Дейвид Брин
Звездният риф (68)

Рети

— Имаш ли нещо за мен?

Ран, високият, суров на вид водач на небесните хора, протегна ръката си към нея. Вятърът шумолеше сред недалечната горичка от светъл бамбук. В сумрака на Рети й се струваше, че всеки от мазолестите му пръсти е дебел, колкото цялата й китка. Лунната светлина хвърляше сенки по изсеченото лице и клиновидното тяло на Ран. Момичето се опитваше да не го показва, но в присъствието му се чувстваше прекалено незначително.

„Дали сред звездите всички мъже са такива?“

Мисълта накара Рети да се почувства странно, както по-рано, когато Беш й каза, че е възможно да изличи белезите й.

 

 

Първо й казаха лошата новина.

— Не можем да направим нищо тук; в нашата малка болница — бе заявила жената от пиратския кораб по време на краткия престой на Рети в лазарета до заровената изследователска станция.

Беше чакала на опашка половината сутрин — ужасно очакване, прекарано между г’кек със скърцащо, изкривено колело и престарял урс, от чиято ноздра капеше ужасна сива течност. Всеки път, когато опашката се придвижеше напред, Рети се мъчеше да не стъпва в нея. Когато най-после дойде нейният ред да я прегледат под ярката светлина и изследващите лъчи, надеждите й се разгоряха, после угаснаха.

— Този вид кожни увреждания лесно могат да се излекуват у нас — беше казала Беш, докато водеше Рети към изхода на палатката. — Биоскулптурата е висше изкуство. Специалистите могат да изваят приятни форми дори от примитивен материал.

Рети не се обиди. „Примитивен материал. Аз съм точно такава, да.“ Във всеки случай, тогава главата й се замая от фантастична мисъл. Ами ако галактянското магьосничество можеше да й даде лице и тяло като на Беш или Линг?

Тя стъпи здраво на двата си крака и отказа да помръдне, докато Беш не я остави да говори.

— Те… те казват, че когато си тръгнете, може би ще вземете със себе си няколко души.

Беш я погледна отвисоко със златисто-кафявите си очи.

— Кой разправя такива неща?

— Аз… чух да говорят. Предполагам, че са слухове.

— Не трябва да вярваш на всички слухове.

Наистина ли беше доловила подчертаване на думата „всички“? Рети се залавяше за всеки повод за надежда.

— Чух също, че плащате добре за нещата, които искате… или за информацията, която ви трябва.

— Това вече е вярно. — Сега очите като че ли припламнаха. От удивление ли? Или от алчност?

— Ами ако информацията е наистина, ама наистина ценна? Каква ще е тогава наградата?

Звездната жена се усмихна. Лицето й изразяваше приятелство и обещание.

— Зависи колко полезна или ценна е тази информация. Ограничения няма.

Рети се развълнува. Тя понечи да бръкне в торбичката на колана й. Но Беш я спря.

— Не сега — тихо каза жената. — Не е дискретно.

Рети обърна глава в двете посоки и осъзна, че наоколо има други пациенти и работници на пиратите — представители на Шестте, които помагаха в многобройните занимания на чужденците. Всеки от тях би могъл да шпионира за мъдреците.

— Довечера — продължи Беш. — Ран всяка вечер се разхожда нататък към потока. Чакай близо до горичката от жълт бамбук. Онзи, който тъкмо започва да цъфти. Ела сама и не говори с никого.

„Страхотно! — радостно си бе помислила Рети, когато излизаше от палатката. — Проявиха интерес! Точно на това се надявах. И точно в последния момент.“

Ако установяването на връзка й беше отнело повече време, всичко можеше да е загубено. Главният човешки мъдрец й бе наредил да тръгне на следващия ден с малък магарешки керван, който щеше да се отправи към планината, воден от двама мълчаливи мъже и три едри, непознати й жени. Не й бяха казали нищо, но тя знаеше, че целта е да настигнат Дуер и оттам да тръгнат обратно към пустошта, от която бе дошла.

