Дейвид Брин
Звездният риф (84)

Сара

Купчините опаковани книги бяха пълни с пчели лъскачи, музикалните стаи гъмжаха от папагалски бълхи, но шимпанзетата от поддържащата група бяха прекалено заети, за да опушат помещенията.

Докато взимаше глътка чист въздух в западния вътрешен двор, Сара проследи с поглед неколцина от косматите работници, които помагаха на библиотекар човек да пакетира скъпоценните томове в сандъци, покрити отвътре с кожи, и после да ги запечата с голяма червена свещ. Не след дълго от залата зад гърба й се разнесе гласът на Ариана:

— Ето, скъпи. Ти вече се бори с тази достатъчно време. Хайде да видим какво ще успееш да разбереш от тази чудесна книга. Някога виждал ли си такива символи и думи?

Сара въздъхна и се обърна, за да влезе отново в детското крило на библиотеката.

Непознатия седеше до инвалидната количка на Ариана Фу, заобиколен от томове, покрити с пъстри цветове и прост текст и отпечатани с големи букви. Макар лицето му да изглеждаше измъчено, високият тъмнокож мъж покорно взе поредната книга и прокара пръст по точките, ченгелчетата и чертичките на учебната рима на галдве — буквар, предназначен за млади урси. Сара не се изненада, когато устните му се свиха и езикът му започна да цъка, докато усърдно напредваше по страницата. Очите му разпознаваха символите, но той очевидно не откриваше никакъв смисъл в самите изречения и изрази.

Същото се бе получило с книгите на галшест, англически и галседем. Сърцето на Сара се късаше при вида на раздразнението му, което постепенно се превърна в изтерзаност. Навярно едва сега раненият започваше изцяло да проумява какво му е било отнето. Какво е загубил завинаги.

От друга страна, Ариана Фу изглеждаше изключително доволна. Тя обърна сияещото си лице към Сара.

— Той не е селянин от най-крайните селца — заяви старицата. — Бил е образован човек, запознат с всички езици, които в момента се използват сред Шестте. Ако имахме време, трябваше да го заведем в лингвистичното крило и да опитаме с някои от забравените диалекти! Галактически дванайсет би го затруднил. Днес само трима учени на Джиджо поназнайват нещо от него.

— Какъв е смисълът? — попита Сара. — Ти доказа своето. Защо не го оставиш на мира?

— След малко, мила. Още една-две книги и го освобождавам. Запазих най-доброто за накрая.

Двама библиотекари нервно проследиха с поглед Ариана, която протегна ръка към купчината книги до нея. Някои бяха безценни — за кориците им бяха прикрепени пръстени, които обикновено се заключваха за лавиците с вериги. На библиотекарите очевидно не им харесваше, че някакъв ням варварин ги пипа с лапите си.

Сара не искаше повече да гледа и се отдалечи. Останалата част на детското крило бе спокойна. Учени, учители и пътуващи библиотекари от всичките шест раси идваха тук да проучват, копират или избират книги за взимане, отнасяйки скъпоценния си товар с каруци, кораби или магарета към селищата по Склона. Сара забеляза червен кхюин, който внимателно подбираше тежките, подвързани с месинг албуми, поръчани от племето му, асистиран от двама лорници, обучени да помагат и да обръщат страниците. Единият от тях смачка пълзящата по някаква книга пчела лъскач и старателно я размаза, докато корицата не придоби фин блясък, с което се изтри и част от заглавието. Никой не знаеше каква функция са изпълнявали тези насекомоподобни за заминалите си буюри, но днес бяха ужасна напаст.

Сара видя представители на всички раси — възпитатели, които не можеха да позволят една обикновена криза да попречи на сериозната им задача да образоват следващото поколение. Зад кхюина възрастен трек избираше томове, обработени така, че да издържат на течностите, отделяни от нови купчини пръстени, прекалено несръчни, за да овладеят секрециите си.

Нисък стон накара Сара да се обърне, за да види, че Непознатия е поставил пред себе си дълга, тънка книга, толкова стара, че цветовете й бяха съвсем избелели и посивели. Тъмното лице на мъжа беше помрачняло от противоречиви чувства. Сара нямаше време да прочете заглавието, успя да зърне само черната гъвкава котешка фигура на корицата, с цилиндър на червени и бели райета върху главата. После, за огромно стъписване на библиотекарите, той силно притисна тома към гърдите си и започна да се люлее назад-напред със затворени очи.

