Дейвид Брин
Звездният риф (99)

Разказът на Алвин

Нямах нищо против, че мястото ми е отзад, далеч от прозореца. Поне не по време на продължителното спускане от скалата, с все повече приближаващото се отдолу море. В края на краищата, аз бях виждал това и преди, а другите не. Но щом стигнахме до водата и приятелите ми заохкаха и заахкаха какво са видели през издутия люк, аз започнах малко да негодувам. Това ми пречеше и като писател, защото по-късно трябваше да опиша спускането на читателите си. В най-добрия случай можех да виждам пустия син участък над гърбовете на другарите си.

Сега, като се замисля, ми се струва, че имах възможност да реша проблема по няколко начина.

Първо, можех да излъжа. Искам да кажа, че не бях решил дали да направя от тази история роман, а според господин Хайнц художествената литература е вид лъжа. По-късно можех да вмъкна и прозорец отзад. По този начин моят герой щеше да опише всички неща, за които само бях чул от другите. Или можех да кажа, че през цялото време съм бил отпред. В литературата, ако искаш, можеш да си и капитан.

А навярно би трябвало да напиша историята от името на Клещовръх. В края на краищата, този кораб беше негов повече, отколкото на който и да е друг от нас. А и той най-добре виждаше какво става. Това би означавало, че щеше да ми се наложи да пиша правдоподобно от кхюинска гледна точка. Не че е толкова чужда, колкото трекската предполагам. Но все пак може би още не съм готов да приема такова предизвикателство.

Във всеки случай, засега този полудостоверен вестникарски стил ще трябва да свърши работа, а това означава да разказвам каквото наистина съм видял, почувствал и чул.

Спускателните макари предаваха постоянно вибриране по въжето. Отворът за свеж въздух съскаше и клокочеше до лявото ми ухо, така че усещането изобщо не бе като спокойното спускане в тихите дълбини, което си бях представял. От време на време Ур-ронн ахваше: „Какво беше това?“ и Клещовръх разпознаваше някаква риба, рибовидно или плъзгач — създания, които хууните обикновено виждаха мъртви в мрежите си, а урсите изобщо не бяха и зървали. И все пак тук нямаше фантастични чудовища. Нямаше и вълшебни минарета на подводни градове. Поне засега.

Светлината отслабна много бързо. Скоро единственото, което можех да различа, бяха малките нишки фосфор, намазани от Тюг на важни места из кабината, като например по върховете на моите ръчки, дълбокомера и лостовете за освобождаване на баласта. Тъй като нямах друга работа, аз анализирах миризмите, носещи се до мен откъм приятелите ми. Познати миризми, но никога толкова остри, колкото сега. А това беше само началото.

„Основателна причина да се радвам, че с нас няма човек“, помислих си аз. Един от многобройните проблеми, допринасящи за търканията между урсите и земянитите, бе как мирише всяка раса за другата. Дори днес и въпреки Великия мир, не смятам, че който и да е от двата клана би се радвал много, ако го затворят за продължително време в огромен ковчег заедно с другия.

Ур-ронн започна да съобщава дълбочините, които виждаше на дълбокомера. Когато потънахме на седем кабела, тя включи прожекторите, които пронизаха с двойни лъчи студените, тъмни води. Очаквах приятелите ми отпред да възобновят развълнуваните си възклицания, но очевидно на тази дълбочина нямаше толкова много за гледане. Клещовръх разпознаваше по нещо едва на всеки няколко дури. Гласът му звучеше разочаровано.

На девет кабела всички се напрегнахме. Защото предишния път злополуката бе станала на тази дълбочина. Но не се случи нищо неочаквано. Така и трябваше, тъй като Уриъл лично беше проверила всяко копито от въжето.

На единайсет и половина кабела в кабината изведнъж стана ужасно студено и за кратко се образува мъгла. Всички твърди повърхности се навлажниха и Хък започна да върти ръчката на обезвлажнителя. Аз протегнах ръка, за да докосна корпуса от гару, който ми се стори значително по-студен. „Ууфонска мечта“ се завъртя и леко се наклони. От предварителните си проучвания знаехме, че трябва да очакваме преход към дълбоко студено течение. И все пак, това действаше обезпокоително.

— Сега ще уравновеся баласта — съобщи Хък. Най-близо до абсолютния център, тя използва хитроумните помпи на Уриъл, за да прелее вода между трите резервоара, докато нивата във всичките се изравниха. Това щеше да е жизненоважно, когато стигнехме до дъното, за да не се преобърнем в историческия момент.

Замислих се за това, което правехме. От галактянски гледна точка нашата експедиция беше абсолютно примитивна, разбира се. Земната история обаче предлага много по-ласкателни сравнения — и това навярно е една от причините, поради които ние четиримата я намираме за толкова привлекателна. Например, когато Жул Верн е пишел „Двайсет хиляди левги под морето“, нито един човек не се е бил спускал на такава дълбочина в океаните на Тера^[1], на каквато бяхме ние сега. Ние, диваците от Джиджо.