„В никакъв случай! — беше си помислила Рети, като се радваше на предстоящата среща. — Нека Дуер си играе на ловец в гората. Докато се бъхти за храна из Сивите хълмове, аз ще си живея страхотно горе на опашката на Делфина.“

Това бе съзвездието, откъдето, според слуховете, идваха пиратите, макар че ракообразният мъдрец Остра като нож прозорливост веднъж се опита да разкаже на момичето нещо за галактики и „трансферни пунктове“. Беше й обяснила, че обратният път към цивилизацията е оплетен като лиана на мулк-паяк. Рети не разбра нищо и реши, че старият кхюин навярно я лъже. Невъобразимо повече й харесваше идеята да иде на звезда, която може ясно да види… а това означаваше, че някой ден ще е в състояние да погледне назад към Джиджо от красивия галактянски град, в който щеше да живее, и всяка вечер да се плези на Джаз, Бом и цялото им смрадливо племе. А също и на Дуер и мъдреците, наред с всички останали на тази отвратителна планета, които някога са се държали гадно с нея.

През целия ден след разговора с Беш тя бе избягвала мъдреците и техните слуги и се отправи към поляните няколко хвърлея на стрела на запад, където група поклонници се мъчеше да продължи някои от празненствата на Събора. Павилионите, панически разрушени преди това, сега се възстановяваха и от убежищата си се бяха появили много от бегълците. Напрежението продължаваше да е силно. Но някои изглеждаха решени да продължат предишния си живот, дори да бе само за малко.

Рети прекара по-голямата част от следобеда на една неравна поляна, където наблюдаваше как човешки и урски деца се състезават в игра, наречена „предизвикателството на Дрейк“.

Игралното поле представляваше пясъчна ивица, покрай която течеше поток. Другата граница беше дълъг ров, пълен с въглени, които димяха под пласт сива пепел. Валма горещ дим облъхнаха лицето на Рети и събудиха болезнени спомени за Джаз й Бом. Белезите й се опънаха, докато не продължи нагоре по склона, за да седне под сянката на гару-джудже.

Появиха се двама състезатели — човешко момче в северния край на полето и едър урски младеж в южния, — които обикаляха и крещяха обиди един срещу друг, щом наближиха центъра, където чакаха двама рефери.

— Хей, муле такова! Приготви се да се изкъпеш! — подигравателно извика момчето, като се мъчеше да ходи изпъчено, но му пречеше лявата ръка, завързана на гърба с платнени връзки. Носеше кожа, която го покриваше от шията до слабините, но краката и ходилата му бяха боси.

Младият урс имаше свои собствени преимущества и недостатъци. Върху деликатните му торбички и ароматни жлези бяха опънати яки, прозрачни джунурови мембрани. Когато се приближи, той се опита заплашително да се изправи на задни крака — и под веселите викове на зрителите едва не се претърколи по гръб. Рети забеляза причината — задните му крака бяха вързани.

— Тъсра кътреца! — извика на противника си урсът и възстанови равновесието си, за да се хвърли отново напред. — Налкото кътрече ще се изгори!

Покрай двете граници на полето — отвъд рова с въглените и потока — се бяха събрали тълпи от други младежи. Мнозина носеха кожени или мембранни предпазители, които висяха спокойно отпуснати, докато хлапетата чакаха да дойде собственият им ред да излязат на арената. Някои момчета и момичета бяха намазали с мехлем червеникавите белези по прасците, бедрата и дори по лицата си. Рети потръпна. Наистина, изгарянията изобщо не изглеждаха толкова сериозни, колкото нейните. Нямаше мехури или ужасни, овъглени петна, И все пак, как можеха да рискуват да се нараняват нарочно?

Тази мисъл едновременно отвращаваше и странно очароваше Рети.

Толкова различна ли в края на краищата беше тази игра от собствената й история? Тя бе знаела какви ще са последствията, ако се опъва на Джаз, но въпреки това го правеше.

„Понякога просто трябва да се биеш, това е всичко.“ Момичето за миг повдигна ръка, за да докосне лицето си. Не съжаляваше за нищо. За нищо.

Двама кхюински рефери един сив и един син — чакаха двамата състезатели по средата на пясъчната ивица. Те внимателно огледаха ръкава на човешкото момче за оръжия, после провериха предните, извити като коси, зъби на урса за изкуствени удължители. После синият кхюин се оттегли в потока, а сивият протегна бронираните си крака и за огромно удивление на Рети, изящно стъпи върху рова с димящи въглени! От този момент той постоянно пристъпваше, като високо повдигаше във въздуха по две от ноктестите си лапи едновременно.

