Даринда Джоунс
Четвъртият гроб под краката ми (16)

Глава 16

Не ме съдете по това, че съм тиха.

Никой не планира убийство на глас.

Надпис върху тениска

След като Рейес ме измъкна от тиксото и изчезна, както обикновено, изразявайки невероятната нужда да бъде някъде другаде, аз излязох от лудницата и минах покрай няколко мотористи, мотаещи се край дома на Донован. Зачудих се дали знаеха за грабежите. Или за това, че нямаше да го има известно време. Демонстрирайки колкото се може повече безгрижие — и надявайки се, че онова в косата ми не бе твърде забележимо — се отправих надолу по улицата към смесения магазин наблизо. Това не беше най-безопасният квартал, в който да се разхождам, дори и в ранния следобед.

Събрах косата си на опашка, след което измъкнах телефона от джоба си и изпратих съобщение на Донован, за да го уведомя, че едва бях избягала, без да жертвам живота или целомъдрието си. После се обадих на Гарет.

— Суопс — каза той с бизнес тон. Телефонът му имаше идентификация на обаждащия се, за бога.

— Имам нужда от превоз.

— Имаш нужда от терапевт.

— Вярно е, но първо ми трябва превоз.

— Защо? Къде е джипът ти? — Звучеше задъхан, сякаш тичаше. Или правеше секс. Със сигурност не бях уцелила чак толкова лош момент.

— Мизъри е на мястото на банков обир.

— Дори няма да питам. — Учеше се.

— Ще съм в „Джъг-ен’-Чъг“ оттатък Бродуей.

— Стриптийз клуба?

— Не, и гадост. Смесеният магазин.

— О. Надявах се, че си сменила професията.

— Пич, не искаш да виждаш как изглеждам, докато танцувам на пилон. Веднъж съм го правила на моминско парти и нека просто да кажа, че не завърши добре.

— Танцувала си на пилон на моминско парти?

— Дълга история. Ще дойдеш ли да ме вземеш, или не?

— Предполагам. Ще ми трябва известно време да пристигна.

— Е, побързай. Имам си работа за вършене. И може да ме арестуват за съучастничество, така че трябва да действам. — Все още трябваше да проверя Харпър и да свърша още малко разследване по нейния случай. Заплашващият ме арест за съучастничество в банков обир щеше да отнеме от времето ми за разследване на престъпления.

— Пак ли си с онази чанта, на която пише „Мамка му“? Предупредих те да не излизаш с нея пред хора.

— Не за аксесоар^[1]. За съучастник. Просто ела да ме вземеш.

— Добре.

Затворих му и се обадих на приятелски настроения си контакт в местния офис на ФБР. Бяхме се запознали във връзка с един случай преди няколко месеца и я харесвах. Караше ме да се усмихвам и почти никога не бе заплашвала да ме арестува. Разбирахме се страхотно. И знаех, че ще бъде добър съюзник, ако се случеше да се появя в ролята на заподозрян след банков обир.

След като нямах опаковка от бонбон, която да ми помогне с лошата връзка, която щях да имам, прибегнах до обичайните гласови звукови ефекти. Когато агент Карсън вдигна телефона, започнах представлението си.

— Агент… агент Карсън — казах, пъхтейки в телефона.

— Да, Чарли. — Не изглеждаше да бе впечатлена, но нямаше да спирам сега.

— А-аз знам кои са кшкшкшкшкш.

— Сега съм малко заета, Дейвидсън. Кой е Кш и защо ме интересува?

— Съжалявам. Моя кшкшкш… е кшкшкш… ва.

— Повтарям. Какво е Кш? И какво ме интересува, че кш-ва?

Трудна беше. Знаех, че би трябвало да изчакам и да купя Butterfinger^[2] от „Джъг-ен’-Чъг“. Тези опаковки пукаха като оризови вафли в събота сутрин.

— Не слу-кшкшкш.

— Много си зле в това.

— Банкови кр-кш-ци. Знам кои кшкш.

— Чарли, ако не спреш с тези глупости…

Затворих и изключих телефона си, преди да се усети какво се опитвах да не й кажа и да ми звънне обратно. Цялото нещо щеше да е много по-убедително, ако ме бе открила завързана на пода в лудницата. За щастие, това не се случи.

