Дейвид Брин
Звездният риф (89)

Ларк

Скъпа Сара,

 

На кервана, който донесе писмото ти, му трябваше известно време, за да стигне дотук заради проблеми из равнините. Но колко е чудесно да видя познатия ти почерк и да чуя, че си добре! И татко, когато най-после си го видяла. Напоследък има малко основателни причини да се усмихваме.

Драскам тези редове с надеждата да хвана следващия смел куриер с каяк, който се отправя надолу по Бибур. Ако стигне до Библос преди да заминеш, надявам се, че мога да те убедя да не идваш тук! Всичко е ужасно напрегнато. Спомняш ли си онези истории, които си разказвахме за язовира? Е, в момента не бих спал в онази таванска стая, ако схващаш какво искам да кажа. Моля те, остани на някое сигурно място, докато не разберем какво става.

Както ме помоли, внимателно разпитах за твоя тайнствен непознат. Очевидно чужденците търсят някого или нещо, освен целта им незаконно да осиновят кандидат за ъплифтиране. Не мога да докажа, че твоят загадъчен ранен е обектът на издирванията им, но се обзалагам, че поне е малка част от цялостната картина.

Може и да греша. Понякога ми се струва, че сме като кухненски мравки, втренчили се нагоре в опит да разберат каращи се човеци само по движението на сенките над главата си.

О, мога да си представя как гледаш в момента! Не се тревожи, аз не се предавам! Всъщност, имам нов отговор на въпроса, който вече ми зададе… Да, наистина срещнах едно момиче. И не, не мисля, че ще го одобриш. Не съм сигурен дали и аз го одобрявам.

С иронична усмивка Ларк свърши първата страница от писмото и остави писалката си настрани. Той подуха върху хартията, после взе попивателната си и я притисна върху все още влажните редове мастило. След това извади нов лист от кожената папка, потопи писалката в мастилницата и продължи:

Заедно с това писмо ще получиш копиран екземпляр от последния доклад, който разпращат из Общностите мъдреците, а също и поверително допълнение за Ариана Фу. Научихме някои нови неща, макар че засега няма нищо, което да гарантира оцеляването ни след завръщането на ротенския кораб. Блур е тук и аз му помогнах да осъществи твоята идея, но виждам потенциални пречки да заплашим чужденците така, както препоръчваш.

Ларк се поколеба. Дори тези завоалирани намеци можеха да са прекалено рисковани. При нормални обстоятелства щеше да е немислимо някой да отваря чужда поща. Но според историческите данни, по време на древни земни кризи отделни отчаяни групи правели такива неща. Във всеки случай, имаше ли някаква полза да тревожи Сара? Чувствайки се като прахосник, той смачка втория лист и започна наново.

Моля те, кажи на мъдрец Фу, че малката Шърл, дъщерята на Кърт, пристигна благополучно заедно с Б-р, чиято работа продължава, както може да се очаква.

Междувременно, опитах се да изпълня и другите ти молби. Деликатна работа е да разпитвам тези космически хора, които винаги ме карат да им плащам с информация, полезна за престъпните им цели. Трябва също да се мъча да не събуждам подозрението им защо искам да знам определени неща. Въпреки това успях да сключа сделка за няколко отговора.

Единият е прост. Звездните човеци обикновено не използват англически, росически или какъвто и да е друг „варварски вълконски език“. Точно така се изрази онзи ден Линг, сякаш тези езици са прекалено вулгарни и неточни, за да бъдат използвани от добре образовани хора. О, тя и другите знаят англически достатъчно добре, за да разговарят. Но помежду си предпочитат галседем.

Спря, за да потопи писалката си в купичката с прясно мастило.

За нашата идея е благоприятно, че тези човеци не идват от основния клон на расата! С други думи, не са представители на Земята, а идват от клон, обвързан с лоялност към ротените, раса, твърдяща, че е отдавна изчезналият патрон на човечеството.

Спомняш ли си как мама ни караше да спорим по „Въпроса за произхода“? Един от нас поддържаше твърдението на деникенистите, а другият — на дарвинистите. Тогава ни се струваше интересно, но съвсем безполезно, тъй като всичките ни факти изхождаха от текстове с тристагодишна давност. Кой можеше да си помисли, че ще доживеем да чуем отговора?