— Вижте! — извика Хък. — Там долу няма ли нещо?

Тези нейни очи. Макар че се взираше покрай Клещовръх и Ур-ронн, тя първа бе зърнала дъното. Ур-ронн включи прожекторите и скоро те тримата пак започнаха да ме подлудяват с охкания, ахкания и удивени к-к-к-кания. Ядосан, аз завъртях ръчката и задните колела се задействаха, а приятелите ми започнаха да ми викат да престана и се съгласиха да ми описват какво виждат.

— Тук има някакво олюляващо се растение — каза Клещовръх, вече без да заеква. — И още едно, съвсем тънко и прозрачно. Не знам как живеят без светлина тук долу. Има много като тях и всички се олюляват. А в тинята има извити пътеки и някакви странни риби, които се скриват и се появяват от прозрачните растения…

След още малко обяснения в този дух с радост бих се съгласил да продължат с удивените си възклицания. Но не казах нищо.

— … А там има някакви куртлови раци — яркочервени и по-големи от всички други, които съм виждал досега! Ами онова там какво е, Ур-ронн, тинест червей ли? Сигурна ли си? Само какъв тинест червей!… Хей, какво е онова? Не е ли дро…

— Половин кавел до дъното. Сигнализирам на равотниците горе да зававят сфускането.

Ярки електрически искри пронизаха мрака в кабината, когато тя докосна контактния ключ и прати кодови импулси от акумулатора ни по втъкания в кабела изолиран проводник. Минаха няколко дури, докато тътнежът на спускателните макари се превърне в остро скърцане на спирачки. „Ууфонска мечта“ се разклати и всички се олюляхме. Ноктите на Хуфу задраха рамото ми.

Спускането се забави. За мен това бе особено мъчително, тъй като не знаех още колко остава до дъното, кога ще стигнем до него или с каква скорост. Естествено, никой не споделяше с добрия стар Алвин!

— Хей, момчета — отново започна Клещовръх: — Струва ми се, че току-що видях…

— Уравновесяване на баласта — съобщи Хък, насочила по едно очно стълбче към всеки от резервоарите.

— Фокусиране на фрожекторите — прибави Ур-ронн. — Зиз фоказва едно жълто фифало отдясно. Течението е в тази фосока, фет възела.

— Момчета… — измърмори Клещовръх. — Току-що видях… о, няма значение. Дъното като че ли е наклонено наляво, може би под двайсет градуса.

— Завъртане на предните колела за компенсация — отвърна Хък. — Алвин, може да се наложи бавно завъртане на двигателните колела назад.

Това с един замах изтри предишното ми негодувание.

— Хо-оп — казах аз и завъртях манивелата пред мен, с което задвижих задните колела. Поне се надявах, че са се задвижили. Нямаше да разберем със сигурност, докато не стигнехме до дъното.

— Сега — съобщи Хък. И после, очевидно спомнила си за неточните си преценки по време на изпитателното спускане, прибави: — Този път със сигурност. Дръжте се!

 

 

Когато някой ден пиша за всичко това на базата на записките си, навярно ще разкажа как тинята внезапно се е раздвижила при заораването ни в океанското дъно, как сме издълбали дълга бразда, разкъсвайки подводните растения и сме предизвикали паника сред слепите морски създания. Може би аз ще се хвърля към струята солена вода, нахлуваща през едно-две разкъсани уплътнения, отчаяно запушени в последния момент от героичния екипаж.

Но онова, което навярно няма да призная в окончателния вариант на книгата, е, че дори не успях да усетя точно кога колелата ни са докоснали дъното. Този момент ми е, ами, повече от неясен. Все едно, че забиваш вилица в кората на шуров плод и не си съвсем сигурен дали вече си стигнал до ядката.

Неясна беше и картината около нас, когато всичко се успокои и се показа абсолютно черен свят, освен двата заслепяващо сини коридора, прорязвани от прожекторите. В тези тесни тунели можех да видя полегата равнина от тиня, нарушавана тук-там от бледи тънкостебли „растения“, които нямаха нужда от слънце, за да живеят, макар че изобщо не ми е ясно от какво друго биха могли да живеят всъщност. Листата или клонките им като че ли се люлееха назад-напред, сякаш от ветрец. Под светлината на прожекторите ни не помръдваха никакви животни, което не бе изненадващо. Нима ние, живеещите на повърхността, нямаше да се скрием, ако някакъв странен съд се спуснеше отгоре ни с оглушителен шум и пронизваща светлина?

Сравнението изскочи от само себе си и аз се зачудих дали някои подводни местни обитатели не са решили, че току-що е настъпил техният ден на страшния съд.

С телеграфския си ключ Ур-ронн предаде съобщение до всички горе, които чакаха да го чуят. „Ние сме долу — сигнализира тя. — Всичко е наред.“

После искрите отново заподскачаха в малкия отвор, този път без Ур-ронн да докосва ключа. Отговор отгоре.

