Дейвид Брин
Звездният риф (61)

Непознатия

Чуди се откъде знае нещото, което знае.

Преди беше толкова лесно, когато мъдростта идваше на стегнати опаковки, наречени „думи“. Всяка една от тях носеше определен брой значения с фини, сложни нюанси. Свързани заедно, те разкриваха различни идеи, планове, чувства…

И лъжи.

Той премигва, когато думата се хлъзва в ума му по същия начин, по който някога бяха правили много други. Преобръща езика си, като разпознава едновременно и звука, и значението и това предизвиква прилив на радост, примесена с благоговение. Благоговение — когато си представя, че преди е правил същото безброй пъти и непрекъснато, знаейки и използвайки неизброими думи.

Сега се наслаждава на тази и не престава да я повтаря.

— Лъжи… лъжи… лъжи…

И чудото се удвоява, когато се появява друга, свързана с предишната дума:

— Лъжци… лъжци…

В скута си вижда смачканата рисунка, вече изпъната и гладка почти като преди — подробно изображение на човешки фигури с изразителни лица, които презрително гледат покрай разнородна тълпа от първобитни същества. Новодошлите носят униформи с ярки емблеми, които му се струват някак си познати.

Някога е знаел дума за такива хора. Дума — и причини, за да ги избягва.

Тогава защо съвсем доскоро беше изпитвал такова нетърпение да иде и да ги види? Защо толкова настоятелно? Тогава нещо като че ли бе избликнало от дълбините в него. Неотложност. Потребност да замине на каквато и да е цена за далечната планинска поляна, показана на рисунката. Да се изправи пред онези, които бяха изобразени на смачкания лист сивкава хартия. Пътуването му се беше струвало ужасно важно, макар че сега не можеше да си спомни точно защо.

Гъста мъгла покрива по-голямата част от паметта му. Нещата, които бяха оживели по време на делириума му, сега едва могат да се зърнат като бягащи образи…

… като една звезда, която изглежда нищожна в сравнение със заобикалящата я структура, изкуствено нещо, състоящо се от безброй ъгли и разделени изпъкналости, които улавят слабата топлина на червеникаво слънце в лабиринт от плоски повърхности.

… или свят от вода, от който като гъби стърчат метални острови, и морето е бавна отрова.

… или едно особено плитко, място в космоса, далеч от дълбоките оазиси, където обикновено се събира животът. Нищо не живее из тези плитчини, далеч отвъд блестящия спирален ръкав. И все пак, сред странната еднообразност се вижда огромно струпване от сферични форми, чудато ярки и плуващи извън времето, които напомнят на безброй луни…

 

 

Умът му се отдръпва от последния образ и отново го скрива сред всички други полуреални спомени. И го загубва, наред с миналото му, а почти сигурно — и с бъдещето му.