Дейвид Брин
Звездният риф (75)

Дуер

Пътеката през Ръбатата планина беше стръмна и неравна.

Това никога не бе имало значение по време на предишните пътувания на Дуер в източната пустош — проверки, разрешени от мъдреците, — когато носеше само лъка си, карта и някои най-необходими неща. Първия път, точно след пенсионирането на стария Фалън, той беше толкова развълнуван, че тича чак до влажните равнини, оставил гравитацията да го тегли надолу с шеметна скорост, като викаше, скачайки от една нестабилна опора на следващата.

Сега нямаше нищо подобно. Никаква радост. Никакво състезание на младостта и умението срещу мощната прегръдка на Джиджо. Въпросът беше сериозен — да накараш дванайсет тежко натоварени магарета да стъпват по нестабилната почва, като използваш търпелива твърдост, за да преодолееш постоянните им пристъпи на инат. Чудеше се как го правеха толкова лесно урските търговци, които водеха керваните си с остри, отсечени изсвирвания.

„И казват, че тези неща идвали от Земята?“ — запита се той, като измъкваше поредното магаре от затруднение. Дуер не си падаше много по идеята да е близък генетичен братовчед с тези същества.

После идваха човеците, които също трябваше да отведе в пустошта.

Ако беше честен, би могло да е и по-лошо. Данъл Одзава беше опитен пътешественик, а двете жени бяха яки и притежаваха свои собствени специфични умения. И все пак, нищо на спокойния Склон не можеше да се сравнява с този вид пътуване. Дуер често трябваше да върви назад-напред по кервана, за да помага на спътниците си.

Не бе сигурен какво го ядосва повече — флегматичното безразличие на Лена Стронг или тромавото добродушие на Дженин Уорли, която често срещаше погледа му със свенлива усмивка. Двете очевидно бяха най-подходящи за пътуването, тъй като вече бяха на Събора, за да поддържат идеята си за „туризъм“ — с надеждата да получат подкрепата на Дуер и одобрението на мъдреците, за да започнат да развеждат групи „туристи“ из Ръбатата планина.

С други думи, умни хора с прекалено много време и прекалено повлияни от идеи, които откриваха в стари земни книги.

„Смятах да се противопоставя. Дори с групи от един и същи пол има опасност от нарушаване на договора срещу преждеврвмците.

Но сега — аз участвам в план, нарушаващ закона, който съм се заклел да пазя.“

Не можеше да се сдържи и постоянно поглеждаше към двете жени по същия начин, по който сигурно те го преценяваха.

Определено изглеждаха… в добро здраве.

„Сега вече си истински дивак. Научил си се да цениш достойнствата на дивачките.“

На Сивите хълмове също щеше да има жени, но Рети бе казала, че повечето от тях започвали да раждат на четиринайсет. Малцина запазвали повече от половината си зъби след трийсетгодишна възраст.

Предполагаше се да има втора група доброволци изгнаници от Склона, която да последва тази. Заради тях Дуер оставяше с порлово тесто знаци по характерни белези на всяка половин мидура и очертаваше път, който щеше да следва всеки средно компетентен джиджоец, но който не трябваше да са в състояние да открият галактянските пирати или техните всевиждащи машини.

По време на горчивия край Дуер предпочиташе да си е вкъщи и да се готви за безнадеждна битка срещу чужденци — те, заедно с другите от опълчението на Шестте. Но никой не беше по-подходящ от него да поведе тази експедиция до Сивите хълмове и той бе дал на Данъл думата си.

„Значи в крайна сметка наистина станах туристически гид“, помисли си Дуер.

Само да беше сигурен, че постъпват правилно.

„Какво правим ние? Бягаме на друго място, към което не принадлежим, точно като нашите грешни предци? — От такива мисли го болеше, глава. — Само моля те, нека Ларк не разбере какво правя. Това ще разбие сърцето му.“

Пътуването стана малко по-лесно, когато слязоха от планината във високата степ. Но за разлика от другите му експедиции, този път Дуер пое на юг към люлеещата се яркожълта трева. Скоро започнаха да газят сред високи до прасците растения, чиито цветове имаха остри връхчета и принуждаваха човеците — и дори магаретата — да носят кожени гамаши.

