Дейвид Брин
Звездният риф (73)

Сара

Въпреки строгите заповеди да се крие през деня, параходът „Катерица“ счупи стария си рекорд, като въпреки пролетното преливане на Бибур, се понесе срещу течението нагоре от гр. Тарек. Котлите застенаха, когато буталата започнаха да бият в цилиндрите си — огромна енергия, ненадмината от каквото и да е на Джиджо, освен другия параход, „Къртицата“. Мощни символи на човешката техника, те не можеха да бъдат достигнати дори от умелите урски ковачки, които се трудеха по високите вулкани.

Непознатия се мотаеше край пуфтящите, напрягащи се машини, разглеждаше крановете и с жестове настояваше главният механик да отвори скоростната кутия и да му позволи да погледне вътре. Отначало човеците от екипажа се държаха предпазливо към странностите му, но скоро, въпреки немотата му, те разпознаха в него сродна душа.

„С ръце могат да се обяснят много неща“, забеляза Сара. Друг вид език, приспособяващ се към нуждите на момента — почти по същия начин, по който всяка вълна джиджоски колонисти допринасяла за местното развитие на известните им официални галактянски езици, достигнало върха си, когато човеците донесли половин милион текстове, напечатани предимно на англически, език, като че ли изграден хаотично и пълен с жаргони, каламбури и двусмислици.

Това беше изкривен огледален образ на случилото се някога на Земята, на която милиардогодишни граматики подтиквали човешката култура към ред. И в двата случая мотиваторна сила била установяването на почти абсолютен монопол върху знанието.

Това беше очевидна ирония на съдбата. Но Сара знаеше и друга — нейната необикновена теория за езика и Шестте — толкова еретична, че в сравнение с нея възгледите на Ларк изглеждаха съвсем ортодоксални.

„Може би наистина за последен път се връщам в Библос, за да докладвам за работата си… и да се сблъскам с всичко, от което се страхувам.“

Библос. Центърът на човешките надежди и страхове, средоточие на мощ, гордост и позор, мястото, където веднъж бе открила любовта — или илюзията за любов — и после я бе загубила. Никъде другаде не се бе понасяла на такива крила на извисеност и клаустрофобия, надежда и страх.

„Дали все още ще е там, когато минем и последния завой?“

Ако каменният покрив вече беше разрушен…

Мислите й се отдръпнаха от непоносимото. Вместо това тя извади от раницата си ръкописа на втората си статия за джиджоския език. Вече бе крайно време да реши какво да каже на мъдрец Бонър и на другите, в случай че й се противопоставеха.

„Какво съм направила? Демонстрирах на хартия, че хаосът може да е форма на прогрес. Че шумът може да е информативен.

Със същия успех бих могла да им заявя, че съм в състояние да докажа, че черното е бяло, а горе е долу!“

 

Свидетелствата предполагат, че много отдавна, когато земянитските племена били номадски или предземеделски, повечето езикови групи са били по-строго структурирани, отколкото по-късно. Например, земните учени са се опитали да възстановят протоиндоевропейския език, като работели назад от латинския, санскрита, старогръцкия и старогерманския и извлекли първичен език, стриктно организиран с много падежи и склонения. Основана на правила структура, с която би се гордяла всяка галактянска граматика.

 

В полето Сара отбеляза неотдавнашна находка в текстовете, които беше чела. Отнасяше се за един от местните северноамерикански езици, чероки, който съдържал до седемдесет местоимения — начини за изразяване на „аз“, „ти“ и „ние“ — в зависимост от контекста и личната връзка, — особеност, характерна и за галшест.

 

За някои това означава, че човеците някога трябва да са имали патрони, ъплифтирали земянитските човекоподобни маймуни. Учители, които променили нашите тела и мозъци и също ни предали строга логика чрез езици, създадени за нашите нужди.

После сме загубили своите наставници. По наша вина ли?

Или сме били изоставени? Никой не знае.

Според теорията, след това всички земни езици започнали да западат обратно към маймуноподобното сумтене, което проточовеците използвали преди ъплифта. По времето, по което нашите предци напуснали Земята, за да поемат към Джиджо, галактянски съветници препоръчвали англическия и другите „вълконски“ езици да бъдат изоставени в полза на кодове, създадени за мислещи същества.

Техните аргументи могат да се илюстрират с играта на телефон.

Да вземем дванайсет участници, седнали в кръг. Прошепвате сложно изречение на един от тях, който после го прошепва на следващия и така нататък. Въпрос: след колко време първоначалният смисъл ще бъде изгубен заради грешки и пропуски в езика? Отговор: на англически грешка може да се допусне още от самото начало. Само след още няколко препредавания цялото изречение може смешно да се изопачи.

