво се случи?

— Тя говори, бабо.

— Е, седни по-силно.

Той последва съвета й и подскочи, а всичко, за което можех да мисля, бе: „О. Боже. Мой.“. Къде беше чичо Боб, когато имах нужда от него?

Чувствайки се като във филм на ужасите, чакайки злите клоуни да изскочат изпод стълбището, опитах да се съсредоточа върху начините да преживея това шоу на изроди.

— Какво правиш?

Обърнах се на другата си страна, за да видя Ейнджъл. Беше смръщен неодобрително.

— Опитвам се да дишам — казах аз, опитвайки се да дишам. Но мракът се прокрадваше в периферното ми зрение.

— Защо този тип седи върху теб? — Тогава видя Харпър. — О, здрасти. — Той кимна за поздрав, но тя все още беше в шок. Тя вдигна ръце и ги погледна, завъртайки ги отново и отново.

— Предполагам, че не можеш да избуташ този тип от мен? — попитах го.

— Предполагам, че мога да опитам.

— Скоро ли?

Ейнджъл се намръщи, след което се фокусира върху Дюи и се концентрира. След няколко секунди, бутна. И Дюи се прекатури.

Сладка работа.

Отново залазих към стълбите, докато се борех с наклона на земята. Той продължаваше да ме запраща към стената и осъзнах, че вероятно имах сътресение. За съжаление Дюи се възстанови и се пресегна през стълбите, сграбчвайки крака ми и издърпвайки го изпод мен.

Това щеше да боли.

Мда. Брадичката ми се блъсна в едното стъпало, удряйки зъбите ми едни в други. Толкова приличаше на хилядите филми на ужасите, които бях гледала.

Замайването изигра голяма роля, когато се строполих обратно надолу по стълбите.

Вдигнах ръце и казах:

— Трябва да се успокоиш.

Точно тогава Дюи обви големите си ръце около гърлото ми. Някой ден щях да осъзная, че да казвам на хората да се успокоят има точно обратния ефект.

— Дръж я здраво, захарче. Не мога да намеря проклетото шило за лед. Ще се наложи да използвам тигана.

— Трябва да спреш да мислиш като човек — каза Ейнджъл.

— Не помагаш. Иди да доведеш Рейес.

— Тук съм — каза Рейес от ъгъла. — Гледам как ти сритват задника. Отново.

Плътната му черна роба се развя около мен, като въобще не помагаше за внезапния порив на морска болест. Това определено беше безтелесният Рейес. Семейство Бийчър не можеха да го видят.

Когато хватката на Дюи се изплъзна за частица от секундата, казах на Рейес:

— Направи нещо.

— Може ли да й счупя врата?

— Не.

— Може ли да счупя неговия врат?

За това трябваше да се замисля.

Госпожа Бийчър се бе насочила към мен с тиган в готовност.

— Трябва… да спасиш… Фред и Барбара — казах. С ръцете на Дюи около врата ми звучах като анимационен герой. Факт, който не можеше да е трогателен. Сериозно, колко дълго щеше да остави това да продължава?

— Опитвам се да те оставя да откриеш силите си.

— Майната им на силите ми. Направи нещо.

Рейес се дематериализира и се материализира отново до мен. Чух песента на острието му; после хватката на Дюи се отпусна, изражението му премина в изненада и той падна на земята. Рейес бе прекъснал гръбнака му, макар че щеше да отнеме известно време на докторите да го осъзнаят. Нямаше да има външна травма. Рейес го беше разрязал отвътре.

Госпожа Бийчър спря, цялото й лице изобразяваше шок.

— Госпожо Бийчър — казах аз, кашляйки и пръскайки слюнки, — пуснете този тиган на момента.