След като ритуално — и предпазливо — се поклониха един на друг, състезателите започнаха да се обикалят, взаимно търсейки слабостите си.

Изведнъж те скочиха напред и започнаха да се опитват да избутат, завъртят или хвърлят другия в посоката, в която най-малко искаше да иде. Сега Рети разбра причината за ограниченията. Тъй като задните му крака бяха завързани, урсът не можеше да настъпи противника си или просто със сила да го избута в рова. По същия начин с яките си, чевръсти ръце момчето можеше да задуши урса, ако едната от тях не бе завързана отстрани.

— предзвикат’ството на дрек, предзвикат’ството на дрек! хоопаа!

Тънкият, писклив глас сепна Рети, тъй като не идваше от тълпата зяпачи, а много по-отблизо. Тя се обърна и потърси с поглед източника, но не видя никого, докато подръпване на туниката й не я накара да сведе очи надолу.

— торбичка скрит? говори ти! ти мен в торбичка скрит и говори теб!

Рети зяпна. Беше мъничък урс! Не по-голям от ходилото й, той изящно танцуваше на четирите си миниатюрни копитца и в същото време продължаваше да я дърпа за дрехата. Малкото същество тръсна грива и извъртя гъвкавата си шия, за да погледне нервно зад себе си.

— аз тряба торбичка! тряба торбичка!

Рети се обърна, за да проследи тревожния му поглед и видя от какво се страхуваше. Приклекнала в храсталака лъскава черна фигура, леко задъхана, с увиснал между редиците остри бели зъби език. Отначало момичето с удивление я помисли за Калнокракия, нацупеният забавен спътник на стария Дуер в планината. После видя, че този няма кафяви петна по лапите. Значи друг нур.

Хищникът вдигна глава и лукаво погледна към мъничкия урс, като направи крачка напред, после втора.

Рети импулсивно взе треперещата плячка и я пъхна в кожената торбичка на хълбока си.

Нурът й отправи поглед на озадачено разочарование, след това се обърна и изчезна в шубрака.

Аплодисменти, дюдюкане и възбудено сумтене я накара да погледне навреме, за да види, че човешкият състезател пада сред облак от пепел. За учудване на Рети, момчето не беше обгърнато от пламъци, а се претърколи и се изправи, като затанцува с боси крака върху жаравата. После бързо, но спокойно, започна да почиства въгленчетата от кожената си дреха. То небрежно махна с ръка на сивия кхюин, който веднага бе изтичал към него. Младежът прокара още един път длан по яката си, след това мина през въглените и се върна на пясъчната арена.

Рети остана впечатлена. Склонярите изглежда бяха по-издръжливи, отколкото си мислеше.

— топло-топло, ама не много жежко! — изкряка тънкият гласец от торбичката й, сякаш доволен от изненадата й. Очевидно съвсем беше забравил за бягството от гладния нур. — момче прави хоп-хоп, плъзга се и пада. но не пак. не тоз момче! той бие! глей тъпо муле се мокри!

Рети сподави собственото си удивление, неспособна да реши кое я озадачава повече: състезанието долу или това същество в торбичката, което й осигуряваше синхронен коментар.

Борбата привлече вниманието й, когато младият човек за пореден път се хвърли към противника си. Каквато и грешка да бе допуснал преди това, той изглеждаше решен да я компенсира. Момчето се хвърли напред и скочи нагоре, за да се хване за гривата на съперника си. Урсът изпръхтя и изръмжа, като напразно се мъчеше да се откъсне от хватката му с двете си тънки работни ръце. После се опита да повдигне предния си крак, за да си помогне с късата му хващателна лапа, но това само го накара опасно да залитне.

— предзвикат’ството на дрек! — весело извика малкият урс. — дрек казва на Ур-чун. ти мен бориш, бориш, не убиваш!

Рети притаи дъх. „О, сега си спомням.“

Като малка бе чувала легендата, разказвана край лагерния огън от един от дядовците й. История, умряла заедно със стареца, тъй като Джаз и младите ловци предпочитаха преувеличените повторения на собствените си подвизи пред разказите за живота отвъд планината.

