Даринда Джоунс
Четвъртият гроб под краката ми (11)

Глава 11

След като убиването на хора е нелегално, мога ли да взема електрошок само за бъзик и майтап?

Надпис върху тениска

Може би Арт беше прав. Може би Харпър потискаше нещо. Събитие, което е подтикнало всичко това да се случва.

Ако някой знаеше, това щеше да бъде първият й терапевт.

Обадих се на Куки, и след като минахме през устни обяснения как да намали звука за звънене на телефона си, получих информацията за първия терапевт на Харпър, психолог на име Джулия Пен. Беше пенсионерка и Куки не можеше да намери друга информация за контакт, освен адрес. Тя живееше в Сандиа Парк отвъд планините. Имах хиляда и едно неща, които исках да свърша днес, включително да нагледам Харпър и Куентин и да посетя някои стари приятели, наречен Ракета, починал савант^[1], който живееше в изоставено психиатрично отделение. Но реших да я посетя въпреки всичко. Не би трябвало да отнеме твърде много време.

Карах по историческия Тюркоазен път през пищната гледка на престижния Сан Педро, богат квартал в подножието на Сандиа Парк.

Поразена от красотата му, отново се обадих на Куки.

— Не споменах ли колко ме дразни днес звъненето?

— Кук, как може да имаш махмурлук? Беше добре към четири часа сутринта.

— Още не ме беше хванало. Хвана ме по-късно. Около седем и двадесет и две. Това панталона на Джема ли е?

— Дам.

— Как е…?

— Нямам представа. Виж, обадих се, само за да ти кажа да зарежеш тази глупост с жилищната сграда. Щом нямаме готин апартамент, предлагам да се преместим тук.

— Това е страхотна идея — каза тя.

— Така е, нали?

— Само дето не можеш да си платиш наема.

— Още една причина да се преместим.

— А къщите там струват повече, отколкото можеш да смяташ.

— Звучи глупаво, като го погледнеш така.

— Знаеш ли онези жени в частните болници, които трябва да бъдат затваряни, защото объркват лекарствата на всички и крадат всички подлоги?

— Да — казах, чудейки се в какво се забърквам.

— Това ще си ти.

Вероятно беше права. Ако доживеех дотогава.

* * *

Карах покрай поразителна кирпичена къща с гараж за три коли и подравнена морава, чудейки се дали можех да си позволя нещо такова, ако върнех всичките си поръчки и продадях Мизъри. Зад нея беше планината Сандиа, а отпред — великолепен каньон от червени скали. Джулия ме посрещна отпред и ме поведе покрай къщата до задната част.

— Получих обаждане от госпожа Лоуел — каза доктор Пен, докато ме развеждаше из вътрешния двор зад къщата. Имаше запален огън във вградено огнище. — Очаквах да ме потърсите. Но не очаквах да се появите на прага ми.

Чудесно. Дали госпожа Лоуел се бе обадила и на асоциацията на психолозите? Може би приятелите от детството на Харпър? Или на учителката й от втори клас и волейболния треньор от гимназията. Трябва да беше прекарала часове на телефона.

Доктор Пен, жена със среден ръст и дълга сива коса, пристегната с шнола, ми показа с жест да седна, външното й обзавеждане бе крайно елегантно.

— Не мога да говоря за случая. Сигурна съм, че знаете това.

— Наясно съм, че не можете да обсъждате детайли, така че щях да задавам по-общи въпроси. Знаете, неща, които могат да се отнасят за всеки.

Тя ми отправи нетърпелива усмивка.

— Знаете ли какви са симптомите на ПТСР^[2]?

— Каните се да ме атакувате ли, госпожице Дейвидсън?

— Ни най-малко. Просто искам да се убедя, че познавате симптомите.

— Разбира се, че познавам симптомите.

— Не ги ли разпознахте в Харпър? На мен ми звучи сякаш са били ясно изявени.

— Идвам ли в офиса ви да ви казвам как да си водите разследванията?

Замислих се за минута.

— Не и доколкото знам, но от известно време не съм била в офиса си.

— Тогава ви моля, госпожице Дейвидсън, не ме учете как да диагностицирам пациент. Мисля, че имам няколко години повече опит от вас.

Твърде снобско?

— Значи се опитвате да ми кажете, че сте се издънила, но не можете да направите нищо, защото би изглеждало зле?

— Можете да се изпратите сама, нали? — Тя се изправи и се насочи към задната врата.

Аз също се изправих.

— Или госпожа Лоуел ви плати, за да поставите на Харпър грешна диагноза? Да я държите упоена и отстъпчива?

Ако мащехата ми имаше пари, не се и съмнявах, че щеше да направи точно това. Да ме накара да млъкна. Да ми попречи да създавам проблеми и да я излагам.