Що се отнася до валидността на твърдението на ротените, не мога да прибавя нищо друго, освен че очевидно Линг и другите горещо вярват в него.

Ларк отпи от глинена чаша с изворна вода. После отново потопи писалката.

А сега за голямата новина, която развълнува всички. Изглежда ни предстои за пръв път да видим едно от тези тайнствени същества! След часове един или повече ротени трябва да се появят от своята заровена под земята станция и да участват в поклонение пред разбуждащото се Яйце! През цялото време ние изобщо не предполагахме, че от звездния им кораб, заедно с Ран и другите, е слязъл някой от тях.

Общностите са напрегнати като прекалено опънати струни на виолус. Тук би могла да облекчиш напрежението с изтъркана метафора.

Най-добре вече да свършвам, за да успея да пъхна писмо то в чантата с пощата.

Чакай да помисля. Ти също питаш за „неврални кранчета“. Дали чужденците използват такива неща, за да общуват пряко с компютри и други устройства?

Щях да ти отговоря положително. Линг и останалите носят, малки уреди, които сякаш с някаква магия им предават отдалече глас и данни.

После препрочетох описанието ти за раната на Непознатия и се отказах. Пиратите управляват машините си с глас и жестове. Не съм виждал нищо подобно на пряка връзка между мозък й компютър или „светкавични съобщения човек-машина“, за каквито ти е казала Ариана.

Сега, като се замисля,

Ларк отново натопи писалката, понечи да продължи, после спря.

По чакълестата пътека зад палатката му прозвучаха стъпки. Той позна тежкото стържене на коруба на сив кхюин. Не беше небрежният, непретенциозен ритъм на Утен. Това бе величествен вървеж с извиване и завъртане, използващ сложна последователност от крака — трудна за изпълнение аристократична походка, усвоявана от хитиновите матриарси, които понякога възприемаха маниерите на древните царици.

Ларк остави писалката си и затвори папката. Пред входа на палатката се очерта нисък, широк силует. Гласът на Харуллен се придружаваше от мелодични въздишки от три кракоусти — всяка пееше различна нота на изтънчен кхюински диалект на галактически шест.

— Приятелю Ларк, вътре ли си? Моля, посрещни ме. Нося скъпоценен дар.

Ларк вдигна платнището на входа и заслони очи, когато излезе от сумрака под спускащото се слънце, което пронизваше с остри лъчи редовете от горски гиганти.

— Поздравявам те, Харуллен, братко по вяра — отвърна той на същия език.

Кхюинът носеше роба на поклонник, преметната върху петоъгълната му коруба, така, че оставяше купола по средата открит. Г’кекската тъкана дреха блестеше под ярката светлина. Минаха няколко секунди, преди очите на Ларк да се приспособят и той да забележи какво друго се бе променило — нещо, увито около пепелявия купол на Харуллен.

— Аха — отбеляза той, като премина на по-спокойния галседем. — Значи е вярно. Маската подновява предложението си.

— За да поема храна от нашите тела в замяна на разкриването на душата. Наистина. Маската се връща сред нас. Пещерите, които изглеждаха пусти, сега са пълни със слаби малки рюкове, дори докато Яйцето отново подхваща извайващата си песен. Това не са ли добри предзнаменования? Ще се веселим ли?

С Щракване на едната си лапа, Харуллен даде знак на лорника, който клечеше скрит зад господаря си. Малкият слуга побърза да заобиколи огромното тяло на кхюина, като припкаше и се извиваше в четирикрако подражание на величествената походка на Харуллен. В мъничките си трипръсти ръце той носеше кутия от полирано дърво, покрита с лична зъборезба.

— Изсред пещерното поколение от малки имаше много, оформени за благородните човешки чела — продължи кхюинът — Моля те, приеми тези, от които да си избереш, като дар на дълбока почит.