* * *

Стигнах до магазина за рекордно време, но можех да си позволя единствено банан. Бяха на промоция, а мока латето беше безбожно скъпо. Напълно забравих да питам Рейес за моя един милион долара. Това да съм прекалено бедна, за да си купя кафе, ставаше банално.

Куки звънна, точно когато Гарет паркира. Бях включила отново телефона си като предпазна мярка, когато мъж в стар кадилак не спря да ме пита дали искам да пробвам антифриза му.

Все още опитвайки се да се слея с местните, отговорих на телефона, казвайки:

— К’во става, приятелко?

— Пак ли си в някоя лоша част на града?

— То се знае. — Качих се в пикапа на Гарет и напълно го игнорирах. Беше забавно. — Но днес научих нещо.

— Да?

— Ако се наложи да ядеш банан пред публика, никога не поддържай зрителен контакт.

— Добре е да се знае. Та значи, прегледах активността по времето, когато всичко е започнало, когато родителите на Харпър са се оженили. Има предимно дребни неща, с изключение на убийството в планината Манзано, но този случай е бил разрешен. Има и случай на изчезнал човек, който никога не е бил разрешен, малко момче, но това е било в Пералта. Доколкото мога да кажа, нищо от това няма общо със семейство Лоуел.

— Е, добре. Благодаря, че провери.

— О, и психиатърът ще те види, но само ако се договорите на място. Има още няколко срещи за днес, след което ще ходи извън града.

— О, тъкмо навреме. Ако се натъкнеш на още нещо…

— Знам къде да те намеря.

Затворих и предоставих на Гарет почти пълното си внимание. Всъщност мъж, спорещ с автомат за вестници, привлече повечето от вниманието ми, но каквото беше останало, предложих на Суопс.

— Hola^[3].

— Та, къде отиваме или ще си стоим тук, докато ми свърши горивото?

Тъкмо щях да отговоря, когато агент Карсън позвъни. Да му се не види. Трябваше отново да си изключа телефона.

Посочих на изток, нареждайки на Суопс да кара натам, след което отговорих на позвъняването. Когато започнах да правя онова нещо с кшшш, тя каза:

— Дори не си го и помисляй. Защо джипът ти е на мястото на банков обир?

— О — казах аз отново запъхтяна, — слава богу, че се свърза с мен. — Преглътнах с усилие. Гарет поклати глава и се съсредоточи в пътя. Напълно подкрепях това му решение. — Това се опитвах да ти кажа. Взеха ме за заложник.

— Да, видях записа от охранителните камери.

— Вярно, значи знаеш…

— Знаеш ли колко години ще ти дадат за това?

Е, гадост.

— Наистина ме взеха за заложник. Нещо такова. И мога да ти кажа кои са крадците.

След дълга пауза, в която бях сигурна, че тя се възстановява от шока от добрия си късмет, тя каза:

— Слушам те.

— Но трябва да предадеш на чичо Боб.

— Добре.

— Сега там ли си? В банката? Мога да дойда след малко.

— Дейвидсън, кой обра тази банка?

Издишах продължително, печелейки колкото мога повече време, давайки на Донован възможност да се приближи с още няколко метра до Мексико, след което казах:

— Шепа мъже от местен мото клуб, наречен „Бандитите“, но трябва да поговорим за тях, преди да хукнеш неподготвена.

— Никога не правя нищо неподготвена.

Не се съмнявах в това нито за секунда.

— Момчетата са били изнудвани и онзи, който е уредил удара, е знаел, че парите ще са там, но не работи в банката. Кой друг би знаел за това? Примерно шофьорът на бронираната кола? Или съпругът на някой, който работи там?

Можех да чуя тропащи по тротоара обувки, докато търсеше по-усамотено място. Тя прошепна в телефона.

— Да не казваш, че е бил вътрешен човек?

— Точно това казвам. Тези момчета го направиха, без съмнение, но не са имали друг избор.

— Е, с теб винаги е забавно, това поне е сигурно.

— О, благодаря ти. — Толкова беше мила. — Ще се видим при джипа ми.

— Тук ще съм.

Затворих, след което попитах Гарет:

— Мога ли да те наема за остатъка от деня?

— Разбира се — каза той, свивайки рамене. — Тъкмо приключих с един важен случай. Мога да се възползвам от един следобед извън офиса.