„Чудесна новина. Продължавайте.“

— Готов ли си, Алвин? — извика назад Клещовръх. — Пъден напред, четвърт възел.

— Пълен напред, четвърт възел, капитане — отвърнах аз.

Мускулите на гърба и ръката ми се свиха. Отначало ръчката като че ли се завъртя неохотно. После усетих, че магнитната главина се задейства — странно чувство на привързаност към части, принадлежали на някога живи г’кеки, за което се опитвах да не мисля. Специалните кални влакна явно действаха, защото усещах съпротивление. „Ууфонска мечта“ потегли напред.

Опитах се да поддържам постоянна скорост. Клещовръх викаше на Хък накъде да насочва батискафа, докато държеше картата на Уриъл за сравнение. Ур-ронн съпоставяше посоката ни с компаса. Кабелът и въздушният маркуч продължаваха да предават далечния тътен на спускателните макари. Затвореното пространство отекваше от дълбоката ми работна умбла, но никой не негодуваше. Звукът се увиваше около мен, докато се почувствах заобиколен от хуунски моряци, които правеха теснотията по-поносима. Като на кораб в открито море, ние бяхме съвсем сами, зависими от късмета на Ифни и от собствената си изобретателност, за да успеем да се върнем вкъщи.

— Какво казваше точно преди да стигнем на дъното, Клещовръх? — попита Хък. — Че си видял нещо ли?

— Нещо е ного зъви, овзалаган се! — подразни го Ур-ронн. — Нали точно тук се фредфолага да видин чудовища?

„Чудовища“, помислих си аз. Умблата ми се съгласи със смехопотръпване.

Клещовръх спокойно прие закачката.

— Само им дайте време, приятели. Никога не можете да кажете кога… там! Наляво — точно това видях и преди!

„Мечтата“ леко се наклони настрани, когато Хък и Ур-ронн се наведоха напред, за да погледнат и накараха задните колела да загубят половината от тягата си.

— Хей! — възнегодувах аз.

— Хм, прешленолишена да съм… — измърмори Хък.

— А фък аз да се нанокря — прибави Ур-ронн.

— Хайде де, тревопасни такива… — изхленчих.

В този момент дъното се наклони малко повече и онова, което виждаха те, най-после попадна в тесния ми зрителен тунел.

— Хр-рм-рм! — възкликнах аз. — Значи от това толкова сте се развълнували? Купчина отпадъчни ковчези?

Те лежаха пръснати по океанското дъно, с кантове по всички ръбове, много от тях полупотънали в тинята. Десетки. Предимно продълговати и правоъгълни, макар че имаше и няколко с форма на бъчви. Естествено, бяха изчезнали всички следи от панделките, които някога ги бяха украсявали, отдавайки почит на костите, осите или изхабените оръдия, изхвърлени от предишните поколения преждевремци.

— Но отпадъчните кораби никога не идват в Цепнатината — възрази Хък, като протегна към лицето ми две от очните си стълбчета. — Не е ли така, Алвин?

Обърнах се да погледна покрай проклетите й блуждаещи очи.

— Така е. И все пак, официално Цепнатината е част от Бунището. Просто друг район от същото всепоглъщащо еди-какво си.

— Тектонична разседна зона — вметна Ур-ронн.

— Да, благодаря. Така че е съвършено законно място за изхвърляне на отпадъци.

— Но щом не идват кораби, как се е оказало всичко това тук?

Опитах се да видя какви видове ковчези има и какви не. Това можеше да ми помогне да определя кога са били изхвърлени. Нямаше човешки сандъци, нито урски тръстикови кошове, което не беше изненадващо. До този момент бях успял да различа само г’кекски и кхюински контейнери, което означаваше, че са адски стари.

— Сандъците са дошли от същото място, откъдето и ние.

Хък — обясних аз. — Някой ги е изхвърлил от Крайната скала.

Хък зяпна. Тя понечи да каже нещо, после се отказа и аз почти успях да чуя колелцата, които се въртяха в главата й. Изхвърлянето от суша просто не се правеше. Но тя вече трябва да се бе сетила, че това място е допустимо изключение. Щом част от Бунището наистина минаваше точно под Крайната скала и ако се приемеше, че в района някога е имало селища, това би бил по-евтиният начин да погребат дядото си, отколкото да пратят ковчега му с кораб по море.

— Но как тогава сандъците са стигнали толкова далече от сушата? Вече сме изминали цели кабели разстояние.

— Приливите, свличанията на тиня — отвърна Клещовръх. Но аз изтътнах в несъгласие.

— Забравяш как се предполага, че действа Бунището. То всмуква нещата, нали така, Ур-ронн?

Ур-ронн отчаяно изсъска на упоритото ми свръхопростяване. Тя посочи с двете си ръце.

— Едната тектонична флоча се флъзга фод другата, нали развирате, овразува цефнатина и отнася със себе си старото норско дъно.