Доколкото можеше да си спомни, някога живял мъж на име Дрек или Дрейк, герой, по-могъщ и смел, отколкото който и да е друг човек преди или след него. Веднъж, когато земянитите още били нови на Джиджо, гигантски урски вожд влязъл в битка с Дрек. Три дни и три нощи те се били, удряли и раздирали, като карали земята да трепери, пресушили реките и разтърсили всичко между огнената планина и морето, докато и вулканът, и океанът изчезнали в буйна пара. Когато облаците най-после се изчистили, от хоризонт до хоризонт земята блестяла във всички цветове, които могат да се нарисуват, като се смеси урска и човешка кръв.

После от дима и мъглата се появили двамата герои — Дрек без ръка и урсът без крак, — облегнали се един на друг и неразделни от този ден насетне.

Макар че между племената щяло да има още много войни, от този ден нататък всички битки щели да се водят доблестно в памет на Дрек и Ур-чун.

— глей! — извика малкият урс.

Момчето измамно се наведе наляво, после здраво заби десния си крак в земята и подскочи нагоре. Урсът стъписано запръхтя, но не успя да задържи по-тежкото си тяло и се завъртя през хълбока на противника си, за да се претърколи през глава в потока. Когато цопна в калта, той изпусна дъх със силно свистене. Накрая синият кхюин изплува на повърхността зад него и му помогна да се изправи с крака си. С благодарен вик, младият урс се хвърли на пясъка, като вдигаше облаци прах.

— иди отърколи в гореща пепел, тъпо муле! пясък много бавен! козина подгизне!

Рети погледна надолу към мъничкото създание. Не беше бебе, както си бе помислила отначало. Отнякъде беше чула, че урските новородени няколко месеца остават в торбичките на майките си, а после се изсипват с десетки във високата трева, за да се грижат сами за себе си. Във всеки случай, бебетата урси не можеха да говорят.

„Трябва да е мъжкар!“ Рети видя, че гърлото и муцуната му не са като женските. Липсваха ярките цветове на шията и увисналата разцепена устна, което обясняваше защо за разлика от женските може да произнася англическите звуци.

На арената момчето приклекна за трети рунд, но урският младеж наведе глава и се предаде. Човекът повдигна покритата си с червеникави белези ръка в знак на победа, после помогна да изведат накуцващия победен от игралното поле. Междувременно приклякваха и загряваха двама нови състезатели, докато помощници завързваха крайниците им.

Рети замислено гледаше човешките хлапета, които се шегуваха с приятелите си от други кланове. Чудеше се как момчето е успяло почти да не се опари на въглените… но не можеше да се насили да иде при децата, за да ги попита. Те само щяха да й се присмеят заради неподдържаната коса, недодяланата реч и белезите й.

„Я ги забрави“, горчиво си каза тя. От сухата жега и пушека я сърбеше лицето. Във всеки случай имаше важна работа. Преди да се стъмни трябваше да вземе нещо от палатката си. Щеше да го използва като заплащане за билета, който да я отведе надалеч оттук. На място, което нито едно от тези големи, красиви деца никога нямаше да види, въпреки цялата им гордост, умения и перчене. Място, където никой от миналото й нямаше да я безпокои. Това бе много по-важно, отколкото да гледа диваци, играещи на жестоки игри с огън и вода.

— Виж, трябва_да вървя — каза тя на малкия урски мъжкар и се огледа. — Мисля, че гадният стар нур го няма, тъй че и ти сега можеш да си вървиш.

Мъничкото същество се втренчи в нея. Опашката и муцуната му бяха клюмнали. Рети прочисти гърлото си.

— Хм, мога ли да те оставя някъде? Твоята… хм… съпруга няма ли да се тревожи за теб?

Тъмните очички тъжно проблеснаха.

— Уф-рохо нужда вече мен няма. торбичка къщи сега пълна малки деца. изхвърли мен. дясна торбичка още пълна съпрузи, трябва намери нова торбичка, или дупка трева да живее/умре там. но няма сладка трева в планина! само скала!

Последните думи прозвучаха печално. С безпомощното мъниче бяха постъпили ужасно и Рети направо побесня.

— тази чудна торбичка, тази твоя. — Той запя странна отекваща мелодия, изненадващо ниско за толкова малко създание. Кожата на момичето настръхна на мястото, до което урсът почти се допираше. — аз служи добре на нова жена. прави добри неща тя иска.