Той всъщност нямаше офис, а по-скоро пикап. Огледах богатото разнообразие от листи, папки и кутии с храна за вкъщи, които покриваха задната му седалка.

— Мислех, че това е офисът ти.

— Повече или по-малко е така. Казах го метафорично.

— Макар да съм впечатлена, че знаеш какво значи тази дума, трябва да съм честна. Нямам никакви пари, с които да ти платя.

— Досетих се. А къде е джипът ти?

Бях малко изненадана, че не знаеше. Явно не бе слушал радиото. Със сигурност обирът бе по всички новини.

— Ами, джипът ми е пред Общинска банка „Бернарило“, но преди това трябва да свърша някои неща, а нямам много гориво.

— Не каза ли току-що на онзи агент, че ще отидеш веднага?

— Казах, че ще съм там. Не казах кога. А ти си този, който не спира да ми повтаря, че имам нужда от терапия. — Ухилих му се. — Да отидем да се видим с психотерапевт.

Той сви рамене и последва указанията ми към работното място на настоящия психотерапевт на Харпър. То беше в малка сграда от края на седемдесетте, завършено в екстериор от вулканични камъни и метални пръти, стърчащи над пешеходната пътека.

Влязох вътре, докато Гарет остана отвън в пикапа, чудейки се дали може да бъде арестуван за участието си в моето отбягване на федералния агент. Уверих го, че работата не е такава. И той ми повярва. Не ми се щеше да съм на негово място, ако грешах, а ако се случеше така, той щеше да го отнесе. Можех да твърдя, че насила ме е вкарал в колата и ме е държал в плен два часа.

От него ставаше идеална изкупителна жертва.

Свалих слънчевите си очила и се представих на много стоически изглеждаща рецепционистка, преди да седна в чакалнята. След двадесет минути най-накрая бях отведена до кабинета на доктора. Психотерапевтът на Харпър беше дребничък човек със сива коса и мургава, сбръчкана кожа. Той седна със скръстени в скута ръце и лице с изражение, което казваше „без коментар“.

— Благодаря, че ме приехте, д-р Роланд. — Седнах срещу него на огромното махагоново бюро, опитвайки се да не му придавам значение. — Имам само няколко въпроса за Харпър Лоуел.

— Госпожице Дейвидсън, както рецепционистката ми вече ви е казала, няма абсолютно нищо относно Харпър или нейното лечение, което да мога да споделя с вас. Като частен детектив трябва да сте наясно с това.

Знаех го, но той всъщност не трябваше да казва нищо. Можеше просто да си седи там, докато задавам въпросите. Собствените му емоции щяха да ми помогнат повече, отколкото би предположил.

— Разбирам, но Харпър ме нае, д-р Роланд, и ме помоли да прегледам случая й.

— Видяхте ли се с нея? — попита той. — Пропусна последната си среща.

— Дойде да ме види преди няколко дни, когато ме нае. Кога за последно я видяхте?

— Тръгна си по средата на последната ни среща. Много внезапно и много обезпокоително. Оттогава не съм я виждал или чувал.

Кимнах по открит и неосъдителен начин.

— Знаете ли какво предизвика внезапното й напускане?

— Да.

— Можете ли да ми кажете?

— Знаете, че не мога.

— Но е получила обаждане по телефона или съобщение, нали? — Какво друго можеше да бъде?

Той се усмихна.

— Вероятно.

Лъжеше, така че сега трябваше наистина да разбера какво друго би могло да бъде. Дали е било нещо, което той й е казал? Или нещо, което е излязло по време на сесията им. Възможно ли бе да е казал нещо, което да е отключило спомен?

Знаейки, че няма да ми каже направо, попитах:

— И кога се случи това?

— Тя пропусна последната си среща, така че е било миналия вторник.

— Обадихте ли й се?

Изглежда ставаше все по-неспокоен.

— Позвъних и оставих съобщение, но тя не ми върна обаждането.

— Какво й се е случило, когато е била на пет годинки?

С въздишка на досада той разкръстоса краката си, намести се, след това отново ги кръстоса, като все така успяваше да изглежда удобно като мишка в терариум на боа.

— Госпожице Дейвидсън, очаквам клиент след…

— Вярвам й — казах аз, привеждайки се напред и очаквайки реакцията му. — Мисля, че е била тероризирана методично и системно доста дълго време. И наистина вярвам, че животът й е в опасност. — Съдейки по емоциите, които се изливаха от него, той също го вярваше.

