Дейвид Брин
Звездният риф (8)

Аскс

Спомняте ли си, пръстени мои, как ротенският кораб три пъти обиколи небето над Поляната на Събора, пръскайки блясъци от горещото си спускане, преследван от ревящото негодувание на разцепеното небе? Погалете восъка на паметта си и си спомнете колко могъщ изглеждаше корабът, величествено спрял почти над главите ни.

Дори племето на човеците — нашите най-добри майстори-техници — зяпаше по особения си начин с широко отворени очи как големият, огромен като ледник цилиндър се спуска само на деветдесет хвърлея на стрела от тайната свещена кухина на Светото яйце.

Стенещ от страх, народът на Шестте раси се изправи пред нас.

— О, мъдреци, дали да избягаме? Дали да се скрием, както изисква законът?

И наистина, Свитъците повеляваха така.

„Скрийте палатките си, полята си, творенията си и самите себе си. Защото от небето ще се спусне вашата присъда и вашият бич.“

Посредниците попитаха:

— Дали да пратим Посланието? Дали да наредим селата и градищата, стадата и кошерите да бъдат унищожени?

Още преди създаването на закона — когато нашите Общности все още не били надмогнали острите вражди, — дори тогава пръснатите ни групи от несретници знаели къде е опасността. Ние, изгнаниците на Джиджо, сме се криели, когато разузнавателните сонди на Галактическите институти правели повърхностни проверки отдалеч, карайки сензокамъните ни да заблестят с предупредителен огън. В други времена от звездния покров падали блестящите кълборояци на зангите, потъвали в морето и после се разпадали сред облаци пара. Дори онези шест пъти, когато на този пустинен бряг се заселвали нови групи от несретници, другите, вече живеещи тук, не ги посрещали, докато не изгорели докаралите ги кораби.

— Дали да опитаме да се скрием?

Спомнете си, пръстени мои, обърканите викове, когато народът се пръскаше като плява във вихър, събаряше павилионите и носеше останките от лагера ни към близките пещери. И все пак насред всичко това някои останаха спокойни и примирени. Малцина от всяка една раса разбираха. Този път нямаше да успеем да се скрием от звездите.

— Никога досега космически кораб не е кацал право при нас. Очевидно вече са ни открили.

— Едва ли — възрази Ур-Джах на изпълнения с надежда галактически седем и удари с копито земята. Разрошена бяла козина заобикаляше раздутата й урска ноздра. — Възможно е да са засекли излъчването на Яйцето! Навярно, ако бързо се скрием…

Ур-Джах млъкна, когато Лестър, човекът, заклати глава — прост жест на отрицание, в последно време много модерен в Общините, сред онези, които имаха глави, разбира се.

— От това разстояние инфрачервеното ни излъчване не може да се сбърка. Библиотеката им на борда ни е класифицирала чак до подвидове. Ако не са знаели за нас преди да навлязат в атмосферата, вече със сигурност знаят.

Ние по навик приемахме мнението му за такива неща, които човеците познаваха най-добре.

— Може да са бегълци като нас! — възбудено предположи нашият кхюински мъдрец, издишвайки надежда и от петте си кракоотвора. Но Вуббен не гореше от оптимизъм.

— Сама видя как пристигнаха. Нима така пристигат бегълци, които умират от страх и се крият от погледа на Измунути? Нима някой от нашите предци е пристигнал така? С ужасен рев, разкъсал небето?

Вуббен повдигна предното си око, за да погледне към тълпата и призова към ред.

— Нека никой не напуска долината на Събора, за да не бъде проследен до нашите пръснати кланове и домове. Потърсете обаче всички глейвъри, дошли да похапнат сред нас, и напъдете тези невинни души, за да не опетнят невинността си с нашата вина.

Що се отнася до онези от Шестте, които сега са тук, където пада мрачната сянка на кораба… всички ние трябва да живеем или умрем, както пожелае съдбата.

„Аз“/ние усетихме втвърдяване сред пръстените на моето/нашето тяло. Страхът се превърна в благородно примирение, когато Общностите видяха истината в думите на Вуббен.

— Нито пък безполезно ще бягаме — продължи той. — Защото Свитъците също казват: „Когато бъде разкъсано и последното було, повече не се крийте. Защото в този ден ще дойде присъдата ви. Останете, където сте“.

Мъдростта му бе толкова ясна, че всички се съгласиха. Тогава ние се събрахме, всяко племе, нали, пръстени мои? От много, ние се сляхме в едно.

И нашите Общности заедно поеха към кораба, за да посрещнем съдбата си.