— За да бъде увлечено под земята, стопено и обновено, да мине под Склона и да създава вулкани. Да, схванах. — Хък замислено насочи напред и четирите си стълбчета. — Откакто тези неща са били изхвърлени са минали стотици години и от мястото, където са паднали, отпадъците са стигнали само дотук, така ли?

А преди няколко секунди се бе удивила какво огромно разстояние са изминали сандъците от скалата! Предполагам, че това показва колко различно може да изглежда времето, когато го разглеждаш от перспективата на един живот и от тази на планетните цикли. За сравнение, струва ми се, човеците няма какво толкова да се хвалят, че живеели двойно повече от урсите. Всички ние достатъчно скоро ще попаднем в бавната смилателна система на Джиджо, независимо дали чуждите нашественици ще ни оставят на мира или не.

Клещовръх и Ур-ронн се консултираха с картите си и скоро ние отново бяхме на път, оставяйки това гробище, където поколения преждевремци бавно пътуваха към опрощението в стопения камък.

 

 

Около половин мидура по-късно с чувство на огромно облекчение, ние открихме онова, което искаше Уриъл.

Дотогава ръцете и краката вече ме боляха от поне две хилядите завъртания на манивелата в отговор на настоятелните нареждания на Клещовръх „Ускори!“, „Забави!“ или „Не можеш ли да действаш малко по-бързо?“. От нас четиримата очевидно само той се наслаждава, без да изпитва никакви страхове или физически болки.

Ние, хууните, избираме нашите капитани и после безпрекословно им се подчиняваме, когато има какъвто и да е проблем — а цялото това пътуване аз мислено определях като „ужасен проблем“, — затова оставих всякакви възражения за по-късно, когато си представях по най-колоритни начини как си разчиствам сметките с Клещовръх. Може би следващият проект на бандата ни би трябвало да е балон с горещ въздух. Така че той да е първият кхюин, летял във въздуха, откакто са се отказали от звездните кораби. Ще му е от полза.

Когато Хък най-после извика: „Еврика!“, аз вече усещах бедните си мускули и оси така, сякаш бяхме пресекли цялата Цепнатина, че и повече. „Не е за чудене, че Уриъл ни отпусна толкова много кабел и маркуч!“ — облекчено си помислих аз.

Едва по-късно се запитах: „Откъде е знаела къде да ни каже да търсим това гадно нещо?“

Предметът лежеше полузаровен в тинята на дванайсетина кабела южно от мястото, където се бяхме спуснали на дъното. Ако се съдеше по тази част, която се виждаше от моята „позиция“ в дъното, той се състоеше от дълги шипове, всеки изпънат в различна посока, сякаш към шестте лица на куб. Шиповете завършваха с големи топки, кухи, предположих аз, които им пречеха да потънат в тинята. Очевидно беше направен така, че да бъде открит, тъй като бе оцветен в ослепително червено и синьо. Червено, за да изпъква отблизо, тъй като този цвят почти не се среща под водата, и синьо, за да се вижда отдалече, ако прожекторът ви случайно го освети в плътния мрак. Въпреки това трябваше да сте на не повече от кабел от него, за да го видите, така че никога нямаше да го намерим, без напътствията на Уриъл. И пак се бе наложило да обиколим два пъти по спирала, преди да го забележим.

Това беше най-странното нещо, което някой от нас бе виждал. И не забравяйте, че съм чувал г’кекска умбла и съм присъствал на трекско влениране.

— Буюрско-ско ли е? — попита Клещовръх. Наред със завърналото се заекване, от кракоустите му се долавяше суеверно страхопочитание.

— Обзалагам се, че това не е буюрско — отвърна Хък. — Ти как мислиш, Ур-ронн?

Нашата урска приятелка протегна шия покрай Клещовръх и долепи муцуна до изпъкналия прозорец.

— Няна начин вуюрите да са нафравили такова ужасно и страшно нещо — съгласи се тя. — Не е в техния стил.

— Разбира се, че не е в техния стил — продължи Хък. — Но аз знам в чий стил е.

Всички я зяпнахме. Естествено, тя разтегли момента и заговори едва, когато бяхме на ръба да заудряме с юмруци.

— Урско е — със самодоволна увереност заключи Хък.

— Урско ли! — изсъска Клещовръх. — Откъде можеш да си толкова…

— Овясни — каза Ур-ронн, като изпъна глава, за да се втренчи в нея. — Този фреднет е сложен. Уриъл не ви ногла да го изкове. Дори земянитите нянат такива неща.

— Точно така! Не е буюрски, а и никой, който в момента живее на Склона, не би могъл да го направи. Следователно има само една възможност. Трябва да е бил оставен тук от преждевремски звезден кораб, когато някоя от Шестте раси — седем, ако смятате глейвърите — е пристигнала на Джиджо и преди заселниците да потопят всичко, за да се присъединят към останалите от нас като първобитни същества. Но коя е тази раса? Бих елиминирала нас, г’кеките, тъй като сме били тук адски отдавна и се обзалагам, че досега предметът щеше да е отнесен далеч по-нататък в Цепнатината. Същото навярно се отнася за глейвърите, кхюините и треките.