Тя се обърна към мен.

— Аз съм психолог. Рядко препоръчам лекарства и не съм лицензирана да ги предписвам. — Тя се обърна към огнището. — Всяка психика е различна. Някои са по-чувствителни от други. На Харпър й липсваше баща й, това, което някога е имала с него. Видяла е госпожа Лоуел като заплаха. Всичко е синхронизирано.

— А, сватбата. Ами ако се е случило нещо друго? Поглеждайки назад, знаейки това, което знаете сега, възможно ли е да е имала форма на ПТСР?

С въздишка на примирение, тя каза:

— Възможно е. Но дори пробвах регресивна терапия.

— Имате предвид хипноза?

— Да. Не трябва да ви казвам това и го правя само защото Харпър ви е наела, а мащехата й каза да сътруднича, но на нея й се губеше част от времето. Седмица, ако трябва да сме точни. Не можеше да си спомни нищо от седмицата, която е прекарала с баба си и дядо си. Съвсем нищо.

— А е останала при тях по време на медения месец на семейство Лоуел, нали?

— Да, но те много я обичаха. Само това мога да ви кажа. Семейство Лоуел са много добри мои приятели. Вече преминах границите на конфиденциалността.

— Имам само още един въпрос.

С обезкуражена въздишка, тя каза:

— Добре. Какво има?

— Под наем ли сте или направо сте я купили?

* * *

Когато попитах доктор Пен за къщата й, тя стана малко избухлива, упреквайки ме, че я обвинявам във взимането на подкупи, за да може да си позволи луксозния си начин на живот. Аз само исках да знам дали е купила къщата или е под наем. Очевидно тръгнахме зле.

По пътя обратно към големия град се обадих на Джема за още справка.

— Та, как е главата? — попитах аз.

— Какво, по дяволите, сложи Куки в тези маргарити? — Звучеше сякаш бе настинала. Забавно беше.

— Ти знаеш, колкото и аз, което е причината да изпия само една.

— О, боже, изпих около дванадесет.

Бидейки обичливата, грижовна сестра, каквато съм, аз се изсмях.

— Това да ти е за урок.

— Не пий дванадесет маргарити една след друга?

— Не — казах с изсумтяване. — Това е напълно приемливо. Никога не се доверявай на Куки.

— Ясно. Да си ми виждала панталона?

— Като стана въпрос, как се прибра без него?

— Взех на заем един от анцузите ти. Изтичах до магазина за домашни потреби с него. Говорих със съседите, които бяха на двора си, когато спрях пред нас. И чак след като влязох вътре разбрах, че има надпис „Само изход“ отзад.

— Откраднала си любимия ми анцуг?

— Искам да умра.

— Странно е, че анцуг може да те подтикне към самоубийство. Щях да го скъсам от анализиране, ако бях на твое място.

— Действително ли ги носиш пред хора?

— Само когато излизам облечена с тях. Хей, колко е трудно да диагностицираш ПТСР?

След дълга пауза, тя каза:

— Чарли, знам защо се обаждаш и да, скъпа, болезнено ясно е, че страдаш от посттравматично стресово разстройство.

— Какво? Не. Говоря за клиент.

— Мхммм. А този клиент има ли кафява коса, златисти очи и да говори с мъртъвци?

— Остроумно. Не ме карай да викам в телефона — казах със злобна усмивка. Дванадесет маргарити биха направили тази мисъл доста непривлекателна.

— О, за бога, недей.

— Добре, тогава се съсредоточи. Не е за мен. Наистина. Колко е лесно да го диагностицираш при дете?

— Е, освен ако пациентът не помни нищо от случилото се, тогава е доста лесно. Имам предвид, че симптомите са доста универсални, макар че всеки случай е различен. Без значение какво се е случило, би трябвало да е доста очевидно. Всичко от автомобилен инцидент, през естествено заболяване, до престрелка между войници на бойното поле може да го причини.

Реших да ударя на сляпо.

— Ами ако нещо се е случило на малко дете, но тя не си спомня какво? Или може би е видяла нещо? Или е чула нещо? Може ли това да предизвика ПТСР?

— Абсолютно. Но това се случва дори и на възрастни. Веднъж имах случай, при който жена беше попаднала в автомобилна злополука и не можела да стигне до плачещия си син. Не можела да го види, но можела да го чуе. И преди помощта да пристигне на мястото, той починал. Тя чула последния му плач.

— Добре — казах, прекъсвайки я. — Не ми харесва този случай.

— На мен също, но имам нещо предвид.

— Добре тогава, но давай по-бързо.

— След това тя разви нещо, което наричат хистерична глухота или психосоматична загуба на слуха.