Ларк пое кутията от лорника. Знаеше, че е излишно да благодари или да поглежда в очите срамежливото създание. За разлика от шимпанзетата и зукирите, лорниците очевидно бяха способни да се привързват само към расата, която приблизително хиляда години преди това бе довела предците им на Джиджо.

Той вдигна изящния капак на подаръка, който по кхюинска традиция беше резбован със зъби лично от подаряващия и никога не можеше да се използва за каквато: и да е друга цел. Вътре, върху стърготини от гару, потръпваха няколко групи изпъстрени с кафяви точици пипала, свързани с пъстри прозрачни ленти.

„Времето ми беше толкова малко. Имах толкова задължения. Това наистина е чудесна услуга…“

И все пак, Ларк би предпочел да иде в пещерите и сам да избере следващия си рюк, както вече три пъти бе правил след излизането си от юношеската възраст. Струваше му се странно да избере един от кутия. А какво трябваше да прави с останалите?

Няколко пипалца колебливо се надигнаха, протегнаха се към светлината, после плахо се заизвиваха. Само една двойка не проявяваше нерешителност и леко се носеше в посоката на Ларк, разперила зад себе си прозрачна паяжина.

„Е, този рюк наистина е като за човек, да — помисли си той. — Изглежда нов и жизнен.“

Съвсем естествено бе да изпитва неувереност. Личният рюк обикновено се използваше в продължение на много години. Беше болезнено безпомощно да гледа как последният му гаснеше в покритата с мъх торбичка през дългите седмици, докато Яйцето мълчеше. Не можеше и да сподели симбионта на някой друг. Сред човеците беше по-нормално да си размениш с някого четка за зъби, отколкото рюк.

— Моята благодарност се проявява с приемането на този несравним дар — каза Ларк. Макар и неохотно, той вдигна извиващата се мембрана към челото си.

Предишният му рюк беше като стари обувки — или като любими урски очила, — удобен и лесен за използване. Този се извиваше и гърчеше от възбудено нетърпение, опипваше слепоочията му с жадно търсене на богати повърхностни вени, от които да може да се храни. Прозрачната мембрана се опъна над очите му, развълнувана от възбудата на самия рюк, без да разкрива нищо полезно, освен пристъп на замайване. Щеше да мине време, докато постигнеше разбирателство с новото създание. В идеалния случай оставяш стария да научи новия по време на застъпващия се период, преди първият рюк да умре.

„Чудесата на Ифни често избират момента възможно най-иронично. Толкова време трябваше да се изправяме пред чужденците без помощта, която можеха да ни окажат рюковете. А сега, в този критичен миг, те се връщат така ненадейно, че само могат да се окажат разсейваща пречка.“

И все пак, от любезност, той се престори, че изпитва удоволствие, като се поклони и благодари на Харуллен за прекрасния дар. С известна доза късмет собственият рюк на кхюина също щеше да е шумен и да не разкрие смесените чувства на Ларк.

Задоволството на лидера на еретиците беше очевидно в ситния, тропащ танц на крака и провесени лапи. Мембраната над очите на биолога прибави мъгла от искри, която може би представляваше превод на кхюинските емоции — или просто смущения от възбудения, неопитен рюк.

После Харуллен неочаквано промени темата на разговора, като премина на англически.

— Нали знаеш, че времето на поклонението почти настъпи?

— Тъкмо пишех писмо. Ще си сложа робата и след една мидура ще се присъединя към нашата група при Камъка на колелото.

Отчасти защото Линг беше поискала Ларк да присъства, мъдреците отпуснаха на еретиците две шести от дванайсетте дванайсети, избрани да направят първото изкачване, избързвайки напред, за да приветстват разбуждащото се Яйце. Откакто бе чул новината, Ларк изпитваше позната топлина, идваща от камъчето, което висеше на ремък до гърдите му. Негов спомен и изкупление. Нито едно поклонение не беше лесно, когато носеше този амулет.

— Много добре — отвърна Харуллен. — Край Камъка на колелото ще обмислим последното предложение на ревнителите, преди да продължим и да се присъединим…

Гласът на еретика заглъхна и притихна, когато той приклекна и прибра петте си крака в корубата си, докосвайки земята с чувствителния си език. Този път рюкът на Ларк показа жив образ от чувства — сияние, изобразяващо отвращение, обилно примесено с неодобрение.