Във всеки случай, факт е, че Уриъл знаеше къде точно да го открием!

Козината по ръба на ноздрата на Ур-ронн настръхна. Гласът й прозвуча по-студено от заобикалящия ни океан.

— Предполагаш, че това е заговор.

Г’кекските очни стълбчета се усукаха и потръпнаха.

— Не някой ужасно подъл — увери я Хък. — Може би просто разумна предпазна мярка.

Помислете малко, приятели. Да речем, че сте пристигнали да установите преждевремска колония на забранена планета. Трябва да се избавите от всичко, което може да се засече при повърхностна проверка от някой институтски инспектор, така че корабът и сложното ви оборудване се налага да изчезнат. Космосът наоколо не става. Това е първото място, което претърсват ченгетата. Затова ги потопявате сред всички боклуци, които буюрите са изхвърлили, преди да напуснат Джиджо. Засега звучи добре.

Но после се запитвате: „Ами ако се появи нещо неотложно? Ами ако някой ден потомците ви имат нужда от някакъв сложен уред, който да им помотае да оцелеят?“

Ур-ронн сведе коничната си глава. В сумрака не можех да видя дали изразява тревога или усилващ се гняв. Побързах да се намеся.

— Хр-рм. Намекваш за много неща. За тайна, пазена поколения наред.

— Цели векове — съгласи се Хък. — Уриъл несъмнено е разбрала от своята майсторка и така нататък до първите урски заселници. И преди Ур-ронн да ми отхапе някоя от главите, нека побързам да прибавя, че през годините урските мъдреци са проявявали огромна сдържаност и изобщо не са се опитали да използват това скривалище по време на войните с кхюините, после с човеците, дори когато е започвало да им пари под опашките.

И това целеше да успокои Ур-ронн? Побързах да спася Хък от осакатяване.

— Навярно… хрм… човеците и кхюините са имали свои собствени скривалища, така че всички са квит. — И едва тогава осъзнах собствените си думи. — Може би в момента всички ровят в скривалищата си, докато ние изпълняваме тази роля вместо Уриъл.

Последва продължително мълчание.

— Леле-ле — обади се накрая Клещовръх. — Онези чужденци горе на Поляната трябва наистина да са уплашили възрастните-ните.

Нова пауза, после Хък продължи:

— Тъкмо заради това се надявам да е всичко това. Заради чужденците. Общи действия на Шестте, а не нещо друго.

Ур-ронн нервно изви шия.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че бих искала да получа честната дума на Уриъл, че сме тук долу в търсене на сили за защитата на всички Общности.

„А не просто за въоръжаването на урското опълчение за някои от злобните битки, за които сме чували слухове“, помислих си аз, довършвайки намека на Хък. В нервните секунди след това не можех да предвидя какво ще последва. Дали напрежението, тревогата и лекарствата на Тюг бяха довели нашата урска приятелка до такова състояние, че уловката на Хък да я накара да я захапе?

Шията на Ур-ронн леко се поизправи. Усилие на добра воля, видях аз на слабата фосфорна светлина.

— Ти инаш… — като дишаше тежко, започна тя. — Ти инаш клетвата на този урс, че ще стане така.

И тя повтори обета си на галактически две. После усърдно се изплю на пода, сериозна постъпка от страна на нейния вид. Знак за искреност.

— Хр-рм, ами, това е страхотно — казах аз, като умблирах за мир. — Не че който и да е от нас изобщо си е мислил нещо, друго. Нали така, Хък? Клещовръх?

И двамата побързаха да се съгласят и напрежението поотслабна. Под повърхността обаче, вече бяха посети семената на тревогата. „Хък — помислих си аз, — ти донесе пълно със скорпиони гърне в спасителна лодка и после го пусна, просто, за да видиш кой плува най-добре.“

Отново потеглихме и скоро се приближихме достатъчно, за да разберем колко голям в действителност е предметът. Всяко едно от напомнящите на балони неща по краищата на шиповете беше по-голямо от „Ууфонска мечта“.

— Ето един от кабелите, за които говореше Уриъл — съобщи Клещовръх, като махна с лапа към един от шиповете, от който по сравнително права линия излизаше блестяща черна нишка, макар и заровена на места, насочена на север, натам, откъдето бяхме дошли.

— Обзалагам се, че е скъсан някъде по пътя до скалите — предположи Хък. — Навярно е стигал до някоя тайна пещера близо до Крайната скала. Оттам биха могли да изтеглят предмета, дори без нито един урс да си намокри копитата. Кабелът сигурно е бил прекъснат от свличане или земетресение, като онова, което уби родителите ми. Това тук гарантира, че пак ще могат да намерят въжето, дори първият край да е изгубен.