Рети го зяпна, смаяна от предложението му. После се облегна на дървото и се запревива от смях, докато я заболя коремът. Със замъглени от сълзи очи тя видя, че създанието като че ли също се смее по свой собствен начин. Накрая момичето избърса лицето си и се усмихна.

— Ами, ти вече направи нещо за мен. Не съм се кикотила така добре от дяволски много време. И знаеш ли още какво? Сега, като се замисля, може би наистина ще си в състояние да направиш нещо за мен. Нещо, което още повече ще ме зарадва.

— аз направи всичко! нова жена ме храни, аз прави съпруга щастлива!

Рети поклати глава, за пореден път удивена от обратите, които правеше животът, за да притиска непредпазливите. Ако новата й идея успееше, това щеше да се окаже ужасно щастлив пробив.

 

 

— Имаш ли нещо за мен?

Ранн протегна огромната си длан. В сумрачната светлина, с шумоленето на жълтия бамбук наблизо, Рети с разширени очи гледаше мазолестите пръсти на мъжа, всеки дебел, колкото китката й. Изсечените му черти и масивно тяло — толкова по-голямо от най-едрото от момчетата, които този ден бяха играли в „предизвикателството на Дрейк“ — я караха да се чувства малка и незначителна.

„Дали сред звездите всички мъже са такива? — зачуди се Рети. — Мога ли някога да се доверя на човек с такива ръце, да имам съпруг, който да властва над мен?“

Винаги си бе мислила, че е по-добре да умре, отколкото да се омъжи.

И все пак сега тя имаше съпруг, който мъркаше до корема й. Рети усети топлия му език по дланта си, когато погали копринената му шия.

Ран сякаш забеляза ироничната й усмивка. Дали това я правеше да изглежда по-уверена?

Тя пъхна ръка покрай урса, за да извади малък предмет, пухкав в единия си край и заострено твърд в другия. После постави перото в отворената длан на Ран. Озадачен, той извади някакъв уред, за да го освети от няколко страни, докато нейните мисли продължаваха до безкрай да се въртят около събитията, довели до този момент, в който надеждите й най-после бяха натежали на везните.

По пътя за насам Рети беше срещнала и други представители на Шестте, всички очакващи сами на някакво характерно място по обичайния вечерен маршрут на Ран. Както им бяха наредили, никой не я заговори или погледна, макар че момичето забеляза наблюдатели — един г’кек, двама хууни и един човек, — които си водеха бележки отдалече.

Рети не даваше и пукнат грош какво ще кажат на Лестър Камбъл за нейното „предателство“. След тази вечер мъдреците вече нямаше да кроят планове за нея.

Когато пристигна при жълтия бамбук, тя започна нервно да чака, като галеше урса и хапеше ноктите си. Няколко дури преди да се появи Ран тих вой отбеляза приближаването на един от могъщите роботи — осмостранен и заплашителен — и донесе със себе си вълна от ужасни спомени за друго летящо чудовище, което яростно стреляше срещу леговището на мулк-паяка… и за силните ръце на Дуер, които я дръпват от пътя на огнения лъч, силно я притискат, за да не падне… и за тялото му, което я бе заслонило.

Както бе правила безброй пъти у дома си — насилвайки се да се опълчи срещу Джаз, въпреки ужасните наказания, — тя престана да отстъпва от тъмния робот, а застана изправена и с високо вдигната брадичка.

„Не можеш да ме нараниш — предизвикателно си помисли момичето. — Не би посмял!“

Но от дълбините на съзнанието й изникна неканена мисъл.

„Един от тези уби птицата.

Птицата се бореше с него и умря.“

Прилив на чувство за вина я накара да се обърне и да избяга. Но тогава роботът отстъпи настрани и изчезна в нощта, а мястото му зае Ран, протегнал огромната си длан.

— Имаш ли нещо за мен? — попита той, усмихнат, и Рети му подаде перото.

Сега тя наблюдаваше все по-усилващото му се вълнение, докато си играеше с различни уреди над сувенира, някога нейно скъпоценно съкровище. Стиснала устни, Рети се мъчеше да подсили решимостта си.

„Да, по дяволите, имам нещо за теб, господин Звездни човече. Нещо, което обзалагам се, ужасно ще искаш да имаш.

Въпросът е и ти да имаш нещо за мен!“