Дейвид Брин
Звездният риф (60)

Дуер

Традициите на сините кхюини от планината бяха различни от тези на братовчедите им, които живееха зад могъщия Долоски бент. Ритуалите на възраждането в родното му селище винаги бяха изглеждали непринудени. Човешките деца от съседното село тичаха на воля с хитиновите си приятели, докато възрастните пиеха нектарна бира и празнуваха молтирането на ново поколение.

В това планинско убежище песните и съскащите ритуали бяха по-тържествени. Гостите, сред които местният г’кекски лекар, неколцина треки-събирачи и десетина човешки съседи, се редуваха до огънатото стъкло на прозореца, за да наблюдават какво става в ларвените ясли. Повечето хууни бяха нелечимо гнусливи към кхюинския начин за възпроизводство.

Дуер присъстваше тук от благодарност. Ако не беше този любезен кошер, може би щеше да свива пънчета, а не почти пълния набор от пръсти на ръцете и краката си, които продължаваха да го наболяват, но се възстановяваха. Това бе и повод за прекъсване на напрегнатите приготовления с Данъл Одзава. Когато Режещ език, местната майка, ги повика с махване до прозореца, Дуер и Данъл се поклониха на матриарха и на човешкия учител господин Шед.

— Поздравления и на двама ви — каза Одзава. — Дано имате прекрасни ученици.

— Благодаря ти, почтени мъдрецо. — Въздишката на Режещ език прозвуча нервно. Като главна женска, тя мътеше повече от половината яйца. Много от пулсиращите форми, които се готвеха най-после да се появят навън, щяха да са нейно потомство. След като беше чакала двайсет или повече години, бе нормално да е малко напрегната.

Господин Шед нямаше генетични вложения в младите кхюини, които се преобразяваха наблизо, но на сухото му лице беше изписана тревога.

— Да, прекрасни наистина. Когато черупките им се втвърдят и получат имена, някои ще станат отлични старши ученици.

— Двама вече преждевременно започнаха да дъвчат дърво — прибави Режещ език, — макар да предполагам, че нашият учител има предвид други таланти.

Господин Шед кимна.

— Надолу има училище, в което местните племена пращат най-умните си деца. Би трябвало да приемат Елмира, стига да успее да издържи…

Матриархът издаде предупредително съскане.

— Учителю! Дръж личните си прякори за себе си. Недей да носиш лош късмет на ларвите на този свят ден!

Господин Шед нервно преглътна.

— Съжалявам, майко. — Той се олюля настрани като кхюинско момче, хванато да краде раци от люпилните езера.

За щастие тогава се приближи един от трекските прислужници с котле велов нектар. Човеците и кхюините се събраха около масата. Но Дуер виждаше, че Одзава се чувства като него. Нито един от двамата нямаше време за еуфорично опиянение. Не и докато се подготвяха за изключително сериозна мисия.

„Жалко“, помисли си Дуер, докато гледаше как трекът напръсква всеки от бокалите със специфичен за расата му спрей от химсинтпръстена си. Скоро опияняващите вещества подействаха и настроението в стаята се повиши. Режещ език се присъедини към групата край котлето и остави тримата човеци сами до прозореца.

— Това е, хубавици мои. Правете го бавно — мърмореше ученият, сключил договор да обучава кхюинските деца на четене и математика — дълга и търпелива задача, като се имаха предвид десетилетията, които ларвите прекарваха в мътната си обвивка, поглъщаха яйца от насекоми и бавно поемаха мисловните навици на разумните същества. За огромна изненада на Дуер, господин Шед плъзна на лицето си функциониращ рюк. В последно време повечето от симбионтите бяха в летаргия или дори умрели.