— Като мъжете, които отиват на война и ослепяват без видима причина.

— Именно. Умовете им не могат да приемат ужасите, които виждат, затова мозъкът отказва да преработва визуална информация. Зрителният кортекс отказва. Напълно психологическо е. Но това са доста крайни случаи. ПТСР обикновено не е толкова очевидно, затова често хората не разбират, че го имат. Като, да речем, частен детектив, който е бил държан в плен и е претърпял голяма физическа и емоционална травма.

— Пак ли се връщаме на това?

— Чарли, нека те свържа с мой приятел.

Изпънах се. Сега вече говореше на моя език.

— Сладък ли е?

— Тя е много добър психотерапевт. Една от най-добрите в града.

— Чакай — казах аз, когато ме осени друга мисъл.

— Без повече чакане.

— Ами ако се е случило преди десетилетия? Тогава по-трудно ли е било да се диагностицира ПТСР?

— Възможно е. ПТСР съществува от зората на човечеството, но набира известност като диагноза около осемдесетте. Тогава е отнемало време да се навакса.

— Мерси. — Това можеше да обясни как го е пропуснала доктор Пен. Защо е търсела толкова упорито други причини за болестта на Харпър. Трябваше да открия повече за случилото се с Харпър по време на медения месец на родителите й.

* * *

Реших да мина набързо през Пари, за да нагледам Харпър. Ателието още не беше отворено, още беше рано за ателие за татуировки, но Тре беше там и гледаше порно в интернет. Имаше добър вкус.

— Къде е Пари? — попитах го.

Той сви рамене и усетих вълна на враждебност.

— Навън е.

О-о, проблеми в рая. Изглеждаше наистина раздразнен. Макар че не достатъчно, за да задържи вниманието ми. Погледнах покрай него към снимките на клиенти, които Пари бе закачила на стената, и посочих.

— Хей, това са Бандитите.

Приближих се до снимката на пропаднала група мотористи. Те притежаваха любимото ми психиатрично отделение, по някаква странна причина, а снимката беше на тримата ми най-любими мотористи: Донован, Ерик и Майкъл. Те показваха татусите си, всеки от тях позирайки като бодибилдър, но нещо около тях накара мозъка ми да прещрака. Бях ги виждала по друг повод наскоро, в друга ситуация, в друго обкръжение. Беше странно. Нещо свързано със силуетите им. Висок, малко над среден ръст и съвсем среден на ръст.

— Добре, е, просто ще се върна отново.

Тре сви рамене, едва отразявайки ме.

Зачудих се за Бандитите, доколкото ми го позволяваше моят синдром на дефицит на вниманието, след това се пренесох на детската ми мечта да бъда астронавт и как бих се опитала да спася света, ако към Земята се отправи комета. Стигнах до заключението, че човешката раса би била обречена.

— Хей, Харпър — казах аз, надничайки в подобната й на килер стая.

Беше се загледала през прозорец с размерите на визитна картичка и се обърна към мен.

— Здравей.

— Имаш ли минутка?

— Наистина? — попита, посочвайки обкръжаващото я с обърнати нагоре длани.

— Вярно — казах аз. — Надявам се, че Пари се държи добре с теб.

— Тя е някак различна.

— Такава е.

— Говори ли с Арт?

— Да, и той определено не е нашият човек.

— О, знам това. Просто се надявах, че може да е измислил нещо.

— Е, има някои доста интересни коментари — казах аз, а хитроумството ми беше прикрито по леко подривен начин. — Той мисли, че нещо ти се е случило, докато си била при баба си и дядо си.

Тя се изправи отново, а челюстта й бе стисната от раздразнение.

— Винаги се стига до това, но просто не помня нищо. По някаква причина, до момента, в който семейството ми ме изпрати на терапия и започнах да анализирам какво може да се е случило, напълно бях забравила тази седмица. Не е чак толкова необичайно. Имам предвид, каква част от детството си наистина помниш?

Тя имаше право. Дори и моето детство бе доста мъгляво, а можех да си спомня всичко, ако поисках. Не можех да си представя колко може да забрави едно нормално дете.

— Но той каза, че си се променила, след като си се върнала.

Тя ме погледна объркана.

— Той едва ме познаваше. Родителите ми се срещаха и се ожениха, преди да разберем какво се случва. Нека просто да кажем, че не бяхме замесени при взимането на решението.

— Това е странно. Аз също не бях взета предвид относно сватбата на родителите ми.

— Наистина? Колко голяма беше тогава?

— Дванадесет месеца.

Тя се изкиска.

— Не мога да си представя защо не са поискали мнението ти.