Той отклони вниманието си, като махна мъхче от сакото си и каза:

— Не мога да не се съглася.

— Благодаря ви — казах, доволна от сътрудничеството. — Без да нарушаваме работния ви кодекс или да издавате нещо, имате ли някаква представа, базирана на наученото досега, кой стои зад тези атаки?

Разкаяние премина през него.

— Не, госпожице Дейвидсън, болезнено много съжалявам, че трябва да отрека.

Гадост. Още един задънен изход.

— Но мога да кажа това… — Той прочисти гърлото си и огледа плодовото дърво пред прозореца. — … понякога миналото се връща, за да ни преследва.

Знаех си. Каквото и да се беше случило, когато е била на пет, бе сложило началото на всичко и д-р Роланд го знаеше. С благодарствена усмивка казах:

— Със сигурност е така. Много ви благодаря, че ме приехте.

Той се изправи и ми стисна ръка.

— Може ли да й предадете да ми се обади, моля ви?

— Ще направя каквото мога.

* * *

Когато излязох от кабинета на доктора, получих съобщение от Куки, нареждащо ми да й се обадя.

— Мисля, че напипах нещо — каза тя.

— По-добре да не грип, защото имаме случай за разрешаване, а не си особено добра в работата си, когато си на лекарства.

— Е, не съм сигурна дали това ще има значение, но семейство Лоуел са настанили Харпър в лудница, когато е била на дванадесет.

Студена горчилка премина през мен при мисълта, че Харпър е била настанена в лудница. Обаче можех да използвам тази информация срещу госпожа Лоуел.

— И се обзалагам, че това не е нещо, което искат отпечатано в страниците за светското общество. Ако Албакърки имаше такива страници. Богаташите са странни в това отношение.

— Така съм чувала. Не че знам от личен опит.

— Хей, опитвам се да ни осигуря милион долара. Само задръж още малко.

— Попитала си Рейес за милион долара?

— Да.

— Добре, ами, кажи му да побърза. Имам нужда от педикюр.

— Кук, как може да мислиш за пръстите на краката си в такъв момент?

— Помниш ли когато бягахме от онзи тип със странното око и ти беше разстроена, защото си си оставила мока латето в апартамента му?

— Не съм сигурна, че разбирам какво искаш да кажеш.

* * *

Придумах Гарет да ме закара чак до другия край на града до къщата на родителите на Харпър с надеждата да хванем господин Лоуел навън в градината. Тъй като се предполагаше, че бе на смъртно легло, шансовете не бяха на моя страна, но можех да повъртя на шиш сприхавата му съпруга. Госпожа Лоуел знаеше нещо и, мамка му, със сигурност щеше да ми каже. А сега, благодарение на уменията на Куки с търсачките, вече и аз знаех нещо.

Нямаше да имам много време, преди всичко да излезе наяве. Трябваше да се възползвам от коза в ръкава си, докато можех.

Странното е, че Гарет мина през портите по-лесно, отколкото успях аз първия път. Вероятно помогна фактът, че не се опита да поръча тако. Отново бяхме поканени в стаята за рисуване. Харесваше ми, че мога да го кажа.

Сръчках Гарет с лакът.

— Това е стаята за рисуване.

Глупав кикот се надигна в гърдите ми.

— Понякога ме плашиш.

— И на мен ми се случва. Странно е. — Погледнах подписа на една от картините на стената. Пишеше „Норман Рокуел“. — Леле-мале — казах впечатлено.

— Госпожице Дейвидсън, наистина — каза госпожа Лоуел, шъткайки ми със съскане и свиреп поглед, а после се втурна в стаята и затвори вратата.

— Съжалявам. Не мисля, че някога съм виждала Норман Рокуел на живо.

Гърдите й се издуха от гордост.

— Джейсън спечели това на търг в началото на века.

Да не би току-що да каза „в началото на века“?

След като Гарет се представи, седнахме и реших да премина директно на въпроса.

— Може ли да ми разкажете за периода, в който Харпър е била настанена в лудница?

Лицето й се разтегна в маска на унижение. Нямам представа защо.

— Както знаете, нищо от това, което правехме, не помагаше, така че да, наложи се да я настаним в лудница, когато беше на дванадесет.