Никой не се оплакваше, нито дори мърмореше. Данъл и другите приемаха ръководството му без да го оспорват и бършеха потта от перифериите на шапките си и от яките си, докато крачеха до упоритите магарета. За щастие, пръснатите оазиси от истинска гора помагаха на Дуер да води кервана от един водоизточник до следващия, като оставяше знаци за втората група.

„Рети трябва да е заобиколила този район, докато е преследвала проклетата си птица.“

Дуер беше предложил да изчакат момичето.

— Тя е вашият истински водач — бе казал той на Данъл.

— Не е вярно — възрази Одзава. — Би ли се доверил на съветите й? Можеше да ни отведе в погрешна посока, за да предпази близките си.

„Или за да не ги види отново.“ И все пак му се искаше Рети да бе се върнала навреме, за да тръгне с тях. Момичето като че ли му липсваше, заедно с нацупения си сарказъм и всичко останало.

Повече от час преди залез той обяви почивка в голям оазис.

— Слънцето рано ще залезе зад планината — каза на другите Дуер. Върховете на запад вече бяха заобиколени от жълто-оранжев ореол. — Вие тримата почистете извора, погрижете се за животните и подгответе лагера.

— А ти къде отиваш? — сбърчи чело и остро попита Лена Стронг.

Дуер докосна колчана на хълбока си.

— Да донеса нещо за вечеря.

Тя посочи към пустата наглед степ.

— Какво, тук ли?

— Струва си да опита, Лена — намеси се Данъл и замахна с пръчка към жълтата трева. — Магаретата не могат да я ядат, а житото ни трябва да стигне до хълмовете, където ще могат да пасат. Малко месо за нас четиримата ще ни дойде добре.

Дуер не си направи труда да каже нещо повече и пое по тясна животинска пътека през острата трева. Трябваше да измине известно разстояние, за да остави зад себе си смрадта на магарета, както и високите гласове на спътниците си.

„Не е хубаво да вдигаш шум, когато вселената е пълна с неща, по-силни от самия теб. Но това никога не е спирало човеците, нали?“

Той подуши въздуха и се загледа в люлеенето на високата до хълбока му трева. В тази степ беше още по-задължително да се ловува от подветрената страна, не само заради миризмата, а и защото така вятърът отвява шума от стъпките ти, преди да стигнеш до плячката — в този случай ято пъдпъдъци, които чу да кълват и шумолят на десетина метра пред него.

Дуер постави стрела в лъка си и пристъпи напред колкото можеше по-безшумно и със затаен дъх, докато не долови тихо цвъртене сред люлеещите се стъбла… тропот на малки крачета, дращещи в песъчливата почва… остри човки, кълвящи семена… нежно, майчинско къткане… писукане на пиленца, търсещи бащината си гръд… тихо пъхтене на млади птици, които съобщават от периферията, че всичко е наред. Всичко е наред.

Един от часовите изведнъж промени приглушените си съобщения. Полъх на колеблива тревога. Дуер спря, за да се сниши още повече и застана неподвижно. За щастие, сумракът се беше сгъстил. Само да успееше да не ги подплаши още малко…

Внезапен смут накара ятото четирикрили птици да изригне във въздуха. „Друг хищник“, разбра ловецът и вдигна лъка си. Докато повечето от пъдпъдъците бързо се пръснаха из тревата и изчезнаха, няколко се върнаха, за да закръжат над натрапника, отвличайки го от майката и нейните пиленца. Дуер пускаше стрелите в бърза последователност и свали един… а после и още един от стражите.

Суматохата свърши толкова бързо, колкото бе и започнала. Освен утъпкания участък, степта изглеждаше така, сякаш нищо не се бе случило.

Дуер нарами лъка и извади мачетето си. По правило нищо, което можеше да се скрие под трева, не би трябвало да представлява заплаха за него, освен навярно ровещия скорпион. Но имаше легенди, които разказваха за странни, отвратителни зверове в този район на югоизток от Склона. Дори изгладнял лигър можеше да представлява неприятна досада.

Той откри първата птица на мястото, където беше паднала.

„Това би трябвало да задоволи Лена за известно време“, помисли си Дуер. Съзнаваше, че отсега нататък може би щеше да изпълнява тази задача цял живот.

