Дейвид Брин
Звездният риф (9)

Дуер

Странният нур продължаваше да го следва по петите и дяволито го гледаше от клоните на дърветата.

Понякога покритото с гладка черна козина същество изчезваше за известно време, което пораждаше у Дуер надежди. Навярно най-после се бе уморило от прашния планински въздух, толкова надалеч от блатата, в които живееха повечето нури.

После нурът отново се появяваше с усмивка, разцепила тъпата му муцуна, кацнал на някоя издатина, и наблюдаваше как Дуер си пробива път през тръните и се катери по изкорубените плочи на древен път, често коленичейки, за да огледа следите от бягащия глейвър.

Когато Дуер за пръв път забеляза дирята точно до поляната на Събора, — миризмата вече бе изстинала. Брат му и другите поклонници бяха продължили към звуците на празничната музика надалеч от павилионите. Но уви, работата на Дуер беше тъкмо в това да спира глейвъри, осенени от странната идея да напуснат удобните равнини и да се устремят към опасна свобода. Празникът трябваше да почака.

Нурът издаваше високи лаещи звуци и се преструваше, че му помага, влачейки дългото си, гъвкаво тяло по земята, докато на Дуер му се налагаше да разсича тръните и да се катери. Най-после можеше да каже, че са близо до успеха. Следите на уморения глейвър бяха плътно една до друга, с дълбоко отпечатани пети. Когато вятърът промени посоката си, Дуер усети миризма. „Тъкмо навреме“, помисли си той. Скоро планината свършваше и един проход водеше към следващия воден басейн — на практика в друг свят.

„Защо глейвърите постоянно правят така? Животът им не е толкова тежък от тази страна, където всички са луди по тях.“ Оттатък прохода обаче се простираше отровна равнина, подходяща единствено за най-калените ловци.

„Или за туристи“, спомни си предложението на Лена Стронг да му плати, за да я заведе на пътешествие на изток. Пътешествие с една-единствена цел — туризъм, дума, която Дуер бе чувал само в разказите от Старата Земя.

„Това са безумни времена“, помисли си той. И все пак „туроператорите“ твърдяха, че имали разрешение от мъдреците… при определени условия. Дуер поклати глава. Точно сега, когато до плячката му оставаше още съвсем малко, нямаше нужда да се обърква с идиотски идеи.

Нурът също проявяваше признаци на изтощение, макар че продължаваше да души следата на глейвъра и после се вдигаше на задни крака, за да се огледа с черните си, насочени напред очи. Изведнъж той издаде гърлен звук и отпраши в планинския гъсталак — и скоро Дуер чу характерния писък на глейвър, последван от тупкане на тичащи крака.

„Страхотно, сега пък го подплаши!“

Накрая Дуер излезе от храсталака на участък от древна буюрска магистрала. Той се затича по разрушената настилка, прибра мачетето и опъна тетивата на сглобяемия си лък.

От тесния каньон отстрани се разнесе съскане от борба и накара Дуер отново да остави стария път, за да се хвърли сред обвитите с лиани дървета. Накрая ги видя, точно зад група храсти — две същества, едното черно, другото в бледи краски от целия спектър на дъгата, застанали в противоборство едно срещу друго.

Притиснатият в малката клисура глейвър очевидно беше женски, навярно бременен. Бе се катерил дълго и сега дишаше дълбоко. Изпъкналите му очи се въртяха независимо едно от друго — едното следеше тъмния нур, а другото търсеше все още незабелязани опасности.

Дуер изруга и двете — глейвъра за това, че го бе увлякъл в безполезно преследване, тъкмо когато с нетърпение очакваше празника, а нахалния нур за това, че бе дръзнал да му се меси.

Нурът беше дваж по-проклет, защото сега Дуер му бе задължен. Ако глейвърът бе стигнал до равнините отвъд Ръбатата планина, неприятностите нямаше да имат край.

Нито едно от двете същества като че ли не го забелязваше… но Дуер не би се обзаложил срещу острите сетива на нура. „Какво прави тук горе това малко дяволче? Какво се опитва да докаже?“

Дуер го беше нарекъл Калнокракия, заради кафявите му предни лапи, изпъкващи на фона на абаносовата му кожа — от плоската опашка до мустачките, които потрепваха по цялата му тъпа муцуна. Покритото с черна козина същество стоеше неподвижно, впило поглед в лекомисления глейвър, но не можеше да излъже Дуер. „Ти знаеш, че те наблюдавам, фукльо такъв.“ От всички видове, останали на Джиджо след заминаването на древните буюри, Дуер смяташе, че нурите са най-неразбираеми, а изкуството на ловеца се криеше тъкмо в разбирането на другите същества.

