Дейвид Брин
Звездният риф (95)

Дуер

Беше една мидура след падането на нощта, когато въгленчето пресече небето — проблясък, усилил се за миг, преди да се спусне на югоизток. Дуер знаеше, че не е метеорит, защото светлината летеше под облаците.

Едва след като изчезна зад следващата редица гористи хълмове, той чу ниско вибриране, съвсем слабо, доловимо над шумоленето на дървесните клони.

Дуер можеше изобщо да не го забележи, ако вечерята му се бе съгласила с него. Но червата му се бунтуваха още откакто четиримата човеци бяха започнали да попълват оскъдните си запаси с местна храна. Затова той клечеше над временната им отходна яма в процепа между два хълма и чакаше вътрешностите му да решат дали да приемат или да изхвърлят осигурената с труд вечеря.

И другите не бяха по-добре. Данъл и Дженин никога не се оплакваха, но Лена обвиняваше Дуер за къркоренето на червата си.

— Що за могъщ ловец? Минавал си през прохода десетки пъти, а не можеш да различиш кое е отровно и кое не!

— Моля те, Лена — бе казала Дженин. — Знаеш, че Дуер никога не е пресичал Отровната равнина. Той не може да направи нищо друго, освен да потърси храна, приличаща на нещо, което познава.

Данъл се опита да успокой духовете.

— При други обстоятелства щяхме да изядем магаретата, когато товарът им олекнеше. Но след пресичането на последните потоци животните са отслабнали и не можем да пожертваме нито едно от тях, защото другите няма да са в състояние да носят багажа ни.

Той говореше за тежестта на книгите, оръдията и специалните пакети, предназначени да превърнат човешкия живот оттатък Ръбатата планина в нещо повече от чисто дивашки. Ако накрая наистина се вземеше решение да останат тук завинаги. Дуер все още се надяваше, че няма да се стигне до това.

— Със сигурност знаем едно — продължи Данъл. — Човеците могат да оцеляват тук, на Сивите хълмове, при това без всички онези ферментационни процеси, с които сме свикнали вкъщи. В момента се приспособяваме към някои местни микроби, сигурен съм. Щом преждевремската банда е свикнала с тях, ние също ще можем.

„Да — помисли си Дуер. — Но оцеляването не означава удобства. Ако случаят с Рети е показателен, тези преждевремци са доста груба компания. Може би сега усещаме как са станали такива.“

И тъкмо тогава докато Дуер клечеше над временната им отходна яма, блестящото въгленче пресече небето над главата му. Никога нямаше да го забележи, ако гледаше в друга посока или бе зает с дейност, изискваща повече внимание. Сега обаче той мрачно проследи с поглед падащата звезда, докато последвалият я тътен не се понесе из каньоните, които повториха ехото му в нощта.

 

 

На следващия ден им се наложи отново да преминават през потоци.

Това бяха сурови земи и навярно предците на преждевремците бяха дошли тук именно поради тази причина. Вардени първо от Отровната равнина, а после от клисурите и бързите реки, Сивите хълмове бяха толкова отблъскващи, че из района обикаляха изследователи само веднъж на всяко поколение. Беше лесно да си представи как Фалън и другите са пропуснали малкото племе в пустошта, през която водеше групата си Дуер — област на серни гейзери и дървета, които ставаха все по-криви, колкото по-навътре проникваха. Ниските облаци като че ли се мръщеха и цупеха, пропускайки слънцето да се показва само за кратки мигове. От цепнатините в скалите висяха бради от зелен мъх, от които в мръсни локви се процеждаше мазна вода. Животните се държаха на разстояние и оставяха малко следи, които Дуер да души и озадачено да гледа.

Докато пресичаха бързеите на следващия поток, загубиха няколко магарета. Въпреки опънатото между двата бряга въже и нагазилите до кръста в студената вода Лена и Дуер, за да им помагат, три от уморените животни загубиха опора на хлъзгавите камъни. Едното се оплете във въжето и след известно време на ревове и дърпане умря, преди да успеят да го освободят. Другите две бяха отнесени. Минаха часове, докато съберат багажа им от плитчините. Пръстите на ръцете и краката на Дуер през цялото време сякаш изгаряха от ледено-гореща вцепененост.

Накрая, докато се сушаха на огъня на другия бряг, те прецениха щетите.

— Липсват четири книги, един чук и тринайсет пакета с барут — каза Данъл, като тъжно клатеше глава. — А водата е повредила и други неща.

— Да не споменаваме последния фураж за животните — прибави Дженин. — Отсега нататък ще ядат само каквото си намерят, независимо дали им харесва.

— Е, вече почти стигнахме, нали? — подметна Лена Стронг, За пръв път оживена, докато коленичила, разрязваше на парчета магарето, което се беше заплело. — Хубавото е, че поне известно време ще се храним както трябва.