Тревата отново се залюля близо до мястото, където бе улучил втория пъдпъдък. Вдигнал мачетето, той се втурна напред.

— О, не, недей, крадец такъв!

Дуер спря, когато пред него се появи гъвкаво създание с черна кожа, стиснало другия пъдпъдък между зъбите си. Окървавената стрела се влачеше по земята.

— Ти — въздъхна ловецът и отпусна мачетето. — Трябваше да се сетя.

Тъмните очи на Калнокракия проблеснаха толкова красноречиво, че Дуер си представи думите.

„Точно така, шефе. Не се ли радваш да ме видиш? Не си прави труда да ми благодариш, че ти вдигнах птиците. Просто ще задържа този сочния като възнаграждение.“

Той примирено сви рамене.

— О, добре. Но си искам стрелата обратно, чуваш ли ме?

Нурът се ухили, както обикновено — без да показва какво е разбрал.

Нощта съвсем се спусна, докато вървяха обратно към оазиса. Под едно от дърветата трепкаха пламъците на огън. Вятърът донесе миризма на магарета, човеци и къкреща овесена каша.

„Най-добре поддържай огъня слаб, за да прилича на естествено димене“, напомни си той.

После му хрумна друга мисъл.

„Рети каза, че нурите никога не идват отвъд планината. Тогава какво прави тук този?“

 

 

Рети не беше излъгала, че на югоизток от Ръбатата планина има стада глейвъри. След два дни бърз ход, полуподтичвайки след магаретата, Дуер и другите откриха ясни следи — оформените могилки, под които глейвърите обикновено заравяха изпражненията си.

— По дяволите… ти беше прав… — съгласи се Данъл, навел се задъхан, с ръце, опрени на коленете. От друга страна, двете жени имаха почти свеж вид.

— Изглежда… като че ли нещата… просто са станали по-сложни.

„Може и така да се каже — помисли си Дуер. Всички години на стриктно налагане на закона от страна на ловци като него бяха минали напразно. — Винаги сме смятали, че през жълтата трева могат да преминат само добре екипирани пътници, никога глейвъри. Затова насочвахме повечето от усилията си далеч на север.“

На следващия ден Дуер обяви почивка след поредното тичане, когато забеляза в далечината група глейвъри, струпани в единия край на обрасло с шубраци пресъхнало корито. Четиримата човеци се изредиха да погледнат през урския бинокъл на Данъл Одзава. Очевидно светлите същества с изпъкнали очи ядяха степен галайтер — едро, дългокрако животно, типично за този регион, чийто труп лежеше проснат сред участък утъпкана трева. Гледката порази всички им, освен Дженин Уорли.

— Не каза ли, че това е начинът да оцелееш в равнините? Като се храниш с животни, който могат да ядат това нещо. — Тя посочи към острата жълта трева. — Значи глейвърите са се приспособили към нов начин на живот. Нали същото ще трябва да направим и ние?

За разлика от Данъл Одзава, който се отнасяше с тъжно примирение към мисията им, Дженин изглеждаше почти оживена от това приключение, особено след като знаеше, че съдбата им можеше да е да съхранят човешката раса на Джиджо. Когато видя пламенната готовност в очите й, Дуер почувства, че има много повече общо с яката, упорита Лена Стронг. Лена поне гледаше на всичко това почти като него — поредното задължение към свят, който не се интересува от ничии желания.

— Това е… доста изненадващо — с разстроен вид отвърна Данъл и свали бинокъла от очите си. — Мислех си, че не е възможно глейвърите да ядат сурово месо.

— Приспособимост — навъсено отбеляза Лена. — Един от признаците за предразум. Може би това означава, че след дългото спускане, отново са тръгнали нагоре.

Данъл като че ли сериозно се замисли над това.

— Толкова скоро? В такъв случай, чудя се дали би могло да означава…

— Дай ми го за малко — прекъсна го Дуер, преди мъдрецът да започне да им изнася лекция и взе направения от стъкло и бамбук бинокъл. — Веднага се връщам.