Дуер се втренчи през прозореца, набръчкана изпъкнала леща със счупена дръжка. Мазен басейн изпълваше средата на другата стая и в него се различаваха неясни фигури, които се щураха насам-натам, сякаш в нервно търсене. Няколко дни по-рано това можеше и да са били любимите ученици на господин Шед и някои от тях отново щяха да бъдат, след като молтираха във възрастни кхюини. Но тази игра се бе повтаряла и преди милиони години, много преди да се намесят патроните на кхюинската раса и да направят от тях пътуващи сред звездите. Всичко това притежаваше своя собствена кървава логика.

— Точно така, деца, правете го внимателно…

Изпълнената с надежда въздишка на Шед се превърна във вик, когато езерото изригна. От водата с грохот изскочиха напомнящи на червеи, преплетени помежду си фигури. Дуер зърна една от тях, която беше вече почти петстранна и с три крака, които се размахваха под блестяща светлосиня черупка. По новата коруба се виждаха синкави следи от скорошни драскотини. Отзад се влачеше бяла тъкан — обвивката на ларвата, от която създанието трябваше да се освободи.

Легендите твърдяха, че кхюините, които продължаваха да пътуват сред звездите, можели да облекчават този преход — с машини и изкуствена среда, — но на Джиджо молтирането беше почти същото, като по времето, когато са били умни животни, ловуващи в плитчините на родния си свят.

Дуер си спомни как се бе прибрал, облян в сълзи, след като за първи път бе видял молтиране. Ларк му бе обяснил: „Разумните раси имат многобройни начини за възпроизводство. Някои съсредоточават всичките си усилия върху няколко малки, които обичат от самото начало. Всеки добър родител би умрял, за да спаси детето си. В този си така наречен «емоционален подход» хууните и г’кеките са като човеците.

Урсите се размножават почти като рибите в морето — това е «сдържаният подход». Те оставят многобройното си потомство да живее в храстите, докато оцелелите не успеят да открият по миризмата пътя до кръвните си родственици. Всички човешки заселници са смятали това за безсърдечно, докато много от урсите наричали нашия обичай параноичен и сантиментален.

Кхюините заемат междинно положение. Те се грижат за своите малки, но също знаят, че много от всяко поколение трябва да умрат, за да могат да живеят другите. Това е тъга, която изпълва кхюинската поезия. Всъщност, аз смятам, че най-мъдрите от тях разбират по-добре живота и смъртта, отколкото би могъл който й да е човек.“

Понякога Ларк се увличаше. И все пак Дуер откриваше истина в думите на брат си. Скоро от влажните ясли щяха да изпълзят представителите на ново поколение и щяха да се окажат в свят, който щеше да изсуши корубите им и да ги превърне в граждани. Иначе не би имало нито един оцелял. И в двата случая скръбта и радостта бяха толкова силни, че всеки, който носеше рюк като господин Шед, трябва да беше луд или мазохист.

Някой го докосна по ръката. Данъл му даде знак — бе време любезно да си тръгнат, преди да се възобновят ритуалите. Имаха работа. Трябваше да подготвят провизии и оръжие, както и Наследството, което щяха да отнесат отвъд планината.

Тази сутрин Лена Стронг се бе върнала от Поляната с друга млада жена, която Дуер с потръпване разпозна — Дженин, една от едрите сестри Уорли, — наред с пет магарешки товара книги, семена и зловещи запечатани туби. Беше очаквал да дойде и Рети, но Лена им съобщи, че мъдреците са решили да поговорят още с преждевремското момиче.

Нямаше значение. С или без нея за водач, Дуер напълно отговаряше за отвеждането на малката експедиция до целта й.

А когато стигнеха там? Щеше ли да има насилие? Смърт? Или смело начало?

Той въздъхна и се обърна да последва Одзава.

„Сега никога няма да разберем кой ще се окаже прав: Сара или Ларк. Дали Шестте са поели по правия, или по кривия път.

Отсега нататък значение ще има единствено оцеляването.“

Зад него господин Шед притисна и двете си ръце към изпъкналия прозорец. Гласът му бе предрезгавял от тревога за малките същества, които не му принадлежаха — нито да ги обожава, нито законно да оплаква живота им.