— Така е, нали? Е, ако нямаш нищо, предполагам ще трябва да свърша малко истинска детективска работа.

Тя се ухили.

— Не правиш ли това?

— О, да, разбира се. Правилно. — Сръчках я с лакът. — Все пак съм частен детектив. — Да й кажа, че мога да говоря с умрелите и често ги използвах, за да разрешавам престъпления, можеше да се окаже неудобно в това положение. Би било по-добре да си мисли, че съм се стегнала, вместо да съм разпиляна от тук до Тимбукту, например като, да речем, тор в ранчо за говеда. — Огледа ли Тре? Добре си струва усилията.

Раменете й се изпънаха в жест на благоприличие.

— Още не.

— Е, виж да го свършиш, госпожичке. Твърда мъжествена плът като тази не трябва да отива на вятъра.

— Добре. Обещавам.

* * *

Излязох от ателието на Пари, точно когато телефонът ми звънна.

Като стана въпрос:

— Хей, Пар.

— Къде си, да му се не знае?

Спрях и се огледах.

— Точно тук. Ти къде си?

— Тук си?

— Къде тук?

— Чарли.

— Пари.

— Предполагаше се да дойдеш на срещите ми.

— О, вярно. Ето къде съм. Почти съм там.

— Сигурна ли си? Защото графикът ни е доста нагъсто.

— Положително. — Знаейки, че ще ми отнеме цяла вечност да намеря място за паркиране, хукнах с пълна сила. Може да не изглеждах добре, когато пристигнех, но проклета да съм, ако закъснеех. Или, добре де, да закъснеех още повече.

За щастие „Фронтиер“ беше едва на две пресечки. Обмислях да си поръчам бурито carne adovada и сладко ролце, преди да седна при Пари и… тя срещи ли каза? Като повече от една? Но можеше да ме нарани. И все пак техните сладки ролца бяха истинска красота.

„Фронтиер“ беше странно място, точно срещу университета на Ню Мексико. Простираше се на площта на няколко частично разделени помещения. Най-накрая открих Пари и кавалерите й в най-последното. Нямаше много хора в тази част. Група студенти изучаваха Библията в единия ъгъл, а бездомник на име Иги стоеше сам в сепаре в другия край. Пари и срещите й — буквално, след като там с нея седяха трима мъже — бяха натикани в най-далечния край.

Това въобще нямаше да е неудобно.

Тя светна, когато ме видя, и ми направи жест да отида, изглеждайки само леко абсурдно със слънчевите си очила, знаейки, че и аз ще съм там.

— Здрасти и на теб! — Тя стана, за да ме прегърне. — Не съм те виждала от цяла вечност. Колко странно да налетим една на друга тук.

О, добре, тази игра играехме. Щеше ми се да ме беше предупредила. Мислех, че си играем на „Имам проблеми с доверието“. Защо иначе би искала да седя там и да измервам честността им, докато тя ги върти на шиш?

— Това са Марк, Фабиан и Тео. Момчета, това е Чарли. Тя вижда мъртви хора.

Завъртях очи. Първо ги затворих, така че никой да не види, но в минутата, в която клепачите ми се спуснаха, очите ми направиха салта.

Тя се засмя и ме потупа по гърба достатъчно силно, че да ми размести хранопровода. Може би се беше развълнувала от закъснението ми.

— Само се майтапя. — Тя махна пренебрежително с ръка. — Никой не може да вижда мъртви хора. Трябва да се присъединиш към нас.

Преди да успея да отговоря, тя ме бутна на най-близкия стол. Това се очертаваше като най-лошите срещи, на които съм била някога. Макар че имаше добър вкус, това й го признавах. Всички те имаха вариращи степени на тъмни коса и кожа. Марк и Фабиан бяха испанци, а Тео беше кавказец с още нещо добре премесено. Вероятно азиатско.

— Та, Марк — каза тя, седейки до мен, — някога бил ли си арестуван за детско порно?

Достатъчно странно, челото ми цопна в дланта ми.

Но Марк бе достатъчно добродушен, че да отвърне със смях.

— Е, засега никой не е открил запасите ми.

След одобрителен смях, тя се обърна към Тео.

— Ами ти?

Тео беше малко по-малко възприемчив.

— На разпит ли съм?

Пари изсумтя.

— Какво? Абсолютно не. Но бил ли си?

След час, през който момчетата се преструваха, че не са на интервю, а аз се преструвах, че съм там, само за да ям, въпреки факта, че така и не получих някаква храна, стигнах до едно очевидно заключение: Пари беше голяма, долна лъжкиня.

— Е? — попита тя, след като си тръгнаха. Бях изтощена. Да се опитвам да разчета всяка емоция, докато потискам нейните, беше като да спринтирам през метър и половина вода.