Експериментът показва други резултати в росическия и ниханическия, човешки граматики, които продължават да изискват за глаголите, съществителните и прилагателните специфични окончания за обозначаване на пол, собственост и други фактори. Ако в росическото съобщение се появи грешка, променената дума изпъква сред другите и внимателните слушатели често могат автоматично да я поправят.

При чистите галактянски езици можете цял ден да играете на телефон, без нито една грешка. Не е за чудене, че преди пристигането на човеците, играта не е била позната в Петте галактики.

 

 

Сара бързо беше разпознала вариант на „кода на Шенън^[1]“, наречен на името на един от земянитските първооткриватели на информационната теория, който доказал, че специално кодирани съобщения могат да се запазват дори и в пълен хаос. Това се оказало важно за дигиталната реч и излъчването на данни в човешкото общество отпреди Контакта.

„Индоевропейският е бил логичен и не допускал грешки, подобно на галактянските езици, които са много по-подходящи за компютрите, отколкото хаотичния англически.“

За мнозина това означаваше, че в мъглявото минало земянитите трябва да са имали патрони. Но видът на Непознатия, който весело общуваше с други техници на измисления език от сумтене и жестове с ръце, подсети Сара.

„Компютрите не са изобретени от говорещи индоевропейски. Нито от някой, използващ който и да е от официалните галактянски езици. Звездните богове са получили огромната си мощ по наследство.

През цялата съвременна история на Петте галактики, само един народ самостоятелно е изобретил компютрите — и почти всичко останало, необходимо му за живот сред звездите — от най-малкото до най-голямото нещо.

Тези хора говорели росически, ниханически, френски и особено предшественика на англическия, варварския, необработен английски.

Дали го бяха направили въпреки хаотичните си езици?

Или точно заради тях?“

Майсторите от нейната гилдия смятаха, че преследва фантоми — че използва това отклонение, за да избегне задълженията си.

Но Сара имаше предчувствие. Миналото и настоящето държаха ключовете за съдбата, която очакваше Шестте.

Разбира се, ако съдбата вече не беше решила.

 

 

Зората бързо огряваше склоновете на Ръбатата планина. Ако продължеше напред, „Катерица“ очевидно щеше да наруши извънредните заповеди, но никой не смееше да го каже на капитана, в чиито очи се долавяше безумен блясък.

— Библос — каза той на Сара с гърлено, хуунско ръмжене, пронизано от остър носов акцент. — Точно зад следващия завой. Хр-рм… Един ден по-рано, отколкото очакваше да пристигнем.

Тя погледна напред. „Ще се радвам — помисли си. — Времето ни е малко.“

Отначало не успя да различи друго, освен Вечното блато на левия бряг, което беше непроходимо чак до Рони — огромна пустош от плаващи пясъци, наложила дългото заобикаляне покрай Тарек. Отдясно започваше огромната равнина Уарил. Неколцина от пътниците бяха пристигнали там по-рано, за да уредят преминаването по суша. В кервана бяха Блур Портретиста и дребна сапьорка, която носеше съобщения за гилдията си. И двамата бяха достатъчно леки, за да яздят на магарета през целия път и с известна доза късмет да стигнат до Поляната за три дни. Прити и Пзора също бяха слезли на пристана Канду, за да наемат каруци, в случай че се наложи Непознатия да бъде откаран при висшите мъдреци — което щеше да се реши по време на това пътуване до Библос.

Когато мъглата се проясни, отдясно се видя каменна стена, която се издигаше от водата и с всяка изтекла дура ставаше все по-висока. Скалата блестеше с почти стъклена гладкост, сякаш недосегаема за ерозията и времето. Спореше се дали е естествена, или е останала от буюрите.

Именно в тази огледална скала Улгор бе казала на гражданите на Доло, че могат да видят пламъците от горящите книги.

„Но ние не видяхме пламъци.“

И все пак Сара не можа да се успокои, докато параходът не направи последен завой…

Тя нервно въздъхна. „Архивът… там е.“

Развълнувано продължи да гледа известно време, после побърза обратно, за да доведе Непознатия и Ариана Фу. И двамата щяха да искат да видят гледката.

 

 

Въпреки кризата, зазоряването изкара поток от поклонници от странноприемниците в недалечното, покрито с дървета селище, учени, които заедно с пътниците на „Катерица“ се изкачиха по зигзаговидната рампа към главната порта. Трекски и г’кекски студенти си поемаха дъх на местата за почивка. Червени кхюини от далечното море спираха от време на време, за да напръскат куполите си със солена вода, Улгор и Длетото ги избягваха отдалече.