Той тихо сведе лъка, разкопча ремъка от еленова кожа и вдигна в ръка навитото си ласо. После внимателно и безшумно се промъкна напред.

Оголил неравните си, ъглести зъби, Калнокракия се повдигна почти на височината на глейвъра, приблизително до хълбока на Дуер. Глейвърът заотстъпва с ръмжене назад, докато костните му гръбни плочки не докоснаха скалата, в резултат на което отгоре се изсипа дъжд от камъчета. В раздвоената си опашка той размахваше пръчка — някакво клонче или фиданка с отчупени вейки. Сложно оръдие, като се имаше предвид сегашното състояние на глейвърите.

Дуер направи още една крачка напред и този път настъпи няколко сухи листа. От козината зад заострените уши на нура щръкнаха сиви шипове, които се люлееха независимо един от друг. Калнокракия продължаваше да гледа глейвъра, но нещо в позата му подсказваше: „Тихо бе, глупак такъв!“

Дуер не обичаше да му казват какво да прави. Особено някакъв си нур. И все пак за лова се съдеше единствено по успеха му, а Дуер искаше да залови жертвата чисто. Да стреля сега щеше да означава да признае провала си.

Увисналата кожа на съществото бе загубила малко от опаловата си лъскавина след напускането на познатите му свърталища сред боклуците на някое село на Шестте, както живееха от векове глейвърите, още от началото на своята невинност.

„Защо правят така? Защо всяка година няколко от тях се отправят към проходите?“

Със същия успех можеше да се пита за мотивите на нурите. Сред Шестте единствено търпеливите хууни притежаваха умението да работят с пакостливите, нахални животни.

„Може би на буюрите не им е било приятно, че трябва да напуснат Джиджо, и са оставили нурите като шега с онзи, който дойде след тях.“

Наблизо прелетя бръмчаща лъвска муха, чиито ципести криле се въртяха. Задъханият глейвър я проследи с едното си око, докато другото не се откъсваше от полюляващия се нур. Накрая, когато проумя, че Калнокракия е прекалено дребен, за да го убие, гладът надделя над страха. Сякаш за да подсили това впечатление, нурът се отпусна на бедрата си и безгрижно започна да ближе рамото си.

„Много хитро“, помисли си Дуер и премести тежестта си, когато глейвърът насочи и двете си очи към кръжащата във въздуха храна.

От устата му излетя мощна струя слюнка, която попадна в опашката на мухата.

Калнокракия светкавично отскочи наляво. Глейвърът изпищя, замахна с пръчката, после се обърна, за да побегне в другата посока. Дуер изруга и изскочи от храстите. Мокасините му се подхлъзнаха по разядения гранит и той се стовари на земята, точно под размахващата се пръчка. Метна отчаяно ласото — то се разви с яростно дръпване, което го накара да забие брадичката си в земята. Макар и гладен и изтощен, паниката беше дала на глейвъра достатъчно сили, за да влече ловеца десетина метра, докато най-после окончателно се предаде.

Разтреперано, с вълни от багри, които минаваха под светлата му кожа, съществото пусна пръчката и падна на четирите си колене. Дуер предпазливо се изправи и започна да навива въжето.

— Спокойно. Никой няма да те нарани.

Глейвърът го гледаше с едното си мътно око.

— Болка има. Далечна — напевно изрече женската на силно размазан галактически осем.

Дуер се олюля назад. Един-единствен път беше залавял глейвър, който му бе проговорвал. Обикновено докрай оставаха в безмозъчното си състояние. Той навлажни устни и се опита да отговори на същия неясен диалект.

— Жалостно. Търпеливост препоръчителна. По-добре, отколкото смърт.

— По-добре? — Умореното око примижа, сякаш смътно озадачено и неуверено, че има някакво значение.

Дуер сви рамене.

— Извинявай за болката.

Бледата светлина се разфокусира.

— Не обвиняван. Мрачна мелодия. Сега готовност за ядене.

Проблясъкът на разум отново изчезна под плътна животинска покривка.

Едновременно удивен и изтощен, Дуер завърза съществото за едно от близките дървета. Едва тогава си даде сметка за собствените си рани и охлузвания. Калнокракия лежеше на една скала и се грееше на последните лъчи на залязващото слънце.