— Е? — попитах в отговор.

— Еее? — попита отново тя, вярвайки, че като разтегне „е“-то, ще ме накара да изплюя камъчето по-бързо. Тя повдигна вежди и зачака отговора ми.

— Пари, единственият, който лъжеше по време на целия разговор, беше ти.

Тя се сепна.

— Чела си емоциите ми?

— Пар, не мога да ги пресявам така, както явно ти си мислиш, че мога. Не мога да си избирам. Сделката е от рода на всичко или нищо.

— О! Та? — Тя повдигна вежди в очакване.

— Е, успях да разбера три неща.

— Чудесно. — Тя се размърда в стола си и се намести, за да чуе големите ми и значими открития.

— Страхуваш се от катерици. Никога не си била в Австралия. И си осъждана.

Лицето й помръкна.

— Това можех да ти го кажа.

— Да, но не го направи. Сега, защо така?

Със защитно свиване на рамене, тя каза:

— Беше преди много време. Бях наистина млада.

— Колко млада?

— Двадесет. Ясно? Сега, какво мислиш за…?

— За какво са те осъдили?

— Чък, не сме тук заради мен. Е, кой харесваш?

— И тримата бяха страхотни, макар че срещам проблеми да си те представя с брокер. Но имаш добър вкус, това ти го признавам. Та, за какво си била осъждана?

— Хубаво — каза тя, стискайки зъби. — С една дума, за хакерство.

Не бих могла да скрия изненадата си, дори и да ми бяха платили.

— Какво? Бях млада.

— Ти си компютърен факир?

— Бях. Бях компютърен факир. Сега не ми е позволено да се доближавам до компютър. Такива са условията на пробацията ми.

— Та, това значи, че си била на пробация вече почти девет години.

— Да. Получих десет години пробация задето хакнах федерален трезор и източих пари в банковата сметка на майка ми. Мислех, че ще е забавно. И беше, докато не ме хванаха.

— Източила си пари?

— Осемнадесет долара.

— Уау. — Очевидно всички, освен мен можеха да източват пари. Бях толкова изостанала. — Просто никога не съм знаела. Ама наистина ли? Осемнадесет долара?

— Затова получих само пробация. Както казах, мислех си, че ще е забавно. — Раменете й се свиха невинно. — И имам правото да се фукам. Нямаш представа колко пристрастяващо е да имаш правото да се фукаш в хакерския свят.

— Очевидно. Но имаш компютър в офиса си.

— Мога да имам един за бизнес цели. — Тя вдигна пръст, за да се увери, че знам, че е сериозна. — Никакъв интернет по никакъв повод.

— Но ти имаш интернет. Видях Тре да гледа порно на компютъра ти.

— Какво? — Тя изглеждаше ужасена.

— Все едно и ти не го правиш.

— Да, но не работя за себе си. Той го прави.

— Затова се опитваше да свържеш наново всичко — казах аз, а истината ме удари като тухла.

— Гледал е порно?

— Опитвала си се да скриеш факта, че имаш интернет.

— Да, да — каза тя, изнервяйки се. — Толкова е дразнещо. Дори нямам компютър с модем. Така че трябва да го заобиколя някак.

— Така благоговея пред теб в момента. Винаги съм искала да бъда компютърен факир и щях да бъда, ако не беше Пол Санчез.

Веждите й се повдигнаха въпросително.

— Той ми каза, че компютрите са извънземна технология и ги използват, за да ни следят.

— Не беше ли отвлечена от извънземни веднъж?

Кимнах.

— Точно заради това спрях да ги доближавам. До момента, в който разбрах, че Пол греши, времето ми беше минало. Сега, благодарение на него, едва се оправям с универсално дистанционно.

Тя примигна.

— Та, относно срещите ми?

— Можеш и по-добре.

Вдигнах поглед към очите на барманката, която татко бе назначил, само дето тя гледаше Пари и поканата, изливаща се от нея, общо взето беше като да гледаш водопад от греховност и чувствена деградация. Факт, който не бе чужд на Пари, ако замечтаната физиономия беше някаква индикация.

— Аз съм Сиена… — Тя плъзна визитка по масата към Пари. — … ако искаш да ме интервюираш.

Единият ъгъл на устата й се изви в порочна усмивка с трапчинка, преди да се обърне и да се отправи към задната врата.

— Значи — каза Пари, съвземайки се от прилива на емоции, — просто ще си тръгнеш?

Сиена пусна великолепна усмивка и тръгна обратно към нас. А аз въобще нямаше да минавам през тази работа с интервюто отново.

— Трябва да си взема нещо за ядене, преди да съм умряла. И имам нужда от мока лате. Имат ли такива тук?