— Нещо от детството му, гарантирам — заяви Ариана Фу, като драскаше в бележника си. — Според показалците, тази история е била широко разпространена сред децата от северозападната земна цивилизация в продължение на повече от три века почти без прекъсване, така че можем приблизително да локализираме културния му произход…

— Чудесно. Значи си свършила? — язвително я попита Сара.

— Хм? А, да, предполагам. Засега. Би ли го завела със себе си да го поуспокоиш малко, миличка? После пак го доведи. Ще ви чакам в главния слушателски салон. — С тези думи Ариана Фу бързо кимна на шимпанзето, което буташе количката й, и остави Сара да се грижи за разстроения Непознат.

Той си шепнеше сам, както правеше от време на време, и повтаряше безспирно една и съща кратка фраза. Нещо си бе пробило път навън, въпреки увредения му мозък. В този случай това беше очевидна безсмислица, пропита от силна емоция.

— … Боб в моя джоб… — отново и отново повтаряше той, като болезнено се кикотеше. — … Боб в моя джоб…

Внимателно, но решително, Сара успя да измъкне древния том от треперещите му ръце и върна съкровището на неодобрително намръщените библиотекари. После търпеливо насърчи ранения да се изправи, макар че тъмните му очи бяха замъглени от скръб, която Сара изненадващо разбираше. И тя бе загубила скъп за нея човек.

Само че онзи, когото оплакваше Непознатия, беше самият той.

 

 

На входа на слушателския салон ги очакваха двамата г’кекски учени, които бяха прегледали Непознатия скоро след пристигането му в Библос. Сега единият от тях го хвана под ръка.

— Мъдрец Фу желае да идеш при нея в съседната наблюдателна зала — каза другият. Едното му очно стълбче посочи към вратата нататък по коридора. Когато Непознатия въпросително погледна към Сара, тя окуражително му кимна. Доверчивата му усмивка само я накара да се почувства още по-зле.

Наблюдателната зала бе слабо осветена от лъчи, проникващи през два кръгли прозореца — изящни плоскости от фибростъкло, абсолютно прозрачни, освен характерната централна нишка. Те гледаха към друга стая, в която двамата трекски лекари вече поставяха Непознатия да седне пред голяма кутия с ръчка от едната страна и фуния от другата.

— Влез, миличка. И затвори вратата, моля те.

Изтекоха няколко дури, докато очите на Сара се приспособят към светлината. Едва тогава видя кой седи заедно с Ариана. Но вече беше прекалено късно, за да избяга.

Присъстваше цялата група от Тарек, наред с двама човеци, облечени в роби на учени. Улгор и Длетото имаха основание да са тук. Длетото бе помогнал за спасяването на Непознатия в тресавището, а Улгор беше почетен представител от Доло. Дори Джоп имаше официална причина. Но защо бяха в стаята малкият Джома и Кърт Сапьора? Каквато и тайна работа на гилдията им да ги бе довела от Тарек, старецът и момчето наблюдаваха какво става с мълчалива напрегнатост, запазена марка на семейството и занаята им.

Човеците учени се обърнаха към нея.

Бонър и Тейн — точно онези, които се бе надявала да избегне по време на престоя си тук.

Двамата мъже се изправиха на крака.

Сара се поколеба, после дълбоко се поклони.

— Учители.

— Скъпа Сара — въздъхна Бонър. Оплешивяващият тополог се опираше на бастуна си повече, отколкото си го спомняше от последната им среща. — Колко ни липсваше в тези прашни зали.

— И ти ми липсваше, учителю — отвърна тя, изненадана колко верни всъщност бяха думите й. Сигурно по време на унеса си след смъртта на Джошу наред с лошите, бе затворила сърцето си й за добрите спомени. Топлината на дланта на учения върху ръката й внезапно й напомни за многобройните им разходки в обсъждане на тайнствените, безкрайно привлекателни навици на форми, които можеха да се опишат със символи, но не и да се видят от човешки очи.

