Дейвид Брин
Звездният риф (86)

Разказът на Алвин

Не искам да се спирам прекалено много на собствената си роля в онова, което следва. Нека просто да кажа, че като млад мъжки хуун, аз очевидно бях най-подходящ да увисна на края на навития кабел, седнал в набързо направената люлка, докато работниците ме спускаха към тъмносините води на Цепнатината.

Когато ръбът на скалата остана над мен, единственото, което можех да видя от другите, бяха няколко хуунски и урски лица и две г’кекски очни стълбчета, втренчени надолу към мен. После дори и това се сля със скалите и аз останах сам, увиснал като примамка на кукичка. Опитах се да не гледам към пропастта отдолу, но скоро силен вятър разлюля въжето и ми напомни за тънката ми връзка със света над главата ми.

По време на самотното спускане имах възможност да се запитам: „Какво, по дяволите, правя тук?“

Тези думи станаха нещо като мантра. (Ако правилно си спомням думата, тъй като я няма в речника, който нося със себе си на това студено, твърдо място.) От честото повтаряне изразът загуби част от ужасната си привлекателност и на нейно място придоби странно приятна напевност. По средата на спускането вече умблирах:

„Какво, по дяволите. Правя. Тук!“

С други думи, работата се вършеше и я вършех аз, така че защо да не я свърша както трябва? Англически начин за изразяване на специфично Хуунска мисъл.

Така или иначе, предполагам, че доста успешно се справих да убедя самия себе си, ’щото не изпаднах в паника, когато накрая попрекалиха. Покритите ми с козина крака хубавичко се намокриха, преди спирачката окончателно да зацепи въжето и то да престане да подскача нагоре-надолу. Трябваше ми още малко време да си поема дъх и започнах да умблирам към Хуфу, като я виках да преплува разстоянието от „Ууфонска мечта“ — почти на един хвърлей на стрела от мен. Трябваше да бързаме, тъй като батискафът бавно се отдалечаваше от спокойните води под Крайната скала. Скоро щеше да стигне до течението на Цепнатината и можеше никога повече да не го видим.

Този път Хуфу не ме накара да чакам. Тя се хвърли и заплува към мен като малка черна бързорибка. Очевидно не бе зле наранена при падането й от скалата.

Каква беше онази гадна шега, която разказват за нурите? Ако някога се наложи да убиете нур, ще ви трябва кварта^[1] трекска отрова, кхюински нокът, човешка стрела и цял куп урски обиди. При това, ако първо някой хуун отвлече вниманието на зверчето с първокласна умбла и въпреки всичко е най-добре да имате г’кек, който няколко пъти да мине назад-напред през трупа, просто за всеки случай.

Добре де, това е хлапашки хумор, но в известен смисъл изразява уважение. Не можех да не се погръбосмея, докато чаках нашата неуязвима Хуфу. Накрая тя се покатери по крака ми и скочи в ръцете ми, опивайки се от радостната ми умбла. Усещах, че все още е уплашена, тъй като за пръв път не полагаше усилия да се преструва на равнодушна или да крие удоволствието си, че ме вижда.

И все пак, нямахме време. Колкото можех по-бързо, аз прехвърлих хамут от здраво въже през раменете на Хуфу и я побутнах обратно надолу към морето.

Планът на Урдоннол изглеждаше добър… разбира се, ако Хуфу разбереше напътствията ми… ако „Мечтата“ вече не бе отплавала извън обсега ми… ако Хуфу успееше да закачи края на кабела за халката на батискафа… ако непълният трек Зиз издържеше още малко в невероятно разпънатата си форма, носейки тежестта на целия онзи метал… ако повторно навитото въже не се скъсаше, когато работниците започнеха да ни изтеглят…

Имаше толкова много условия. Капризите на земянитската богиня на късмета и промяната Ифни са безкрайни. Като в онзи ден, в който отначало прокле нашето приключение, а после повторно хвърли зара си в другата посока. През цялата следваща напрегната мидура всички ние се вълнувахме и се чудехме какво ще донесе следващото й хвърляне… докато най-после двамата с Хуфу застанахме съвсем мокри на върха на скалата до красивата „Ууфонска мечта“, удивено зяпнали към Тюг, който внимателно изпускаше надутия Зиз. Междувременно Клещовръх и Хък безспирно се въртяха около батискафа и нервно търсеха евентуални повреди, а Ур-ронн ръководеше групата, която измъкваше остатъка от увисналия кабел.

Накрая двата края на въжето легнаха един до друг върху скалното плато, прогорени и разнищени.

— Това фовече няна да се фовтори! — чух да мърмори нашата урска приятелка. Думите бяха изречени с тон, който урсите използват, за да направят предсказание или да се закълнат и който означава, че ще откъснат главата на всеки, опитал се да ги изкара лъжци.