— Звучи логично. И обяснява нещо, което ме озадачаваше — защо Уриъл разполагаше с толкова много оборудване. Неща, които се оказаха толкова полезни за спускането. Всъщност, чудя се защо изобщо й трябвахме. Защо не е имала свой собствен скрит батискаф?

Ур-ронн започваше да излиза от унинието си.

— Един г’кекски счетоводител редовно инвентаризира склада на ковачницата. Щеше да завележи нещо толкова нетифично за урсите, като фодводница, фросто да си лежи там, готова за изфолзване.

В гласа й се долавяше сарказъм. Но Хък въпреки това се съгласи.

— Тя разполагаше с най-трудните части — помпите, вентилите и уплътнителите. Сигурна съм, не Уриъл и нейните предшественички са смятали, че ще могат да направят корпуса и останалото само за няколко месеца. Кой изобщо е очаквал, че ще се наложи да се действа толкова бързо? Освен това, ние сме тайфа луди хлапета и й предлагаме съвършено прикритие. Никой няма да ни свърже с божествените скривалища от галактянското минало.

— Предпочитам да смятам — с драматично приглушен глас се намеси Клещовръх, — че истинската причина, поради която Уриъл ни помоли да й позволим да се присъедини към групата ни, беше конструкцията и майсторската изработка на нашия кораб-раб.

Престанахме да се дърлим, за да го зяпнем за миг — после малката кабина се изпълни със смях, който накара корпуса да завибрира и събуди Хуфу от дрямката й.

След това четиримата се почувствахме по-добре и бяхме готови да продължим мисията си. Очевидно трудната част бе изпълнена. Сега просто трябваше да наредим на Зиз да закрепи скоба за въжето от другата страна на тайнствения предмет и да сигнализираме на Уриъл да го изтегли. После идваше дългото чакане, докато бавно се издигнем на повърхността, тъй като г’кеките и урсите са още по-податливи на декомпресия от човеците, ако въздушното налягане се променеше прекалено бързо. От книгите знаехме, че това е ужасна смърт, затова приемахме досадното изкачване като необходимост. Имахме достатъчно храни, както и лични вещи, които да ни помогнат да убием времето.

И все пак изпитвах известна тревога. Клаустрофобията не беше нищо в сравнение с изпитанието, което щеше да започне, щом всеки един на борда — всеки по собствения си начин — изпиташе нужда да иде, както евфемистично се изразяваха някои земянитски книги, „до тоалетната“.

Но изглежда в закачването на второто въже щеше да има малък проблем.

Видяхме го веднага, щом заобиколихме да погледнем предмета от другата страна.

Вторият кабел липсваше.

Или по-скоро беше прерязан. Нови наглед метални нишки леко се люлееха сред подводните течения, увиснали от края на предмета като разплетена урска опашка.

Ала това не беше всичко. Щом Ур-ронн освети с прожектора океанското дъно, видяхме в тинята пътека, извиваща се на юг в посоката, в която очевидно е било опънато въжето. Никой от нас не знаеше как да определи дали е била оставена преди дни, ядури или години. Но наум ни идваше думата „неотдавна“. Нямаше нужда да го казваме на глас.

Засвяткаха електрически искри, докато Ур-ронн съобщаваше ситуацията на онези, които ни чакаха в света на въздуха и светлината. Продължителното забавяне красноречиво говореше за изненадата им. После пристигна отговор, пропуквайки с електрическите импулси в малкия отвор.

„Ако сте в добро здраве; проследете пътеката в продължение на два кабела, после докладвайте.“

— Сякаш имаме някакъв шанс — измърмори Хък. — Нали само Уриъл може да ни изтегли обратно. Като че ли един незначителен случай на наркоза или гърчове ще й направят някакво впечатление.

Този път Ур-ронн не се обърна, но двете й опашки силно удариха тялото на Хък точно под шията.

— Напред с половин възел, Алвин — нареди Клещовръх. С въздишка, аз отново се наведох над манивелата.

И така, ние поехме напред, като осветявахме с единия от прожекторите извитата пътека в тинята, докато Ур-ронн насочваше другия лъч наляво и надясно, нагоре и надолу. Не че щеше да ни помогне с нещо, ако предварително забележехме евентуална опасност. Сигурно никога не беше съществувал толкова безпомощен и бавен съд като „Ууфонска мечта“. Онзи прерязан кабел, който бяхме видели — той беше направен от същества, използвали галактянска техника, така че да издържи хилядолетия под водата, и въпреки всичко да запази огромна сила. Каквото и да го бе разсякло, аз в никакъв случай не исках да го ядосам.