Пари сви рамене, изведнъж крайно незаинтересувана от това, което имах да казвам.

— Благодаря за загрижеността, Пар.

— С какво се занимаваш, Сиена?

Жената седна на моето място, когато станах, показвайки ясно, че не съм добре дошла. Почувствах се толкова оценена. Затътрих се до предната част и си поръчах carne adovada бурито, сладко ролце и кафе мока. После трябваше да измисля как да ги платя. Извадих картите си. Три от тях. Всичко, което ми беше останало.

— Добре — казах, опитвайки се да сметна наум, — дръпни 3,27 от тази. — Подадох й я. — И 2,50 от тази с цветята. — Подадох и тази с цветята.

Момичето взе картите от мен и завъртя очи. Можех да я сритам. Тогава щеше да има добра причина да върти очи. Но наритването на грубияни не беше в стила ми. Да се заяждам с тях при всяка възможност беше. Да се надяваме, че скоро щеше да се издъни. Нямах цял ден.

— А каквото е останало от синята, която изглежда сякаш отгоре й е умряла камила. — Тя понечи да я вземе от мен и, след като си я дръпнах обратно, се приведох към нея и казах: — Ако не ти е голям проблем.

Тя стисна зъби и каза:

— Ни най-малко — преди да я изтръгне от ръката ми. След това оформи с устни думата „загубенячка“, докато маркираше и набираше цифрите. О, да, това момиче щеше да загази. Нямаше си представа с кой си има работа. И за съжаление, изглежда не й пукаше.

Надявах се да не й излезе касата в края на смяната. Кармата е кучка.

Тя натисна крайния бутон на касовия апарат и се задейства аларма. По дяволите. Картата ми ли е отказана? Може би съм ги объркала. Но защо ще се задейства аларма? Малката машина не отказва ли просто картата и след това да си продължава по пътя?

Управителят, мъж на двадесет и няколко години, който винаги щеше да изглежда сякаш току-що си е свалил скобите от зъбите и закъснява за изпит по химия, дотича с огромна усмивка на лицето.

— Вие печелите! — каза той, ентусиазмът му бе повече, отколкото можех да понеса в момента…

Чакай. Бях спечелила?

— Имаме годишнина и поръчката ви беше избрана на случаен принцип като късметлията за днес — каза той, пищейки като хлапе на влакче в увеселителен парк. Той плесна с ръце, вълнението му изведнъж бе станало заразно.

Ченето на навъсеното момиче увисна и не можах да сдържа самодоволното изражение, с което я дарих. О, агонията. Терзанието. Мъката! На ти, приятелко.

Не. Не, трябваше да бъда на по-високо ниво. Не беше нейна вината, че се е родила загубенячка. Оформих думата с устни. Беше детинско, но въпреки това го направих. Тя завъртя очи отново.

Обърнах се към управителя с очаквателна усмивка. Може би бях спечелила круиз. Или яхта. Или малък остров.

— Спечелила съм?

— Спечелихте — каза той. Всички около мен започнаха да ръкопляскат. С изключение на Иги, бездомникът в ъгъла. На него изглежда не му пукаше. Но всички останали бяха супер развълнувани заради мен.

— Спечелихте годишен запас от прочутите ни сладки ролца.

Застинах. Това… това не можеше да е истина. Годишен запас?

— Няма начин! — изкрещях. Това беше толкова по-хубаво от яхта. Особено след като живеех насред пустиня.

— Да, госпожо — каза той. Той забърза към задната част, след което се появи отново с някаква брошура и камера. След като намусеното момиче направи снимки, на които бях сигурна, че ми е отрязала главата, отново се върнах в задната зала, за да изчакам буритото си и бях поздравена от няколко клиенти, докато минаваха покрай масата ми. Чувствах се като знаменитост. Сякаш бях спечелила от лотарията. Или Наградата на Академията.

Тъй като Пари беше заета да бъде съблазнявана от египетска богиня, реших да им дам малко време насаме. И да оставя нервите ми да се поуспокоят. Този малък прилив на адреналин беше по-изтощителен, отколкото предполагах. Запътих се обратно към първата зала и седнах в централно сепаре.

Докато чаках да дойде реда ми, а устата ми се пълнеше със слюнка, представяйки си червеното чили в буритото и капещото от сладкото ролце масло, реших, че трябва да излизам повече. Два месеца без сладката прекрасност на сладкото ролце беше твърде дълго. Какво, по дяволите, съм си мислила?

Не бях мислила. Бях се побъркала. Джема беше права. Имах психично разстройство. Трябваше да видя дали няма някой окситетрациклин^[3], който да използвам. Като мехлем. Или лечебна пудра.