 

 

На следващия ден се върна Уриъл, която пристигна препускайки в лагера, придружена от въоръжени помощници и керван от товарни магарета. Тя донесе и съобщения, получени по семафори и вестители от далечния север. Уриъл ги прочете на глас същата вечер на сияйния фон на данделионвия куп над блестящата Цепнатина. Облечена в роба на нисш мъдрец, ковачката обобщи случилото се на Събора — пристигането не само на звездни кораби, но и на звездни престъпници. Които били в състояние да сложат край на Великия мир, Общностите и навярно на всички от Шестте.

Не успях да проследя реакцията на Хък, когато Уриъл между другото каза, че г’кекската раса вече не съществувала сред звездите и че последните им представители били диваците, които оставят първобитните следи от колелата си в праха на Джиджо. Вниманието ми все още беше съсредоточено върху другите страшни новини.

Пиратите бяха човеци!

Всички знаеха, че само допреди триста години в очите на галактянските божествени кланове земянитите не са били нещо повече от животни. Тогава какво правеха едни обикновени човеци, като се опитваха да извършат сложна кражба на такова огромно разстояние?

После разбрах, че тъй като Уриъл се обръщаше към нас на официалния галдве, аз разсъждавах на този език и виждах събитията така, както би ги видял един галактянин. Когато преведох въпроса на англически, нещата изглеждаха по съвсем друг начин.

„Триста години? Та това е цяла вечност! За това време човеците са извървели пътя от платноходите до първите си звездни кораби. А досега, кой знае? Може би са спечелили половината вселена!“

Добре де, сигурно бях чел прекалено много неща от Док Смит и „Звездокрушителя“ Фенг. Но докато повечето от присъстващите на скалата онази вечер изразиха удивлението си, че мъдрите, цивилизовани човешки същества изобщо могат да извършат такова нещо, аз вътре в себе си осъзнах друга истина за хората. Истина, която пронизва земянитската литература като вечна хуунска умбла.

Докато е жива расата им, някои сред тях завинаги ще си останат вълци.

 

 

Всички се удивихме, когато Уриъл ни каза, че проектът продължава.

След дългите разговори за свикване на опълчението, за спешно възстановяване на камуфлажи и за евентуална необходимост да се сражаваме за живота си срещу невъобразимо по-силен противник, очаквах ковачката да ни нареди незабавно да се върнем в Ууфон и Маунт Гуен и да превием гръб в труд за общото благо. Но тя се държеше така, сякаш това беше важно, тази наша глупава подводна експедиция!

Дори й го казах в лицето.

— Защо правиш това? — попитах аз на следващия ден, докато Уриъл надзираваше пренавиването на въжето и въздушния маркуч. — Нямаш ли по-неотложни задачи, за които да се тревожиш?

Тя протегна шия напред и вдигна средните си очи почти наравно с моите. Фактът, че очите й нямаха зеници, я правеше да изглежда още по-заплашителна.

— А сфоред тев какво ви трявало да нафравин? Да извадин оръжия ли? Да фревърнен ковачницата си във фаврика на снъртта? — Единствената й ноздра се разшири и разкри извитите мембрани, които възпират течностите и правят урския дъх сух като вятър от Долината на острия пясък.

— Ние, урсите, довре фознаване снъртта, нлади Хф-уейюо. Тя фрекалено рано олющва краката ни и изсушава съфружеските ни торвички. А ножен и да я ускорин с витки и вражди, сякаш славата ноже да конфенсира вързането ни да унрен. Изключително ного урси с нежност си сфонят за онези дни, в които зенлянитите вили нашите най-чудесни врагове, когато из стефите се носели герои и везразсъдно нафадали всеки срещнат.

Аз също усещан този зов. И също като другите ну устояван. Сега е врене за друг вид герой, нлади ни приятелю. За воин, който разсъждава.

После тя се върна към предишното си занимание — да ръководи работниците със строго внимание към подробностите. Отговорът й ме остави объркан, неудовлетворен… но същевременно в известен смисъл, който не разбирам докрай, и мъничко по-горд, отколкото бях преди това.

Трябваха ни два дни, за да довършим ремонта и тройната проверка на всички системи. Дотогава повечето от зяпачите се бяха сменили. След като чуха новините на Уриъл, мнозина от предишните бяха избързали да се приберат у дома си. Някои имаха задължения в опълчението или горяха от нетърпение да изпълнят разрушителните тайнства, предписани от най-старите свитъци. Други се втурнаха да спасяват имота си от преждевременно унищожаване от страна на благочестивите или просто искаха да бъдат при любимите си по време на очаквания свършек на дните.

На мястото на заминалите дойдоха други, още по-разярени от тях или уплашени от нещата, които бяха видели. Вчера жителите от цялото крайбрежие — от Ууфон чак до Залива на последния град — бяха наблюдавали тесния крилат силует на въздушен кораб, който спрял над безполезните камуфлажни покрития, сякаш за да им каже: „Виждам ви“, преди да възобнови лъкатушещия си път по брега и после навътре в морето.

Нямаше нужда да го казва никой. Каквото и да искаше да постигнем тук Уриъл, нямахме много време.