Дванадесет? Сърцето ме болеше за нея.

— Там опитахме няколко форми на терапия, докато не открихме една, която свърши работа.

Имаше предвид, докато не са открили някоя, която е накарала Харпър да млъкне.

— За съжаление краткотрайната памет на Харпър беше засегната от някои от процедурите, но поведението й изключително се подобри.

Без повече обяснения, знаех точно за какви процедури говореше. Електрошокова терапия. Говореше за ЕКТ. Презрението ми към госпожа Лоуел стигна предела си.

— Успяхме да я вземем у дома и за няколко години всичко се върна към нормалното. Години, подчертавам. Но нестабилното й поведение бавно се завърна, докато нямахме друг избор, освен да я помолим да си тръгне. — Когато повдигнах вежди, тя оправда действията си с: — Тя беше на осемнадесет по това време, а ние й купихме къща. Не е като да сме я изхвърлили на улицата. После се омъжи за онзи хулиган, само за да ни направи напук. Продължи само пет минути.

— Госпожо Лоуел, можете ли да си спомните нещо необичайно да се е случвало с Харпър около времето, когато сте се омъжили за господин Лоуел? Била ли е заплашвана или тормозена?

— Обсъждала съм това хиляди пъти с терапевта й и с полицията. Единственото, което се промени, което може да е довело до такива крайни поведенчески промени, бе бракът ни. Нищо друго не се е случило.

— Сигурна ли сте?

Когато отбягна въпроса, загледана в ноктите си, а после заразглежда внимателно килима, го усетих. Този трепет на съмнение. Това зрънце скептицизъм, което я разклаща.

— Госпожо Лоуел, всичко, което може да си спомните, би било от полза. Харпър имала ли е някакви порезни рани? Прибирала ли се е някога особено мръсна или ужасена? Нещо, което да ви е карало да вярвате, че е била тормозена по някакъв начин?

— Не. — Тя наклони глава. — Не е нещо, което да съм забелязала, но наистина не я познавах, преди с Джейсън да се оженим. Изглеждаше като сладко момиченце. Беше сърдечна и имаше доста прилични маниери. Но след като се върнахме у дома, тя беше много различно дете.

Значи е била един човек преди сватбата им и друг човек след това.

— И през това време е стояла при биологичните си баба и дядо?

— Да. След това починаха, за съжаление, но дори и те нямаха представа какво би променило Харпър толкова драстично.

— Добре, значи нещо може би се е случило по пътя към дома. Имам предвид, имало ли е някакъв инцидент?

— Не е споменавано за такъв. Наистина, госпожице Дейвидсън, това може да продължи цял ден.

Гадост. Доникъде не стигах с този случай. Нито една следа, по която да продължа.

Изправихме се и младата й икономка отново ни изпрати до вратата, но този път госпожа Лоуел ни последва. Икономката изглеждаше доста хлътнала по Гарет.

— Опитах се да й се обадя — каза госпожа Лоуел. — Не приема обажданията ми. Ще я накарате ли да се обади на баща си, моля ви?

— Ще се постарая.

* * *

Обадих се на Куки в минутата, в която се озовахме в пикапа на Гарет.

— Всички мащехи ли са кучки? — попитах я, знаейки колко ужасно звучи. Самата аз се свих при тези думи. Една от добрите ми приятелки беше мащеха и беше най-хубавото, което се е случвало на тези деца.

— Отгледана съм от мащехата си — каза Куки. И това го знаех. Затова се обадих на нея.

— Съжалявам. Не го мислех.

— Напротив и имаш право да питаш такова нещо, скъпа, след всичко, през което си преминала с твоята. Но моята беше невероятна. Ако не беше тя, детството ми щеше да бъде много по-различно, и то не в добрия смисъл.

— В такъв случай и аз съм й благодарна.

— Благодаря. Ще й предам. Имаш ли нужда от нещо?

— Потвърждение.

Тя се засмя.

— За какво?

— Това, което вече ми даде.

Казах на Гарет да потегли към банката. Не можех да си представя агент Карсън да ме чака още дълго. Телефонът ми иззвъня, докато се отправяхме към мястото. Разбира се, всичко вече щеше да е нормално, но агент Карсън можеше да ми е малко сърдита за това, че не се появих веднага.

— Къде си, по дяволите? — каза тя, в отговор на моето „Домът на Чарли за ядящи се прашки“.