— По пътеката има друг — продължи Харуллен. — Някой, на чийто твърд като камък произход противоречи безредна припряност.

„Някой, който какво?“ — озадачи се Ларк. Понякога го объркваше начинът, по който използваха англическия другите раси. Може би не бе чак толкова добре хаотичният човешки език да стане толкова разпространен на Джиджо.

Скоро и той долови потреперване на земята и гъделичкане в петите си. Петостъпно вибриране, дори още по-познато от стъпките на Харуллен преди това. Подобно на онова ритмично кънтене, но по-просто, не толкова аристократично, походка, прекалено припряна и нетърпелива, за да си губи времето да спазва етикета.

На пътеката се появи друг кхюин, който влачеше след себе си вейки и листа.

Подобно на Харуллен, Утен Таксономиста беше облечен за поклонение — в небрежно наметната, някога бяла дрипа, която се развяваше зад него като нечий стар чаршаф. Корубата му бе с малко по-плътен оттенък, отколкото на отвратения му братовчед. Също като него, той носеше нов рюк, което може би обясняваше тромавата му походка и двукратното му отклоняване от пътеката, сякаш разсеян от рояци жужащи насекоми. Ларк свали от очите си собствения си неохотен симбионт. Нямаше нужда от помощ, за да види вълнението на колегата си.

— Ларк-арк, Харуллен-ен — заекна неравномерно Утен през няколко кракоусти. Харуллен презрително обърна купола си, докато новодошлият си поеме дъх.

— Елате бързо, и двамата. Те излязоха!

— Кой е излязъл…? — започна Ларк, преди да осъзнае, че Утен може да има предвид само едно нещо.

Той кимна.

— Дай ми само една дура.

Ларк се пъхна обратно в палатката, припряно навлече собствената си поклонническа роба, после спря до писалището. Той измъкна недовършеното писмо изпод папката и го мушна в ръкава си, заедно с добре подострен молив. Мастилото, беше по-изискано и не се размазваше. Въпреки това Сара нямаше да обърне внимание, стига писмото да стигнеше до нея и да съдържаше последните новини.

— Хайде! — нетърпеливо настоя Утен, когато Ларк отново излезе навън. — Скачай отгоре ми и да се понасяме! — Сивият кхюински учен наведе единия край на корубата си към земята. Този път Харуллен раздразнено изпъшка. Естествено, децата го правеха през цялото време, но за един възрастен сив бе недостойно — особено с родословие като на Утен — да обикаля с човек на гърба си. Все пак, така щяха да стигнат по-бързо до Поляната на скритите чужденци, за да видят чудото, което се бе появило.

 

 

Линг ги бе подценила, когато ги нарече красиви.

Ларк никога не си бе представял нещо подобно. Не и когато разлистваше древни книги с картини или четеше научнофантастични творби отпреди Контакта. Дори в сънищата си.

В диалекта на изгнаническите племена на Джиджо всички галактяни често се наричаха „звездни богове“. И все пак тук, на тази горска поляна, крачеха същества, които изглеждаха буквално достойни за това определение, толкова прекрасни бяха. Ларк можеше да издържа само по няколко мига, после трябваше да извръща поглед, за да не се напълнят очите му със сълзи и остра болка да прониже гърдите му.

Линг и другите човеци от пиратския кораб образуваха почетна стража около своите знатни патрони, докато патрулните роботи летяха във въздуха. От време на време някой от високите ротени викаше с пръст Ран или Беш да се надигне към него и да му обясни нещо — като деца, извиквани да декламират, — сочейки към близко дърво, палатка, стадо дълготели или срамежливо г’кекско бебе.

Струпаха се тълпи. Въоръжени с боядисани в червено пръчки, прокторите на Събора не позволяваха на народа да се притиска прекалено близо, но очевидно нямаше голяма вероятност от позорни прояви. Всички мълчаха, толкова се беше сгъстила благоговейната атмосфера.