Покрай върволицата посетители надолу се спускаше магарешки керван. Запечатаните с восък сандъци подсказваха за скъпоценното си съдържание, „Продължават да евакуират библиотеката — разбра Сара. — Използват преимуществата на тактиката на мъдреците да печелят време.“

Нима вътре щеше да открие празни лавици, чак докъдето й стига погледа?

„Невъзможно! Дори някак си да са успели да преместят толкова много книги, къде ще ги скрият?“

Непознатия настоя да бута инвалидната количка на Ариана, навярно от уважение или за да покаже колко много се е възстановил физически. Всъщност, сега тъмната му кожа имаше здрава лъскавина и гърленият му смях се лееше сърдечно. Той с почуда зяпаше мощните каменни стени, после спускащия се мост, металната решетка и стражите от опълчението. Вместо символичната охрана, която помнеше Сара, край оградата патрулираше цял взвод, въоръжен с копия, лъкове и арбалети.

Ариана, с радост наблюдаваше реакцията на Непознатия. Старата жена хвърли поглед към Сара. Лицето й изразяваше задоволство.

„Никога досега не е идвал тук. Дори мозъчното му увреждане не би изтрило такъв жив спомен като Библос. Или е селянин от най-далечните, най-изостанали човешки селища, или…“

Минаха през последната стена и Непознатия удивено зяпна към сградите на самия Архив. Дървени постройки, издигнати по образеца на каменни паметници от таченото минало на Земята — Партенонът, замъкът Йедо и дори миниатюрен Тадж Махал, чиито минарета се сливаха в четири тежки колони, поддържащи част от скалния покрив. Очевидно основателите бяха имали вкус към драматичната ирония, защото всички древни оригинали бяха строени, за да пребъдат във времето, докато тези сгради имаха друга цел — да изпълнят функцията си и после да изчезнат, сякаш никога не са съществували.

И дори това бе прекалено много за някои хора.

— Арогантност! — измърмори Джоп, дървесния фермер, който беше избран да дойде, след като научи за експедицията. — Ако искаме някога да получим благословията, всичко това трябва да се унищожи.

— Трябва, след време — кимна Ариана Фу, без да посочва дали има предвид следващата седмица или следващото хилядолетие.

Сара видя, че дупките в основата на няколко големи колони са замазани с прясна глина. „Точно като у дома — разбра тя. — Сапьорите проверяват дали всичко е готово.“

Не можа да не се обърне, за да погледне зад Джоп. Най-отзад бяха двамата последни пътници на „Катерица“, малкият Джома, синът на Хенрик, и неговият чичо Кърт. Възрастният сапьор се навеждаше, за да обяснява на момчето различни особености на сградите, като използваше движения с ръце, които накараха Сара да си помисли за падащи късове от древен гранит. Тя се зачуди дали Непознатия, зазяпан в очевидна наслада, има някаква представа колко малко е нужно, за да се превърне всичко това в отломки, неразличими от стотиците други места, унищожени преди заминаването на буюрите, за да оставят планетата да се върне към природата.

Сара усети, че плещите й отново се напрягат. Отначало не й беше лесно да учи тук. Дори когато отнесе книгите си в дървесната къща, за да чете под сянката на уютното дърво гару, тя не успя да се отърси от чувството, че цялото плато може да се разтърси и да се срути под нея. Известно време нервните й фантазии бяха пречили на проучванията й — докато не се появи Джошу.

Сара потръпна. Беше очаквала, че отново ще преживее всичко, когато се върне в Библос. Спомени.

— Нищо не трае вечно — прибави Джоп, когато наближиха атическия портик на Главната зала, без да знае колко силно са попарили думите му съкровените мисли на Сара.

— Ифни го доказва — съгласи се Ариана. — Нищо не може да се съпротивлява срещу богинята на промяната.

Дори възрастната жена да бе искала забележката й да е сардонична, Сара не го забеляза. Беше прекалено потънала в спомените си, за да обръща внимание, дори когато наближиха огромната двойна порта — издялана от най-фино дърво като дар от кхюинската раса, а после обкована с урски бронз, лакирана с трекски секреции и изрисувана от г’кекски художници. Извисяваше се на десет метра и символично изобразяваше онова, което всички ценяха най-много — последното, най-добро и най-трудно постижение на изгнаническите Общности на Джиджо.

Великия мир.

Този път Сара не забеляза, когато Непознатия очаровано се загледа. Не можеше да сподели удоволствието му. Защото на това място изпитваше единствено скръб.