Толкова бях потънала в размишления, че ми отне време да усетя тъмнината, която седеше наблизо. Толкова близо, че можех да усетя вкуса й по езика си. Суровата киселинност на развалени яйца изпълни устата и носа ми, докато стомахът ми не се преобърна. Преборих се с чувството и погледнах настрани към мъж, който се взираше в мен, облечен в костюм от туид и тъмна мека шапка. Ръцете и краката му бяха кръстосани и изглеждаше така, сякаш можеше да бъде професор в университет.

— Това е голяма чест — каза той, кимайки за поздрав.

Имаше лек английски акцент, тенорът на гласа му бе приятен, но не много дълбок. Усмивката му бе любезна и нежна, но не пропуснах тъмнината, спотаена зад очите му. И все пак, ако това беше демон, защо не се нахвърляше отгоре ми с капещи от брадичката лиги? Не правеха ли така?

— Да съм достатъчно близо, за да усетя сладостта от страха, носещ се по плътта ти. — Той наклони глава нагоре и вдиша силно през носа си. След това затвори очи, сякаш вкусваше каквото беше открил.

И беше прав. Бях изплашена. Не можех да помръдна, толкова бях изплашена. Какво щеше да стане, ако ме нападнеше? Ако ми се нахвърлеше? Щях да съм мъртва, преди да успея да кажа „Ъм, Рейес?“.

Той ме погледна с овчедушно изражение.

— Прости ми. Чувал съм истории за безстрашното момиче, така че прости изненадата ми.

— Изненада от какво?

— Страхуваш се от мен.

— Не се страхувам от теб — казах аз, лъжейки през тракащите си зъби.

— Разбира се, че се страхуваш.

— Тези истории са били преувеличени така или иначе.

В следващото му изражение имаше повече вълк, отколкото овца.

— Съмнявам се. Нещо се е случило. Аурата ти е била повредена. Така че може да е ужасно нечестно от мая страна, но намирам за трудно да устоя. Изглежда не искам нищо повече от това да разкъсам гърлото ти със зъбите си и да подуша медта в кръвта ти.

— Имам пазител.

— Но аз съм тук на мисия — каза той, игнорирайки ме. — Имам съобщение.

— Пробвал ли си да изпращаш SMS-и?

— Ако момчето спре да ни преследва, ние ще те оставим да живееш живота си и да умреш от естествена смърт, макар че трябва да те предупредя, че по традиция жътварите не живеят дълго в телесна форма. И все пак няма да умреш от нашите ръце. Няма да се месим в живота ти по никакъв начин. Ние само… — Той обърна незаинтересовано длан. — … ще наблюдаваме отдалеч.

Това беше обезпокоително.

— Но когато тялото ти умре — продължи той, снижавайки глава предупредително, — ставаш плячка.

— Момчето? — попитах аз.

Той се усмихна.

— Рей’азиел.

— Рейес ви преследва?

— Не знаеше ли?

Поклатих глава. Изглежда бе единственото движение, на което бях способна.

— Не.

— Да не мислиш, че случайно се е натъкнал на войниците ми в онова глупаво съревнование?

— Имаш предвид боевете? — попитах аз, мръщейки се. — Не се бях замисляла толкова.

— Преследва ни като кучета.

— Не като кучета. — Поклатих глава още веднъж. — Не заслужавате честта от такова сравнение.

Развратна усмивка се разпростря по лицето му.

— Ето я. Безстрашното момиче. Не е чудно, че е обсебен. Винаги е бил толкова умно момче.

Със сигурност говореше за някой друг. Рейес бе обсебен от мен не повече, отколкото от попивателна хартия. Просто му трябвах жива за онази война, която се предполагаше, че се задава на хоризонта. Беше ми го казвал при редица случаи.

— Нека си изясня — казах, опитвайки се да осмисля случващото се в подземния свят. — Той спира да ви преследва, а вие спирате да го нападате.

— Никога не сме го нападали, скъпо момиче. Нямаме нужда от него засега.

— Не бих се съгласила с това. Видях какво му причиниха твоите демони в онова мазе.

— Туше, но това беше само за да се доберем до теб. Можем да се доберем до него по всяко време. Онези татуировки са там с причина, любов. Ти, от друга страна, си защитена. Съкровище, което не е лесно да бъде взето. Но си разбрала част от нещата правилно. Ако спре да ни преследва, той ще живее по-дълго в телесната си форма, колкото и да е крехка. Без повече порезни рани. Без повече дълбоки рани, за които да се грижи.

Подскочих.

— Рани? — Превръзките, които имаше на боевете.