Въздействието върху, присъстващите човеци изглежда бе най-силно. Повечето от тях зяпаха в смълчана почуда и се дивяха на сходството. Ротените бяха хуманоидни до невероятна степен, с високи благородни чела, широки състрадателни очи, изразителни носове и вежди, извити сякаш от искрен интерес към всички и всичко, което виждаха. Тези прилики не бяха случайни, предполагаше Ларк. Физическото и емоционално сходство трябва да беше култивирано по време на дългия процес на ъплифтирането десетки хиляди години преди това, когато ротенските специалисти бяха изменили племето на тромавите, но обещаващи маймуни на плиоценската Земя, постепенно превръщайки ги в същества, почти готови за звездите.

Ако разбира се, тези същества наистина бяха отдавна изчезналите патрони на човечеството, както твърдеше Линг. Дарк се помъчи да заеме предпазливо неутрална позиция, но откри, че му е трудно, изправен пред такива доказателства. Нима беше възможно тази раса да не е изчезналият патрон на човеците?

Когато Двамата величествени посетители бяха представени на събралите се висши мъдреци, Ларк почерпи успокоение от ведрите изражения на Вуббен, Фхуун-дау и другите. Никой от тях не носеше рюк за случая. Дори Лестър Камбъл запази спокойствие — поне външно, — докато го представяха на Ро-кен и Ро-пол, чиито имена Ран съобщи на всички.

Според човешките стандарти, Ро-кен изглежда бе мъж. И макар че Ларк се опитваше да не се влияе прекалено от аналогии, по-деликатните черти на Ро-пол му се сториха вероятно женски. Тълпата зашепна, когато двамата се усмихнаха — разкривайки ситни бели зъби, — за да изразят очевидно задоволство от срещата. Усмивката на Ро-пол предизвика на лицето й появата на нещо, което би могло да се нарече единствено трапчинки. Ларк се изкушаваше да опише изражението на по-слабия ротен с думата „весело“. Нямаше да е трудно да хареса такова лице, толкова приветливо, открито и изпълнено с разбиране.

Ротенските пратеници се обърнаха към мъдреците с гласове, които звучаха топло и съчувствено. Един от роботите предаваше високо разговора, така че да чуват всички.

— Ние двамата изразяваме своята признателност и уважение за вашето гостоприемство — каза на изключително официален, граматически съвършен галшест Ро-кен.

— Така също, изразяваме съжалението си за всякакво безпокойство, което нашето присъствие може да е породило сред вашите знатни Общности — прибави Ро-пол. — Едва напоследък проумяхме силата на вашата тревога. Ние преодоляхме естествената си необщителност — нашата срамежливост, ако желаете — и сега идваме да успокоим съвсем неоснователните ви страхове.

От тълпата отново се разнесе шепот на колеблива надежда — далеч не толкова лесно предизвиквано чувство сред джиджоските изгнаници.

— Сега ние изразяваме радостта и благодарността си, че сме поканени да присъстваме на свещените ви ритуали — продължи Ро-кен. — Един от нас ще ви придружи до мястото, за да види чудодейността, присъща на вашето прочуто и Свято яйце.

— Междувременно — каза Ро-пол, — останалите от нас ще се върнат, за да обмислят как най-добре да възнаградим Общностите ви за вашите мъки, тревоги и тежък самотен живот.

Ро-пол като че ли се замисли над въпроса за миг, като подбираше подходящите думи.

— Вече сме предвидили някои дарове. Някои благодеяния, които да ви помагат през вековете напред, докато всяка от вашите обединени раси се стреми към спасение надолу по дългия и изискващ смелост път, известен като „Завръщане към невинността“.

Сред редиците на зрителите се разнесе шепот — удоволствие от тази неочаквана новина.

После всеки от мъдреците се изреди да произнесе приветствена реч. Първи беше Вуббен, чиито престарели колела проскърцаха, когато се придвижи напред, за да цитира част от един от най-старите свитъци. Нещо подходящо за неизразимия характер на милостта, дошла в най-малко очаквания момент, благоволение, което не може да бъде заслужено, а само прието с признателност.