Докато пълзяхме напред, кабината се изпълни с по-дълбоко, по-тържествено настроение. След повече от една мидура въртене на манивелата срещу постоянно променящата се тяга по хлъзгавата тиня. Започнах да усещам в ръцете и гърба си парещата изтръпналост на изтощение втора степен. Бях прекалено уморен, за да умблирам. Зад мен Хуфу изразяваше скуката си, като тършуваше из моята раница, накрая разкъса пакет с рибни сандвичи, сдъвка част от тях и разпръсна наоколо останалото. Пляскащите звуци и влажното гъделичкане по възглавничките на пръстите на краката ми показваха, че там долу се събира вода — дали от прекалената влажност, от някакво бавно просмукване или от отделяните от самите нас вещества, дори не исках да предполагам. Миризмата в кабината започваше да става едновременно сложна и съвсем зряла. Борех се с поредния пристъп на клаустрофобия, когато Клещовръх нададе остър вик:

— Алвин, спри! Назад! Искам да кажа — пълен назад!

Ще ми се да можех да заявя, че съм видял какво е предизвикало това избухване, но гледката ми беше блокирана от обезумели силуети. Освен това ръцете ми се бореха с инерцията на манивелата, която очевидно бе решена да продължи да се върти в същата посока, въпреки усилията ми, и тласкаше колелата още по-напред. Хванах дървените пръчки с една ръка и натиснах с всички сили, усещайки, че в гърба ми нещо прескача. Накрая успях да забавя осите и после съвсем да ги спра. Но въпреки всичките си, придружени от сумтене усилия, не можах да ги накарам да се завъртят обратно.

— Наклонихме се! — съобщи Хък. — Напред и наляво.

— Изобщо не я видях! — извика Клещовръх. — Изкачвахме се по малък склон и после тя изведнъж изскочи нищото, кълна се!

Сега и аз усетих навеждането. „Мечтата“ определено се бе наклонила напред, докато Хък отчаяно пълнеше баласта отзад. Лъчите на прожекторите като че ли се лутаха в мрака пред нас и показваха объркващата гледка на зейнала пустота там, където допреди малко се виждаше леко полегата равнина.

Накрая успях да накарам манивелата да се завърти назад, но нямах много време да се радвам на победата си. Една от магнитните главини — закачена за колело, принадлежало на лелята на Хък, струва ми се поддаде. Останалият вал потъна дълбоко в тинята и в резултат корпусът рязко се наклони настрани.

Сега лъчите се олюляваха по ръба на пропастта, над която бяхме увиснали. Очевидно онова, което бяхме смятали за дъно на Цепнатината, беше само издатина в периферията на действителната бездна. Пред нас зееше истинският процеп, готов да ни погълне, както бе поглъщал толкова много други неща, които никога вече нямаше да видят звездите.

Толкова много мъртви неща и ние се готвехме да се присъединим към тях.

— Да отрежа ли баласта? — отчаяно попита Хък. — Мога да отрежа баласта. И да дръпна сигналното въже, за да накарам Зиз да се надуе. Мога да го направя! Да го направя ли?

Протегнах се да хвана две от очните й стълбчета и нежно ги погалих по онзи успокоителен начин, който бях усвоил през годините. Предложението й беше безсмислено. Тежестта на целия стоманен кабел, който влачехме след себе си, бе по-голяма от няколкото тухли, провесени под дъното на „Ууфонска мечта“. Ако отрежехме и кабела, можехме да се издигнем, да. Но какво тогава щеше да попречи на въздушния маркуч да се оплете и прекъсне, докато се въртяхме и премятахме? Дори по някакво чудо да останеше здрав, щяхме да изскочим като кораба-куршум в „Първите хора на луната“ от Жул Верн. Даже Клещовръх навярно щеше да умре от декомпресията.

По-практична пред лицето на надвисналата смърт, Ур-ронн изстреля бързи електрически импулси, с които съобщи на Уриъл незабавно да ни изтегли. Добра идея. Но колко време щеше да мине, зачудих се аз, докато работниците горе навиеха целия отпуснат в момента кабел? Колко бързо можеха да го направят, без да рискуват да прекъснат въздушния маркуч? Колко надолу можехме да пропаднем, докато двете противоположни сили се срещнат с внезапно разтърсване? И именно в този миг на истина щяхме да разберем точно колко добре сме построили „Мечтата“.

Аз безпомощно усещах, че колелата губят контакт с хлъзгавата от тинята издатина. Малкият ни храбър батискаф се плъзгаше към ръба, за да започне дългото, бавно пропадане в мрака.

 

 

Това, предполагам, би бил чудесен драматичен завършек за главата — как нашите герои потъват в черните глъбини. Съвсем достоверен висящ край на този епизод.

Ще се върне ли някога вкъщи екипажът?

Ще оцелее ли?

Да, това е подходящ завършек. Нещо повече, сега съм уморен и тялото ме боли. Трябва да повикам да ми помогнат, за да успея да стигна до кофата в ъгъла на това влажно място и да се облекча.

Но няма да спра дотук. Знам по-подходящ момент, съвсем мъничко по-нататък в потока на времето, докато „Ууфонска мечта“ бавно потъваше, като се въртеше ли въртеше и ние наблюдавахме как лъчите на прожекторите осветяват скала, издигаща се до нас като стена на безкрайна гробница. Нашата гробница.