— Съжалявам — казах аз, свивайки се от тона й, — правех доставка. Ядящите се прашки са много популярни в момента.

— Както и затворническите униформи.

— Стават ли за ядене? Изглежда това е най-добрата ми рекламна стратегия.

— Ако не си тук до две минути…

— Тук! — извиках в телефона, докато отбивахме в паркинга срещу въпросната банка. — Тук съм. — Закрих телефона с ръка и прошепнах на Гарет: — Толкова е чувствителна.

— Къде е това тук?

— Обърни се.

Късата й тъмна, подстригана на черта коса се люшна наляво.

— На другата страна.

Тя се завъртя на 180 градуса и ни видя да паркираме.

— Ето ме. — Помахах й през предното стъкло. — Тъкмо навреме. Фю.

Преди да изляза, се обърнах към Гарет. Той задържа погледа си насочен право напред, чакайки ме да освободя колата му. Беше по-тих от обикновено. Е, добре, той винаги беше тих, но не и мъртвешки тих. Не от типа „бях в ада и никога вече няма да бъда същия“.

Сбръчках брадичка и казах:

— Искаш ли да поговорим за това? Какво беше да бъдеш в ада?

Той се обърна към мен толкова бързо, че движенията му ми напомниха за тези на Рейес. Сребристите му очи приковаха моите, погледът му беше твърд, челюстта — сключена. Когато проговори, той го направи със зловеща целенасоченост, всяка сричка точно подбрана.

— Искаш ли да говориш за това какво е чувството остър като бръснач метал да прорязва плътта ти, докато стигне до костта?

Боже! Изведнъж се оказа в настроение.

— Значи отговорът е „не“?

Той изви единия ъгъл на устата си, но в жеста нямаше никакъв хумор.

— Добре, ами, хубаво си поговорихме — казах, опипвайки слепешката за дръжката на вратата.

Той се върна към взирането през предното стъкло на колата.

Когато излязох, агент Карсън стоеше, потропвайки с пръстите на краката си по паважа. Нямах представа, че хората наистина го правят.

— Та, кое те кара да мислиш, че е вътрешна работа? — попита тя. Без „здрасти“. Без „как са жената и децата“. Само работа, както обикновено. Харесвах я.

— Така ми казаха крадците.

— И имената им са?

— Казах ти, Бандитите.

— Бандитите са голям мото клуб. Трябват ми имената на мъжете, които са влезли въоръжени в банката, задържали са група клиенти като заложници и са изнесли от банката пари, които не им принадлежат. — Тя посочи към отсрещната страна на улицата за пояснение.

— Те всъщност не са вадили оръжията си — казах аз, поправяйки я. — Не го правят, освен ако не се наложи. Виждала съм историите в новините.

— Чарли — каза тя, остротата в гласа й беше предупреждение.

— Добре. — Изпълних дробовете си с въздух и бавно го изпуснах, съжалявайки за това, което щях да направя. — Не знам имената на всички — казах, лъжейки. По някаква причина не можех да се принудя да й кажа за Сабрина. Тя беше момиче. Никой не би я заподозрял. Кой ще може да каже дали съм видяла лицето на шофьора, или не? Тя участваше, за да помогне на моите мотористи, и по някаква причина усещах, че съм й длъжница за това. — Тримата, които знам и които са били изнудвани, са Майкъл, Ерик и Донован. Има и още двама, но не знам имената им. О, чакай — казах, размисляйки. Донован беше споменал името на русия. — Имаше рус тип на име Едуардс. Искаше да ме разкара.

Тя си записа всичко, което й казах. Без да вдига поглед, попита:

— Наистина? Сладък ли е?

— Не, имам предвид като да ми попречи да свидетелствам, искаше главата ми на поднос.

— Завързваш приятелства където и да отидеш, нали?

— Откачено, нали? — После се приведох към нея. — Те не са лоши момчета, агент Карсън. Наистина са били изнудвани.

— Ти го твърдиш, но там вътре никой не е държал пистолет, насочен към техните глави.

Знаех си, че ще го види така. Налагаше се и не можех да я виня, но трябваше поне да се постарая и другия тип да бъде обвинен. Беше замесен точно колкото и моите мотористи, ако не и повече. Никой, освен мен, не можеше да изнудва приятелите ми и да му се размине.