— Моля те, вече не ме наричай така — каза той. — Сега си учен или съвсем скоро би трябвало да станеш. Хайде, ела да седнеш между нас, както едно време.

Прекалено както едно време, разбра Сара, когато срещна погледа на другия мъдрец. Високият среброкос математик изглеждаше непроменен и в същото време далечен, загадъчен. Тейн кимна и изрече името й, после отново седна с лице към прозорците. Типично за него, той бе избрал мястото, най-отдалечено от нечовеците в стаята.

Неспокойството на мъдрец Тейн в присъствието на представители на други кланове не се срещаше рядко. Сред всяка раса имаше малцинство, което се чувстваше така, реакция с дълбоки корени в древни инстинкти. Важното беше как се справяш с нея, а Тейн винаги се държеше учтиво към урските и г’кекските учители, които идваха да се посъветват с него за биномната теорема. Като се имаше предвид този му недостатък, високият мъдрец спокойно можеше да води изолирания начин на живот на учен… като онзи, който бе очаквал самата Сара…

… докато един странстващ книговезец не започна да я ухажва, изпълвайки сърцето й с неочаквани възможности…

… докато тя дръзко не заяви на смутените си колеги за новата насока на изследванията си — езикът, освен всичко останало…

… докато Джошу не се разболя, когато убийствената шарка започна да вилнее из долината на Бибур — епидемия, отнесла жертвите си с мъчителна внезапност — и тя трябваше да гледа как траурните обичаи изпълнява друга жена, знаейки, че всички следят нейната реакция…

… докато след погребението мъдрец Тейн не се приближи до нея със скована тържественост и не поднови предишното си предложение за женитба…

… докато тя припряно не избяга от това място на прах и спомени, за да се завърне в дървесната си къща над големия язовир, където беше родена.

Сега всичко това отново се стовари върху нея. Когато за пръв път бе дошла в Библос като девойка, Тейн като че ли беше притежавал толкова строга красота, висока фигура с несравнима внушителност. Но оттогава тя вътрешно се бе променила. Всичко се бе променило.

Аристократичното държание на Тейн изведнъж се стопи, когато ученият изруга и се плесна по тила, после погледна, към дланта си и разочаровано се намръщи. Сара вдигна очи към Бонър, който й прошепна:

— Папагалски бълхи. Такава досада. Ако ти влязат в ухото, Ифни да ти е на помощ. Цяла седмица чувах всичко двойно, докато Ворджин не измъкна проклетата гадинка.

Ариана Фу недвусмислено прочисти гърлото си, за да привлече вниманието им.

— Сара, вече съобщих на другите убеждението си, че твоят Непознат е човек от звездите. По-нататъшните изследвания осветляват характера на нараняванията му.

Шимпанзето, което й помагаше, раздаде на всички листове, изцапани с мастило от припряното въртене на ръчката на копирния апарат. На тях се виждаше стилизираният профил на мъжка глава със стрелки, сочещи отделните й части. Повечето от думите бяха неразбираеми за Сара, макар че за Ларк навярно биха били познати.

— Спомних си, че веднъж четох за това и имах късмет бързо да намеря сведението. Изглежда, че по времето, когато предците ни са напуснали Земята, там са били провеждани експерименти с цел да се създаде пряка връзка между компютри и живи човешки мозъци.

Сара чу благоговейно изсъскване някъде отзад. За мнозина сред Шестте думата „компютър“ имаше суеверна сила. Екипажите на тайно корабите, пристигнали на Джиджо, бяха стопили всичките си дигитални изчислителни машини до най-малката, преди да потопят звездните си крайцери в бездните на Бунището. Никоя друга вещ не криеше такава потенциална опасност да издаде незаконното присъствие на разум на забранен свят.

Сара бе чела няколко истории от дните на Земята, в които авторите разказваха за връзки между човешки ум и компютър. Винаги ги беше смятала за метафора, като легендите за човеци, летящи със залепени по ръцете пера. Но Ариана твърдеше, че някога идеята е била възприемана сериозно.