Ларк позволи на новородения рюк отново да се плъзне над очите му. Ротените потънаха в сияние от объркани цветове, затова докато Вуббен напевно продължаваше да говори, той се обърна и огледа събралите се зрители.

От навалицата долови вълни на крехък оптимизъм и мистична почуда, тук-там увенчана с почти религиозна страст. Имаше обаче и други цветове. От няколко десетки кхюини, хууни, урси и човеци — проктори и стражи от опълчението — се носеха по-хладните оттенъци на служебни задължения. Отказ да бъдат разсейвани от каквото и да е по-малко от мощно земетресение.

Други блещукащи нюанси Ларк бързо разпозна като различен вид задължения, по-сложни, съсредоточени и суетни. Те съпътстваха кратък проблясък на отразяваща се в стъклени лещи светлина. „Блур и другарите му работят — предположи биологът. — Документират момента.“

Сега симбионтът на Ларк функционираше по-добре. Всъщност, въпреки липсата си на опит, той може би никога повече нямаше да е толкова чувствителен. В този момент почти всички рюкове в долината бяха на същата възраст, току-що излезли от пещерите, в които през последните дни бяха лежали на огромни купчини, обменяйки общностни ензими. Всеки от тях изцяло разбираше другите, при това в обхват, много по-голям от обикновено.

„Трябваше да предупредя Блур, Хората му не биваше да носят рюкове. Щом така успях да ги забележа аз, роботите могат също да ги усетят.“

Вниманието му привлече друг вихър от багри, остро проблеснал от отсрещния край на Поляната и отличаващ се от преобладаващото настроение като огън сред покрито с лед поле. Нямаше как да не разпознае пламъка на люта омраза.

Накрая различи рошава змиевидна глава, издигаща се над силуета на малък кентавър. Самата глава беше замъглена от излъчваните от рюк цветове, като сфера от чиста ненавист.

Онзи, който носеше далечния мощен симбионт, изведнъж като че ли забеляза вниманието на Ларк. Съществото се извърна от чужденците и мъдреците и погледна право към него. През тълпата от мърдащи, въздишащи граждани, двамата се загледаха в цветовете, които излъчваха. После едновременно свалиха рюковете си.

Под ярката светлина Ларк срещна немигащия поглед на урса — лидерът на ревнителите. Бунтовник, чиято злоба към нашествениците бе по-силна, отколкото си мислеше биологът. С насочените към Ларк три яростни очи, младият мъж нямаше нужда от симбионт, за да си преведе чувствата на ревнителя към самия него.

Под късното следобедно слънце шията му се изви и той изръмжа в урска усмивка на крайно презрение.

 

 

Поклонението започна по мръкнало, когато дългите горски сенки сочеха към тайната планинска пътека. Дванайсет дванайсети избрани граждани представляваха всички Общности, наред с двама звездни човеци, четири робота и едно високо древно същество, чиято бавна походка издаваше огромна сила под блестящите бели одежди.

Ако се съдеше по толкова човешката му усмивка, Ро-кен очевидно откриваше удоволствие в безброй неща, особено в ритмичните напеви — преливане на вокални изпълнения от всички раси, — докато групата минаваше покрай димящи отвори и отвесни скали по бавния си път към скритата овална долина на Яйцето. Дългопръстите ръце на ротена галеха тънките стъбла на уелпаловите дървета, чието олюляване отразяваше излъчванията от тайната долина. Повечето човеци нямаше да чуят нищо, докато не стигнеха много по-близо до нея.

В душата на Ларк кипяха мрачни чувства. И не само в неговата. Мнозина, особено онези, които бяха най-далеч от ведрото обаяние на Ро-кен, все още изпитваха тревога заради това, че водят чужденци на святото място.

Когато Ларк за последно се бе изкачвал по този склон — толкова сериозен в самоналожената си задача да спаси Джиджо от натрапници като самия него — никой нямаше и представа, че в небето на планетата кръжат звездни кораби.

„И все пак, те вече са били там горе и са се готвели да се приземят.