После си легнаха за през нощта. Промяната в храната им се отрази добре, макар да се чувстваха малко виновни. На следващата сутрин изминаха още един хвърлей на стрела на изток, за да стигнат до огромна клисура с отвесни стени и бушуваща на дъното река.

 

 

Дуер се отправи нагоре по течението, докато Лена пое на юг. Дженин и Данъл останаха да ги чакат с изтощените магарета. Два дни в едната посока и още два в обратната — това беше договореният максимален срок. Ако дотогава нито един от двама им не откриеше път, може би щеше да им се наложи да направят сал и да се опитат да преодолеят бързеите. Перспективата не допадаше много на Дуер.

„Не казах ли на Данъл, че трябва да почакаме Рети? Може и да съм следотърсач, но тя съвсем сама е дошла от тази пустош.“

Той повече от всякога бе впечатлен от невероятната жилавост на момичето.

„Ако последва втора група и Рети е с тях, тя навярно ще ми се присмее, че съм попаднал в този капан. Ако знае някакъв таен пряк път, даже могат да стигнат преди нас. А това ще провали плановете на Данъл!“

Дори напредването успоредно на реката беше трудно и опасно катерене по стръмни скали, след това надолу по хлъзгавия бряг на леден приток, после още един… За изненада на Дуер, Калнокракия бе тръгнал заедно с него, отказвайки се от лагерния огън на Данъл и глезенето на Дженин. Пътят беше прекалено тежък за която и да е от обичайните лудории на нура. След известно време двамата дори започнаха да си помагат. Ловецът пренасяше животинчето през коварните, пенливи потоци. В други случаи Калнокракия избързваше напред, за да съобщи с крякане коя от двете пътеки изглежда по-безопасна.

Но реката и каньонът й продължаваха да ги измъчват. На моменти изглеждаше, че клисурата започва да се отваря, после изведнъж пак се затваряше, още по-тясна и стръмна отпреди. До пладне на втория ден Дуер кисело мърмореше за отвратителния терен. Продължаването напред, му се струваше безсмислено, пък и след няколко часа така или иначе трябваше да се откаже. Пръстите на ръцете и краката го боляха, както и разтеглените сухожилия по гърба и бедрата му. Но най-много го измъчваше мощния рев на водата, сякаш в главата му дни наред чукаше тит-будилник.

— Ти как смяташ, трябва ли да се връщаме? — попита нура той.

Калнокракия вдигна лъскавата си глава и погледна Дуер с онова измамно разумно изражение, напомнящо му за легендите, според които нурите можели да изпълняват желания — ако си поискаш нещо толкова лошо, че да не те интересува цената. Работниците наричаха това изражение „Да се посъветваме с някой нур“, което означаваше, че даден проблем е неразрешим и е време да смекчат раздразнението си с нещо по-твърдо за пиене.

— Е — въздъхни Дуер и взе раницата и лъка си, — предполагам, че няма да ни навреди, ако продължим още малко. Ще се чувствам глупаво, ако се окаже, че сме пропуснали брода точно след следващото възвишение.

Трийсет дури по-късно ловецът се катереше по трънливия склон, като проклинаше къпините и пропилата се в кожата му хлъзгава влага. Искаше му се вече да се е отправил обратно към горещата храна и сухото одеяло. Накрая стигна до място, където можа да се изправи, засмукал с устни кървяща драскотина върху опакото на дланта си.

Той се обърна… и зяпна през мъглата към онова, което се виждаше напред.

Ниско долу по цялата широчина на клисурата се простираше могъщ водопад, чийто рев беше заглушаван от буйната река. Огромна завеса от пръски й пяна.

Но не това бе накарало Дуер да зяпне.

Точно преди бучащия водопад, пресичайки реката от бряг до бряг, имаше широка ивица скалисти плитчини, които изглеждаха не по-дълбоки от глезен.

— Предполагам, че това решава въпроса дали да продължим напред — въздъхна той.

Малко по-късно двамата с Калнокракия най-после застанаха на отсрещния бряг. Лесно бяха прецапали брода, за да докажат, че е безопасен. Оттук през гората лъкатушеше очевидна животинска пътека, която излизаше от каньона в източна посока.

„На връщане ще потърся по-лек път за Данъл и другите. — Успехът го бе накарал да забрави за повечето от болките си. — Има възможност Лена да ме е изпреварила. Но все пак аз открих този брод и може да се окажа първи! Ако цялата тази тъпа история с чужденците свърши и се върнем вкъщи, ще проверя картите на Фалън, за да видя дали някой след заминаването на буюрите е обозначил това място.“

Огромният водопад му напомняше за долоския бент, мил спомен, който обаче горчиво го подсещаше защо е тук, толкова далеч от Сара и всички останали, които обичаше.