Нурът не можеше да говори. За разлика от глейвъра, неговите предци никога не бяха получавали това умение. И все пак захилената му отворена уста като че ли казваше: „Беше забавно. Хайде да го направим пак!“

Дуер прибра лъка си, запали огън и прекара последната половин мидура от деня в хранене на пленника от оскъдните си запаси. Утре щеше да му намери гнил пън, под който да си изрови личинки — любимото, макар и не особено достойно развлечение на представителите на някогашната могъща, странстваща сред звездите раса.

Калнокракия се приближи към него, когато Дуер извади малко твърд хляб и пастърма. Ловецът въздъхна и хвърли няколко парчета на нура, който ги хвана още във въздуха и лакомо ги изяде. После подуши към кратунката на Дуер.

Беше виждал зверчетата да използват кратунки на управляваните от хууни речни кораби. Затова, след кратко колебание, той извади корковата запушалка и му подаде съда. Съществото го хвана с шестопръстите си предни лапи — сръчни почти колкото истински ръце — и изящно отпи няколко големи глътки, като шумно мляскаше.

После изля, остатъка на главата си.

Дуер скочи на крака, като проклинаше. Но Калнокракия пъргаво хвърли настрани празната кратунка. По лъскавата й повърхност потекоха струйки, които оставяха тъмни петна в пръстта. Нурът весело изцвъртя и започна да облизва козината си.

Дуер разтърси кратунката и успя да изцеди в устата си няколко капки.

— От всички егоистични, неблагодарни…

Вече беше прекалено късно да ходи надолу по тясната, коварна пътека до най-близкия поток. Някъде тътнеше водопад, достатъчно близо, за да го чува, но на повече от цяла мидура път пеша. Нямаше нищо страшно — бе му се случвало и преди. И все пак през цялата нощ звукът щеше да кара устата му да пресъхва.

„Човек се учи, докато е жив“, казваше мъдрецът Ур-Рухолс. Тази вечер Дуер беше научил още нещо за нурите. И като цяло, цената на урока бе съвсем ниска.

 

 

Реши да си уреди да го събудят. За тази цел се нуждаеше от будилник — тит.

Имаше сериозни основания да потегли рано. Все още можеше да успее да се върне за ежегодния Събор на Шестте, преди всички свободни от брачен обет човешки момчета и момичета да си изберат партньори за юбилейните танци. Освен това му предстоеше да даде годишния си отчет пред Данъл Одзава и да възрази на смехотворната „туристическа“ идея на Лена Стронг. Пък и ако отведеше глейвъра преди разсъмване, можеше да остави Калнокракия да си хърка край въглените. Нурите обичаха да спят почти също толкова, колкото да смущават живота на селяните, а този тук беше изкарал дълъг ден.

Затова след вечеря Дуер извади купчина хартиени пакетчета, неговият склад за практични неща. Много от тях идваха от кошчетата за отпадъци на брат му и на Сара.

Почеркът на Ларк, изящен и стегнат, обикновено се отнасяше за някои живи видове от сложната екосистема на Джиджо. Дуер използваше изхвърлените записки на Ларк, за да съхранява семена, билки и перца — неща, полезни по време на лов.

Почеркът на Сара беше темпераментен, но в същото време напрегнат, сякаш въображението и редът взаимно се контролираха. Нейните изхвърлени записки бяха пълни с объркващи изчисления. (Някои неудачни уравнения не бяха просто задраскани, а направо изчегъртани в пристъп на яд.) Дуер използваше черновите на сестра си, за да пази в тях лекарства, подправки и прахове, които правеха някои местни храни ядивни за човеците.

От едно от пакетчетата той изсипа шест ореха от тобар — едри, твърди и ароматни, — които постави върху скалите малко по-надолу. Като сдържаше дъха си, Дуер разцепи единия от тях с нож, после се дръпна назад от издигналия се лют облак. Глейвърът недоволно изпищя, а нурът яростно го изгледа, докато ветрецът не разнесе силната миризма.

Върнал се в спалния си чувал, Дуер зачака изгрева на звездите. Калунути грееше като гореща червеникава главичка на карфица, разположена високо върху зловещото лице на Саргон, безмилостната ръка на закона. Последваха я още съзвездия: орел, кон, дракон — и делфин, любимата братовчедка, засмяла се в посока, която според някои, водела към Земята.