— Нямаш представа какво се е случвало с момчето, нали? Той пораства. Превръща се във воин, ако способностите му да повали войниците ми, без да пролее капка пот са някакъв признак. Но ти си загрижена за него. — Той обърна любопитен поглед към мен. — Може би вместо това мога да сключа сделка с теб.

— Каква? — попитах, осъзнавайки, че всъщност преговарях с дявола. Или поне с един от приближените му.

Той разпъна ръка и ми я подаде с дланта нагоре.

— Ела с мен сега. Смъртта ти ще бъде бърза и ще властваш рамо до рамо с господаря ми.

— Господарят ти? Имаш предвид Сатаната.

— Това е един от изразите, да.

— Защо, в името на всичко свято, ще направя подобно нещо?

— Защото нямаш представа на какво си способна. Това, което можеш да правиш, не може да се сравни с нищо, което ти е познато. Но точно сега си просто глупаво момиче, което тича наоколо в облика на примат. Ще бъдеш толкова по-силна, след като го свалиш. Ще светиш като най-ярката звезда и ще имаш също толкова сила.

Добре, значи този тип знаеше за какво говори.

— Кажи ми на какво съм способна.

Той се приведе напред, очите му бяха черни пещери зад светлокафявото на човешката му обвивка.

— Всичко, което можеш да си представиш.

Отново? Сериозно?

— Защо ме искате толкова? Има и други жътвари.

— Но никой не е като теб, скъпа моя. Искаме те, но имаме нужда и от двама ви, за да имаме преимущество. Така или иначе сте толкова близо до това да свършите работата ни вместо нас, просто искаме да сме наблизо, когато портата наистина се отвори. — Когато му отправих въпросителен поглед, той попита: — Какво мислиш, че се случва, когато ключът на мрака влезе в ключалката от светлина?

Той ме обходи с похотлив поглед от върха на главата ми до върховете на обутите ми в ботуши крака. Почувствах се осквернена. И отвратена.

— Като да отвориш врата директно от ада към сърцето на рая. Колко войници мислиш, че могат да се вмъкнат пред нея, преди да се затвори? Просто трябва да сме в готовност, когато се случи.

Не беше възможно да казва, каквото си мисля.

— Значи имаш предвид, ако с Рейес сме заедно?

— Да, е, има още нещичко, освен това, но това е основната идея. Защо мислиш, че господарят създаде син? Не е защото е копнеел за семейство, ако това си мислиш.

Започваше да ми призлява. Киселинната му миризма ме замайваше. Това, комбинирано с постоянния прилив на страх, ме накараха да се привия от пристъп на гадене. Но не посмях да откъсна очи от него.

— Ще се наложи да отхвърля любезната ти оферта — казах, молейки се да си тръгне, за да мога да изтичам до тоалетната.

— Жалко. Но разбирам. Човешкият ум е толкова ограничен, че е трудно да погледнеш отвъд гниещата плът на човечеството към по-големи и по-добри неща. — Изглеждаше толкова цивилизован, толкова образован.

— Акцентът твой ли е? — попитах.

— Не, принадлежи на примата, когото съм облякъл. Но ми харесва. Мисля, че ми подхожда. — Той се изправи и намести вратовръзката си почти радостно. След това заобиколи, наведе се и прошепна в ухото ми, а киселинната му миризма бе съкрушителна. — Кажи на Рей’азиел „здрасти“ от Хедеши. — Той се изправи и посочи книжката с купоните на масата ми. Тази, която току-що бях спечелила. — Това беше подаръкът ми за теб, между другото. Израз на почитта ми.

Когато се обърна да си тръгне, шепа колежани няколко маси по-нататък заръкопляскаха, а лицата им светеха от уважение. Той спря и им отправи истинска усмивка. Аплодираха, като си мислеха, че сме им направили театрално представление. Но точно така би изглеждало от тяхната гледна точка. Всеки, който гледа, би помислил, че сме актьори, вероятно репетиращи за представление в университета. Как би могъл разговорът, който проведохме, да бъде реален?

Хедеши вдигна ръка в наистина драматичен стил и се поклони, докато аз стоях поразена. Той се поклони отново, докато напускаше; после всички очи се отправиха към мен. Чакайки да видят как би изглеждало моето излизане. Щяха да бъдат доста разочаровани.

Погледнах надолу към книжката с купони за едногодишна дажба от сладки ролца. С разтреперани крака, аз станах и се усмихнах на публиката ни, след това се приближих до Иги и му подадох книжката. Знаейки, че никога няма да стигна до тоалетната, побягнах през задната врата и почти върнах кафето, което бях изпила по път за насам, върху паважа, докато една котка ме наблюдаваше, а ушите й трепкаха от любопитство. След това си поех дълбоко въздух, изпънах якето си и призовах Ейнджъл.