Той приведен тръгна напред. Естествено, Калнокракия го придружи и се затича напред, а после започна да обикаля наоколо, сякаш го нападаше. Дуер стисна зъби, но успя да се сдържи да направи удоволствие на зверчето като реагира. „Не му обръщай внимание. Може да се откаже.“

До този момент тази тактика не бе успявала. Дженин очевидно се зарадва Калнокракия да е с тях като талисман, а Данъл намираше упоритостта му за интригуваща. Лена бе гласувала с другите срещу желанието на Дуер да го отпратят. „Не тежи почти нищо — каза тя. — Нека язди някое от магаретата, стига сам да си намира храна и да не ни се пречка.“

Нурът това и правеше, като съвестно избягваше Лена, оставяше се Данъл замислено да го наблюдава и доволно мъркаше, когато Дженин всяка вечер го галеше край лагерния огън.

„В моя случай се държи така, сякаш да ме дразни с най-съкровеното ми желание.“

Докато се промъкваше към пресъхналия дол, Дуер продължаваше мислено да си отбелязва релефа на терена, пращящата жилавост на тревата, променливия вятър. Правеше го от професионален навик и също в случай, че някога се наложеше да го прави наистина, преследвайки стадото глейвъри с поставени в лъка стрели. Каква ирония, че това щеше да се случи, само ако новините бяха добри. Ако от Склона се получеше съобщение, че всичко е наред — че генните пирати са си заминали, без да извършат предполагаемия геноцид, — тази експедиция щеше да се превърне в обикновена Мисия за събиране, операция на опълчението за прочистване на този район от всички глейвъри и човеци, за предпочитане чрез залавяне, но в крайна сметка с всички необходими средства.

От друга страна, ако се приемеше, че на запад се случи най-лошото и всичките Шест раси бъдат унищожени, малката им група щеше да се присъедини към отстъпническото семейство на Рети като изгнаници в пустошта. Под ръководството на Данъл щяха да облагородят братовчедите й и да поставят началото на прости, мъдри традиции за живот в хармония с новия им дом.

Една от тези традиции щеше да е забраната преждевремците да ловуват глейвъри за храна.

Това беше ужасният абсурд, който Дуер толкова трудно можеше да приеме. Добрата новина щеше да го превърне в масов убиец. Обратно, страшната новина щеше да го превърне в любезен съсед на глейвъри и човеци.

„Дълг и смърт от една страна. Смърт и дълг от друга — зачуди се той. — Наистина ли оцеляването си струва всичко това?“

Стигнал до малко възвишение, той вдигна бинокъла. Две семейства глейвъри изглежда се хранеха с месото на галайтера, докато другите гледаха. Обикновено такъв сочен труп вече щеше да е оглозган до белите кости, първо от лигъри или други големи месоядни, после от хикъли с тежки челюсти за смилане на кокали и накрая от птиците, известни просто като лешояди, макар че изобщо не приличаха на рисунките от старата Земя.

Дори в този момент група от хикъли кръжеше по края на поляната. Един от глейвърите се изправи на бедра и хвърли камък. Животинчетата се пръснаха с жално скимтене.

„О. Разбирам как го правят.“

Глейвърите бяха открили уникален начин да живеят в степта. Неспособни да смилат трева или бамбук, или да ядат сурово месо, те очевидно използваха трупове, за да привлекат рояци насекоми, които на воля поглъщаха, докато други от стадото отблъскваха всички съперници.

Очевидно им доставяше удоволствие да държат гърчещите се насекоми пред изпъкналите си очи, одобрително да мяукат и после да ги схрускват между челюстите си. Дуер никога не беше виждал глейвъри да се държат така — с ентусиазъм. Не и там, където към тях се отнасяха като към свещени глупаци, насърчавани при желание да ровят из бунищата на Шестте.

Калнокракия го погледна. В очите му се четеше отвращение.

„Ифни, какви свине! Добре, ако ще нападаме, давай! Хубавичко ги раздрусай, шефе. После ще ги върнем обратно в цивилизацията, нали?“

Дуер се закле да обуздае въображението си. Навярно нурът просто не харесваше миризмата.

И все пак, тихо укори Калнокракия.

— Какъв си ти, че да намираш други за отвратителни, господин Облизвам се целия? Хайде. Да идем да кажем на останалите, че в края на краищата глейвърите не са станали месоядни. Имаме още да тичаме напред, ако искаме да успеем да се измъкнем от тази гадна трева до залез-слънце.