„Дали ако някога ни заловят — зачуди се Дуер, — Великата галактическа библиотека ще отвори файл за нашата култура? За митовете ни? Дали извънземните няма да се пръскат от смях, като четат митовете ни за съзвездията?“

Ако всичко минеше според плана, никой нямаше и да чуе за тази самотна колония или да си спомня за легендите й. „Нашите наследници, ако има такива, разбира се, ще са като глейвърите — прости и невинни като всички останали зверове.“

На светлината на огъня се откроиха размахващи се криле. До тобаровите орехи кацна тумбеста фигура с криле от сивкави плоскости, които се плъзгаха като застъпващи се венчелистчета. Жълтият клюн на птицеподобното бързо погълна ореха, който Дуер бе разцепил.

Калнокракия се надигна и седна с блеснали очи.

— Само да се опиташ да му направиш нещо — вече полузадрямал предупреди нура Дуер, — и ще си направя от кожата ти шапка.

Калнокракия изсумтя и отново си легна. Скоро се разнесе ритмично почукване — титът беше започнал да кълве следващия орех. Щеше да го прави бавно, по една ядка на мидура — приблизително седемдесет минути — докато не изядеше и последния. После щеше да отлети с тракащ крясък. Човек нямаше нужда от разпечатка от Великата библиотека, за да разбере каква функция бяха определили буюрите за това същество. Живият будилник продължаваше да работи, както бе програмиран.

„Ларк греши за нашето място на този свят — помисли си Дуер, приспивай от постоянното почукване. — Ние имаме своята роля. Джиджо би бил много тъжно място, без разумни същества, които да използват неговите дарове.“

 

 

Имаше сънища. Дуер винаги имаше сънища.

Безформени врагове се спотайваха от погледа му, докато бродеше из земя, покрита с багри като дъга, която се е сляла и потекла по земята, а после е замръзнала на място. Острите цветове пареха очите му. Нещо повече, чувстваше гърлото си обгорено и нямаше оръжие.

Сънят се смени. Съвсем неочаквано. Дуер се оказа сам в гора от дървета, които сякаш се издигаха високо над луните. Поради някаква причина те бяха още по-заплашителни от пъстрия пейзаж. Той се затича, но не успя да намери изход от гората. Стволовете започнаха да тлеят, от тях се надигнаха пламъци и после избухнаха.

Яростното напрежение на кошмара го събуди. Дуер седна с разтуптяно сърце. Огледа се с разширени очи и с радост видя, че истинската гора е непокътната, макар и мрачна и пронизвана от леден вятър. Нямаше бушуващи пламъци. Просто бе сънувал.

И все пак нещо го гризеше. Усещаше, че нещо не е както трябва.

Той разтърка очи. Други съзвездия осейваха небето и започваха да бледнеят на изток. Лусин, най-голямата луна, се извисяваше над силуетите на върховете и огряното й от слънцето лице бе осеяно с блестящи точици — куполите на отдавна изоставени градове.

„Какво ли не е наред?“

Това бе просто интуиция. Титът будилник беше спрял. Нещо трябва да го бе смутило, преди да настъпи времето да затрака с клюн. Дуер се огледа наоколо и откри, че нурът тихо похърква. Глейвърът мътно го проследи с едното си тъпо око. Другото продължаваше да е затворено.

И изведнъж откри проблема.

„Лъкът ми!“

Не лежеше в обсега на ръката му, където го бе оставил. Беше изчезнал.

Откраднат!

Гняв изпълни сумрака пред разсъмване със заслепяващ адреналинов бяс. Десетки му бяха завиждали за този лък — шедьовър от ламинирано дърво и кост, изработен от кхюински майстори в гр. Овум. Но кой…?

„Спокойно. Помисли.“

Дали не беше Джени Шен? Тя често се шегуваше, че ще го примами да играят покер, залог в който ще е лъкът. А можеше да е…

„Почакай!“

Той дълбоко си пое дъх, но му бе трудно да овладее младото си тяло, толкова изпълнено с потребност да действа.

„Почакай и чуй какво има да каже светът…“

Първо трябваше да успокои бесния порой от собствените си неизречени думи. Дуер сподави всичките си хаотични мисли. После се насили да не обръща внимание на препускането на дъха и пулса си.

Далечното ромолене на водопад вече му беше познато и лесно можеше да го забрави. Шумоленето на вятъра, не така постоянно, скоро също изчезна.

Шумът от кръжене във въздуха можеше да идва от тита, който обикаля в надежда за още тобарови орехи. Друго, припляскване говореше за меден прилеп — не, за цяла брачна двойка, с което скоро също свикна. Справи се и с хъркането на нура и с тихото стържене от зъбите на глейвъра, който преживяше храната си.