— Тази илюстрация показва някои от местата в мозъка, предлагани за неврално-електронно свързване по времето, когато са заминали нашите предци — продължи Ариана. — През изминалите оттогава триста години проучванията сигурно са продължили. Всъщност, аз съм убедена, че нашият Непознат е притежавал резултата — отвор, който му е давал възможност да общува с компютри и други устройства, поставени в главата му, точно над лявото ухо.

Сега беше ред на Сара да ахне.

— Значи неговата…

Ариана вдигна ръка.

— Може да се предположи, че изгарянията и по-незначителните му наранявания са получени, когато корабът или летящата му машина са се разбили във Вечното блато, недалеч от мястото, на което са го открили Сара и нейните приятели. Уви, чудотворното му спасение от огнена смърт е помрачено от лошия му късмет — изкуствената свръзка, закачена за главата му, е била яростно изтръгната и заедно с нея са били откъснати части от лявото полукълбо на мозъка му.

Трябва да прибавя, че точно този участък е най-тясно свързан с речта.

Сара можеше само да премигне. През стъклото виждаше мъжа, за когото говореше Ариана. Непознатия наблюдаваше с умните си и заинтригувани очи г’кекските лекари, които подготвяха апарата си.

— Не мога да си представя как такова увреждане не го е убило — каза Бонър, изразявайки всеобщата изненада.

— Наистина, възстановяването му изглежда чудотворно. Ако не беше възрастен и мъж, и следователно със стабилна синаптична структура, навярно би могъл да възстанови речта си от полулетаргичното дясно полукълбо както става при някои деца и жени след получаване на такива поражения от лявата страна. В неговия случай остава една възмож… — Тя замълча, забелязала размахване на очни стълбчета през прозореца. — Е, виждам, че нашите любезни доктори са готови, затова нека продължим.

Ариана отвори клапана под най-близката стъклена плоскост, който позволяваше да се чува от съседната стая. Почти в същия момент Сара усети внезапна остра болка в бедрото си и Тейн отново се плесна по тила.

— Проклети гадини! — измърмори той и погледна отстрани към нея. — Положението тук стана ужасно във всяко отношение.

„Добрият стар, весел Тейн“, помисли си тя и сподави желанието да се шляпне по собствения си врат. Като цяло папагалските бълхи бяха безвредни — поредната тайнствена следа, оставена от буюрите. Кой би искал „симбиозата“ на създание, което се прикрепя към някоя от вените ти и се отплаща като повтаря всеки звук, който чуеш? Буюрите сигурно наистина са били странни същества.

В другата стая един от г’кекските лекари отвори голям албум с няколко десетки тънки черни плочи. Докторът внимателно извади една от тях и я нагласи върху кръгла поставка, която започна да се върти.

— Еленентарно устройство с фружина — поясни Улгор. — Лесно изравотвано от отфадъчен нетал и вамвукови резени.

— Примитивен, но ефикасен аналогов носител и възпроизвеждаща система — прибави Тейн.

— И безопасно недигитален — каза Бонър.

— Да — изсъска в съгласие синият кхюин Длетото. — А съм чувал и че свири музика. Нещо такова.

Г’кекският лекар внимателно свали надолу една дървена рамка, докато до ръба на въртящата се плоча не се докосна тънко перо. Почти веднага от фуниевидния високоговорител на машината се разнесе тиха мелодия. Странно кухи звуци — съпътствани от слабо пропукване, — които сякаш гъделичкаха корените на косата на Сара.

— Тези плочи са оригинални — поясни Ариана Фу. — Изработени са от колонистите от „Убежище“ по време на Великото отпечатване. Днес ги пускат само неколцина специалисти. Земните музикални форми не са разпространени в съвременните Общности, но се обзалагам, че нашият Непознат няма да се съгласи с мен.

Сара беше чувала за свирещото устройство. Струваше й се странно да слуша музика, без да вижда живи изпълнители. Почти също толкова странно, колкото и самата музика. Не й напомняше за нищо друго, което бе чувала. Бързо разпозна някои инструменти — цигулки, барабани и тръби, — което беше естествено, тъй като струнните и духовите инструменти бяха въведени на Джиджо от земянити. Но аранжиментът на нотите бе странен и тя скоро разбра — онова, което звучеше най-особено, беше неговата стройност.