Кое е по-страшно? Опасността, от която се боиш, или номерът, който вселената още не ти е изиграла? Онзи, в сравнение с който всички предишни тревоги изглеждат безсмислени.“

Ларк се надяваше, че мрачното му настроение не се е предало и в писмото му до Сара, което припряно беше довършил с молив край горните притоци на Бибур след появата на ротените. Вестителят прибави плика към тежкия пакет от Блур и изчезна с каяка си сред първата група от потънали в мъгла от пръски бързеи, понесъл се към Библос, който се намираше на два дни усилено гребане.

На път за срещата с другите еретици той бе спрял, за да види как въздушният кораб на чужденците изпълзява от мрачния си тунел като призрак и се издига на шепнещите си двигатели. Ларк зърна дребен човешки силует, опиващ се от гледката, притиснал ръце и лице на овалния прозорец. Фигурата му се стори позната… но преди да успее да вдигне джобните си очила, машината отлетя на изток към скалата, откъдето най-голямата луна се издигаше над Ръбатата планина.

А сега, докато нощната процесия навлизаше в последния лъкатушещ каньон към Яйцето, Ларк се опита да остави настрани временните си грижи и да се подготви за сливането. „Може би това е последната ми възможност“, помисли си той, като се надяваше, че този път ще може изцяло да вземе участие в единението, за което говореха други, за момента, в който Яйцето споделяше цялата си изобилна обич.

Ларк пъхна дясната си ръка в ръкава си и стисна камъчето, въпреки усилващата му се топлина. Дойде му наум откъс от Свитъка на Изгнанието — англическа версия, адаптирана за земянитите от един от първите човешки мъдреци.

Без кормило се носим по потока на времето,

предадени от предците, които оставиха ни тук,

слепи за много от наученото с пот през други векове,

изпълнени с боязън от светлината и закона,

но над всичко, с тревога в сърцата,

че може би няма Бог,

че няма Отец,

нито небесен закрилник,

или че вече сме загубени за Него

и за съдбата.

 

Към кого да се обърнем в мъката на изгнанието,

загубили своето убежище

и с вяра, обременена с вероломство?

Каква утеха имат създания, загубени във времето?

 

Но един източник на възраждане

никога не пресъхва.

С бавни ритми той действа с огън и дъжд,

лед и време.

Имената му са безчет.

За клетите изгнаници дом е той.

Джиджо.

Откъсът завършваше със странно съчетание от благоговение и предизвикателство.

Ако Господ все още ни иска, нека сам ни открие тук.

Дотогава ние ще се сливаме с нашия нов свят.

Не за да пречим, а да служим на Неговия цикличен живот.

 

За да поникне смирена доброта от ужасното семе на престъплението.

В един зимен ден, скоро след като този свитък се възприел сред човешкия клан, трусове разлюлели Склона. Падали дървета, избухвали язовири, духал ужасен вятър. Паника се понесла от планината до морето — смятали, че е настъпил Денят на Страшния съд.

Вместо това, сред облак от искряща прах се появило Яйцето. Дар от сърцето на Джиджо.

Дар, който тази нощ трябваше да бъде споделен — с чужденци.

Ами ако те постигнеха онова, което никога не му се бе удавало? Или още по-лошо, ако реагираха с подигравателен смях и заявяха, че Яйцето е нещо обикновено, което могат да взимат сериозно само селяндури — като прословутите земяни, които боготворели намерената на брега музикална кутия?

Ларк се помъчи да сподави тези незначителни страхове и да се настрои към басовия тътен на хууните, напомнящото на орган пеене на кхюините, носовия ритъм на г’кеките и всичко останало, което се сливаше в извисяващата се песен на единението. Той я остави да вземе връх над премереното му дишане, докато топлината от камъчето като че ли проникна в дланта и ръката му, а после изпълни гърдите му със спокойна отнесеност.

„Близо е“, помисли си Ларк. В ума му започна да се оформя група от нежни мотиви. Те напомняха на паяжина от неясни спирали, състоящи се отчасти от образи и отчасти от звук.

„Почти сякаш нещо се опитва да…“

— Не е ли вълнуващо? — разнесе се глас от дясната му страна и разби концентрацията му на безброй късчета. — Струва ми се, че сега наистина усещам нещо! Съвсем различно от всички пси явления, които съм преживявала досега. Мотивът е изключително необикновен.