Освободихме половината от баласта си, което ни помогна да забавим пропадането… но течението още по-бързо ни понесе надолу. Освободихме и останалата част, но знаехме, че единствената ни възможност се състоеше в съвършената реакция на Уриъл и в това стотици други неща да сработят по-добре, отколкото имаше каквато и да е надежда.

Всеки от нас се срещаше със смъртта по свой собствен начин, сам пред приближаващия се край на своята лична драма.

На мен ми стана мъчно за родителите ми. Скърбях заедно с тях, защото в много отношения моята загуба не бе по-малко болезнена от тяхната, макар че на мен нямаше да ми се наложи да изтърпя годините на печал, които щяха да последват за тях, заради глупавата ми страст към приключенията. Галех и умблирах на Хуфу, докато Ур-ронн съскаше тъжно ридание, а Хък бе доближила четирите си очни стълбчета едно до друго, загледана навътре, към собствения си живот.

После, сякаш отникъде, Клещовръх извика една-единствена дума, която заглуши усилващите ни се страхове. Дума, която бяхме чували и преди от кракоустите му, прекалено много пъти, но никога така, както сега. Никога с такова страхопочитание и почуда.

— Чудовища-ища-ища! — изкрещя той.

След това, едновременно с ужас и радост, Клещовръх повторно извика:

— Чудовища!

 

 

Никой не дойде в отговор на молбата ми. Лежа тук с гръб, който не иска да се превие, и изпитвам отчаяна нужда да стигна до кофата. Моливът ми свършва и почти не ми е останала хартия… така че докато чакам, мога да продължа до наистина драматичния момент от пропадането ни.

В кабината на „Ууфонска мечта“ беше настъпила пълна бъркотия, докато се спускахме все по-надолу към гибелта си. Търкаляхме се насам-натам, блъскахме се в корпуса, в манивели, ръчки, лостове и помежду си. Гледката навън, когато можех да зърна нещо покрай бясно жестикулиращите ми приятели, представляваше неясен хаос от фосфоресциращи точици, попаднали под лъчите на прожекторите. От време на време се виждаше издигащата се скална стена, а после и кратко проблясване на нещо друго.

Нещо — или неща — лъскави и сиви. Бързо прелитащи покрай нас движения. След това любопитни поглаждания, отърквания в корпуса, последвани от силни почуквания и удари по страните на обречения ни кораб.

Клещовръх продължаваше да бъбри за чудовища. Искрено си мислех, че е полудял, но Ур-ронн и Хък бяха престанали да вият оплакванията си и се бяха навели напред към прозореца, сякаш хипнотизирани от онова, което виждаха. Всичко беше ужасно шумно и Хуфу ме драскаше по гърба между яростните удари по стените.

Бях сигурен, че съм чул Хък да казва нещо като:

— Какво — или кои — биха могли да са те?

Тогава фигурите се разделиха и изчезнаха от двете страни при появата на нещо друго, което накара всички ни да ахнем.

Беше огромно, много пъти по-голямо от нашия батискаф и плуваше със спокойно изящество. Когато наближи, ние доловихме ръмжене. От своя мъчителен затвор в дъното не можех да различа много, освен две грамадни очи, които сякаш блестяха далеч по-силно, отколкото прожекторите ни.

И устата му. Спомням си, че отлично я видях, когато се отвори широко, устремила се към нас.

Корпусът простена и отново се разнесоха силни удари. Ур-ронн извика, когато от стената шурна струя вода и се блъсна в мен.

Вцепенен от страх, аз не можех да спра вихъра в мозъка си за достатъчно време, за да имам дори една-единствена ясна мисъл — само ураган от идеи.

„Това са духове на буюри — предположих аз, — дошли да накажат живите глупци, дръзнали да нахлуят в тяхното царство.

Това са машини, направени от останките, които се валяха в Цепнатината много отпреди буюрите, от епохи, толкова древни, че дори галактяните вече не си ги спомняха.

Това са морски чудовища. Джиджоски. Рожби на най-изолираното място на планетата.“

Тези и други фантазии се вихреха из размътения ми мозък, докато гледах, неспособен да извърна очи от онези ужасни, устремно приближаващи се челюсти. „Мечтата“ се удряше и подскачаше — от морските течения, предполагам сега, но тогава ми се струваше, че се бори да се освободи.

Челюстите прелетяха от двете ни страни. Внезапен тласък ни запрати към стената на кораба. Ние потънахме в устата на огромното чудовище, като се блъснахме с такава сила, че красивият изпъкнал прозорец се пукна. От точката на удара плъзнаха сякаш заскрежени цепнатини. Ур-ронн изстена, а Хък плътно сви очните си стълбчета, като чорапи, прибрани в чекмедже.

Хванах Хуфу, без да обръщам внимание на дращещите й нокти и дълбоко вдишах застоялия въздух. Беше ужасен, но реших, че това е последният ми шанс.

Прозорецът поддаде в същия момент, в който се спука въздушният маркуч.

Тъмните води на Цепнатината бързо започнаха да нахлуват в нашия разбит кораб.