Натам! Дуер обърна глава. Това не беше ли драскане по чакъл? Камъчета, които се търкалят надолу по сипей, навярно. Нещо или някой — двукрак? Почти с човешки ръст, предположи той, и припряно се отдалечава.

Дуер се хвърли след звука. Мокасините му позволяваха да се плъзга безшумно като призрак и той тичешком измина известно разстояние, преди да забележи, че крадецът се е отправил в погрешна посока. Надалеч от брега. Надалеч от Склона. По-високо в Ръбатата планина.

Към Прохода.

 

 

Докато тихо тичаше нагоре по скалистата пътека, гневът му отстъпи пред педантичния ритъм на преследването — напрегната, почти екстатична съсредоточеност за всеки натиск върху стъпалата, за тишината на движенията, за постоянното вслушване, за да открие и най-малкия шум от преследване. Мислите му бяха ясни, вече прочистени от отровата на яростта. Каквато и да беше причината за тази гонитба, той не можеше да не изпитва нещо като радост. Та това бе неговото изкуство, онова, което обичаше най-много всичко.

Дуер беше наближил ивица сива светлина, разделяща два сенчести върха, когато му хрумна нещо.

„Почакай малко!“

Той не престана да тича, но вече движеше крака по-бавно, после продължи вървешком.

„Това е глупаво. Хукнал съм да преследвам шум, който дори не съм сигурен, че съм чул — може би остатък от съня, — а отговорът е бил там през цялото време!“

Нурът.

Дуер спря и удари е юмрук по бедрото си. Чувстваше се като идиот.

„Точно такова нещо би направил един нур — да открадне. Да замени очуканата чаша на някой селянин със съкровище или обратно.“

Когато се върнеше, дали на мястото на лъка нямаше да лежи купчина лигърови изпражнения? Или диамант, измъкнат от короната на някой отдавна умрял буюрски цар? А можеше и да не намери там нищо — нито нура, нито лъка, нито глейвъра. Калнокракия бе истински актьор — само как похъркваше край въглените. Дали всъщност не бе изкрякало именно зверчето, когато той се хвърли да преследва собственото си разярено въображение?

Въпреки гнева, Дуер неохотно трябваше да признае:

„Страхотен е. Наистина ме измами.“

Но крайният резултат все, още не беше ясен. От всички човеци на Джиджо, навярно единствено Дуер бе в състояние да открие зверчето и да му го върне.

Щеше да е трудно преследване. Може би даже невъзможно.

Или да трае цял един живот.

Внезапно прозрение изпълни Дуер с почуда. Дали това не беше подаръкът на нура? Да му предложи…

В мъглявия сумрак пред него помръдна крайчето на някаква сянка.

Привикнало с неподвижността наоколо, опитното му ловджийско периферно зрение го правеше особено чувствителен към всяко движение — като например към „камъка“, преместил се наляво и после поел към Прохода.

Ушите му доловиха далечно дращене, по-тихо от вятъра. Дуер сбърчи вежди и отново се отправи напред, отначало бавно, после по-бързо, но все така безшумно.

Когато неясната сянка спря, спря и той, като разпери ръце, за да запази равновесие.

Очертал се на фона на сивотата преди зазоряване, силуетът изчака още няколко дури, после се обърна и продължи пътя си.

„Довери се на инстинкта си“ — учеше го Фалън Следотърсача. Старецът не беше глупак.

Очевидният заподозрян бе Калнокракия. Навярно тъкмо затова Дуер не се сети още в лагера. Би загубил ценно време да обвинява логичния виновник. В крайна сметка първият му порив се оказваше верен. Първата следа беше истинската.

Сянката отново се обърна. Дуер различи човешка фигура, вече разтревожена, която бягаше с неговия откраднат, лък. Този път той се затича с всички сили, жертвайки безшумността в полза на бързината. Полетяха камъчета, които изпълниха прохода с екот. Другият също се обърна и започна да бяга с големи скокове като раиран гусул в полет.

Само трима човеци на Джиджо можеха да надбягат Дуер и нито един в пресечена местност.

„Край на играта“, помисли си той и напрегна сили, за да стопи окончателно разстоянието помежду им.

Жертвата му се обърна, но Дуер бе готов. Когато фигурата запрати по него нож, той разбра, че няма шега. Ловецът приклекна в поза за борба, готов да чуе викове на гняв и стъписване.

Но изненадан остана самият Дуер, когато видя лицето на другия.

Човек.

Жена.

Ужасно млада.

И отгоре на всичко — абсолютно непозната.