„Не й обръщай внимание — помисли си Ларк, като се мъчеше да не се откъсва от паяжината. — Може би ще те остави на мира.“

Но Линг продължи да говори и думите й тракаха по пътища, по които той не можеше да не ги чуе. Колкото повече се опитваше, толкова по-бързо се топеше откъснатостта му. Сега Ларк стискаше студено парче камък, затоплено само от собственото му тяло. Той отвратено го пусна.

— Преди няколко дни уредите ни регистрираха трусове. Известно време циклите последователно увеличаваха силата и сложността си.

Линг очевидно изобщо не съзнаваше, че върши нещо нередно. Това на свой ред правеше яростното негодувание на Ларк да изглежда едновременно дребнаво и безсмислено. Във всеки случай, на лунната светлина красотата й беше още по-обезкуражителна, отколкото обикновено, и проникваше през гнева му чак до уязвимата самотност в него.

Ларк въздъхна.

— Не трябваше ли да пазиш шефа си?

— С истинската охрана се занимават роботите… сякаш има от какво да се страхуваме. Ро-кен ни позволи с Ран да поразгледаме наоколо, докато разговаря с вашите мъдреци и ги подготвя за онова, което ще се случи.

Ларк спря толкова внезапно, че поклонникът зад него се препъна, за да не го блъсне в него. Ларк хвана Линг за лакътя.

— За какво говориш? Какво ще се случи?

В усмивката на Линг се долавяше частица от предишния й сарказъм.

— Искаш да кажеш, че още не си се сетил? О, Ларк. Помисли за съвпаденията.

В продължение на две хиляди години на този свят са живели преждевремци от различни раси, които са били в постоянни вражди и бавно деградирали. После пристигнали човеците и всичко се променило. Макар в началото да сте били малобройни и безпомощни, скоро културата ви е станала най-влиятелната на планетата.

После само няколко поколения след пристигането ви, от земята изведнъж се появява чудо — този духовен наставник, който всички вие почитате.

— Искаш да кажеш Яйцето — смръщил чело, вметна той.

— Точно така. Наистина ли смяташ, че съвпадението във времето е случайно? Или че вашите патрони са ви забравили?

— Нашите патрони? — озадачи се Ларк. — Искаш да кажеш… намекваш, че ротените през цялото време са знаели…

— За пътуването на „Убежище“ ли? Да! Тази сутрин Ро-кен ни го обясни и сега всичко се връзва! Дори собственото ни пристигане на Джиджо не е случайно, скъпи Ларк. О, нашата мисия отчасти наистина се състои в това да търсим обещаващи предразумни, за да ги присъединим към клана си. Но нещо повече, ние сме дошли за вас. Защото експериментът завърши!

— Експериментът ли? — Той усети, че съвсем се обърква.

— Тежко изпитание за малкия ви клон от човечеството, отхвърлен и забравен — или поне така сте смятали вие — на дива планета. Звучи жестоко, но пътят на Ъплифта е труден, щом една раса е предопределена за висините, които готвят за нас патроните ни.

Главата на Ларк се замая.

— Искаш да кажеш, че предците ни е трябвало да се приземят на Джиджо, така ли? Като част от изпитание, което се е предполагало да… някак си да ни преобрази? Че Яйцето е било… е част от някакъв ротенски план…

— Замисъл — с нотка на гордост го поправи Линг. — Велик замисъл, Ларк. Проверка, която вие блестящо сте издържали и сте станали по-силни, по-умни и по-благородни, въпреки че това ужасно място се е опитало да ви унищожи.

А сега настъпи моментът да върнем този разцъфтял клон обратно към основния ствол, за да помогне на цялото човечество да израсне, да процъфти и по-подготвено да се изправи пред предизвикателствата на опасната вселени.

Жената радостно се усмихна.

— О, Ларк, когато последния път разговаряхме, аз си мислех, че на тръгване може би ще вземем със себе си неколцина от вас.

Но сега има великолепна новина, Ларк.

Идват кораби. Толкова много кораби!

Време е да върнем всички ви у дома.