Съвременният джиджоски секстет се състоеше от шест солови музиканти, всеки от които спонтанно съгласуваше изпълнението си с другите. Половината от удоволствието се дължеше на очакването на непредсказуемо, подходящо сливане на хармониите, появяващо се и после отново изчезващо, почти като самия живот. Нямаше две изпълнения, които да са еднакви помежду си.

„Но това е чисто човешка музика.“ Сложни акорди се вихреха и въртяха в последователност, която се повтаряше с абсолютна прецизност. „Като в науката — важното е да направиш нещо така, че да подлежи на повторение, на доказване.“

Тя погледна към другите. Улгор изглеждаше очарован и потръпваше с лявата си дланна група — онази, с която дърпаше струните на виолуса. Длетото объркано олюляваше тежката си коруба, а малкият Джома, седнал до безизразния си чичо, се въртеше от скука.

Макар че никога преди не бе чувала мелодията, нещо в стройния полет и поток на съзвучия й се струваше неизразимо познато. Нотите бяха като… цели числа, фразите — като геометрични фигури.

„Какво по-добро доказателство, че музиката може да е като математиката?“

Непознатия също реагираше. Зачервен, той се наведе напред. Присвитите му очи показваха, че музиката му е позната. Сара изпита прилив на загриженост. Прекаленото вълнение можеше да тласне бедния изтощен мъж отвъд границите на издръжливостта му.

— Ариана, целиш ли изобщо нещо с това? — попита тя.

— След малко, Сара — отново вдигна ръка старицата. — Това беше само увертюрата. Сега идва онази част, която ни интересува.

„Откъде ли знае?“ — зачуди се Сара. Очевидно еклектичните познания на Ариана обхващаха дори неясните древни изкуства.

Естествено, след секунди инструменталното изпълнение стигна до кресчендо и спря. После се включи нов елемент — характерният звук на човешки гласове. Сара пропусна първите няколко строфи и съсредоточено се наведе напред, за да различи думите, произнасяни с особен акцент.

Защото свършва днес

пиратското му чиракуване.

Ръката му е силна и обонянието остра,

сега пират е вече той наистина.

Въздействието на думите върху Непознатия бе изключително. Той се изправи, целият разтреперан. Чувствата, които изразяваше лицето му, не бяха просто на разпознаване, а на радостна изненада.

После — за негово огромно удивление, както и на Сара — той отвори, уста и запя заедно с хора.

Налейте, о, налейте от пиратското вино,

напълнете, о, напълнете пиратската чаша.

И за да станем от щастливи по-щастливи

пуснете бокала сред редиците наши!

Зяпнала от почуда, Сара също се изправи. Ариана Фу нададе доволен вик.

— Аха! Попадение още от първия опит! Въпреки че имахме податки за културния му произход, предполагах, че ще се наложи доста да поработим, докато намерим нещо, което да му е познато.

— Ами неговото нараняване! — възрази Тейн. — Струва ми се, че ти каза…

— Точно така — прекъсна го Бонър. — Щом не може да говори, как може да пее?

— А, това ли? — Небрежно махнал ръка Ариана. — Различни функции. Други части на мозъка. В медицинската литература има прецеденти. Казвали са ми, че един-два пъти се е наблюдавало даже тук, на Джиджо.

Не, онова, от което се удивлявам аз, е културната устойчивост, демонстрирана от експеримента. Минали са триста години. Би трябвало да се очаква, че досега галактянското влияние ще е обхванало всички местни земни… — старицата замълча, сякаш осъзнала, че се отклонява. — Е, няма значение. В момента важното е, че нашият, чуждопланетен посетител очевидно в крайна сметка откри начин да общува.

Въпреки сумрака, усмивката на Ариана бе широка и всичко друго, но не и скромна.

Сара допря длан до стъклото и усети, че студената му гладка повърхност вибрира от музиката в съседната стая. Сега песента беше друга. Ритъмът бе по-бавен и мелодията различна, но явно не и тематиката.

Тя затвори очи и се заслуша, докато Непознатия продължаваше, да пее с гърлена радост, изпреварвайки записа в нетърпението си най-после да чуят гласа му.

Напред върви ти към света измамен,

гдето всички пирати тънат в богатство.

Но аз верен на своята песен оставам…

и ще живея, и ще умра като цар пиратски!