„Тук съм, за да оцелея. Сега работата ми е да се крия и да имам бебета от жени, които едва познавам, докато онези на Склона страдат и умират.“

Удоволствието от откритието се изпари. Дуер се опита да замести чувството си за срам с твърда решимост да изпълни задачата, която му бяха поставили. Той понечи да тръгне обратно през плитчините… после се закова на място, рязко изпитал изтръпващо усещане в, гърба.

Нещо не беше наред.

Дуер се намръщи, внимателно свали лъка и откопча колчана със стрелите. После, готов да стреля, той разшири ноздри, за да поеме въздух. Влагата му пречеше да различи каквото и да е. Но ако се съдеше по извития гръбнак на Калнокракия, нурът също го усещаше.

„Има някой — помисли си ловецът и бързо се насочи навътре към брега, за да се скрие сред първите дървета. — Или съвсем наскоро е имало.“

По-надалеч от реката бе истински хаос от миризми, нещо естествено за единствения брод в продължение на много левги. Животните идваха тук да пият вода и оставяха знаци, за да отбележат териториите си. Но Дуер усещаше още нещо недоловимо загатващо за опасност.

Болезнено осъзнал, че зад гърба му има открита вода, той навлезе още по-надълбоко в гората.

„Усещам мирис на… изгоряло дърво. Някой е палил огън, при това не много отдавна.“

Той се огледа, без да престава да души въздуха.

„Било е хей… там.“

Сред сенките на малка полянка на половин хвърлей на камък ловецът забеляза останките. Голяма яма с черна пепел.

„Някой от бандата на Рети?“ — разтревожи се той. Може би в момента го дебнеха Джаз и Бом и изчакваха най-удобния момент да стрелят в натрапника от страшния запад?

Шумоленето на вятъра в клоните, незабележимите движения на насекоми и птици — всичко това можеше да му подскаже много неща. Но тези земи и животни му бяха непознати, а ревът на водопада би заглушил дори преминаването на цяла рота от опълчението.

Калнокракия ниско изсумтя и започна да души земята, докато Дуер оглеждаше сумрака зад следващата редица дървета.

— Какво има? — попита той и коленичи до мястото, където нурът разравяше пласт неотдавна нападали листа.

И тогава го удари позната миризма.

„Магарешко лайно?“

Той рискува да хвърли бърз поглед… и нямаше нужда повторно да се обръща.

„Магарета? Но Рети каза, че преждевремците нямат магарета!“

Очите му вече се бяха приспособили към слабата светлина и Дуер различи следите от товарните животни по цялата полянка. Отпечатъци от копита на поне дванайсет магарета. Кол, на който са били завързани поводите. Утъпкани места, където трябва да са лежали.

Той отпусна лъка. Значи наистина е била пратена втора група, която е изпреварила тяхната по по-добър път, несъмнено водена от самата Рети.

„Е, поне преждевремците няма да са чак толкова много повече от нас, даже да не установим контакт така, както планира Данъл.“

В едно отношение облекчението му беше по-скоро лично. „Изборът ми на бъдеща партньорка може да не се ограничи само до Дженин, Лена или някоя начумерена братовчедка на Рети.“

Нещо обаче продължаваше да го гризе и не му даваше да остави лъка. Той преброи местата. Където бяха лежали магаретата и разбра, че просто са прекалено много. Или по-скоро, че има два различни вида утъпквания. Тези по-близо до огъня бяха по-малки, по-близо едно до друго…

„Не. Не може да бъде.“

Навсякъде другаде отдавна щеше да усети миризмата. Сега синусите му прониза остър, познат мирис. Той се наведе да вдигне кичур козина, все още покрит с пепел, след като собственикът му се беше въргалял след неприятното преминаване на реката.

Лъскави кичури урска грива.

От последната война бяха минали поколения. Въпреки това гърдите на Дуер се изпълниха с инстинктивен страх.

Урският керван из тези земи не можеше да означава нищо хубаво.

Тук, в пустошта, далеч от сдържането на мъдреците и Общностите, след като Шестте навярно вече бяха изчезнали, всички стари закони бяха загубили значението си. Както в дните преди Великия мир, Дуер знаеше колко опасни са тези същества, ако са ти врагове.

Безшумно като призрак, той пресече реката на зигзаг и се скри зад един от камъните на отсрещния бряг, докато Калнокракия просто, прецапа след него, очевидно нетърпелив да се махне оттук.

Дуер продължи внимателно да се оглежда още цяла мидура, докато накрая сърцето му започна да бие по-спокойно.

Най-после, когато вече изглеждаше безопасно, той прехвърли лъка си през рамо и пое надолу по течението, като тичаше когато и където можеше, бързайки на юг с новината за откритието си.