Дейвид Брин
Звездният риф (58)

Сара

Разстоянието от работилницата на Енгрил на канала Пимин до болницата, в която Пзора беше отвел предишния ден Непознатия, бе съвсем малко. Сара и Енгрил се договориха да се срещнат с Блур Портретиста. Нямаше много време. Навярно идеята на Сара беше глупава или непрактична, но нямаше да има по-удобна възможност да я осъществи и по-подходящ човек, пред който да я изложи, от Ариана Фу.

Трябваше да се вземе решение. До този момент предзнаменованията не бяха добри.

Последната вечер пратениците от Доло се бяха събрали в кръчмата до урския квартал, за да разкажат какво е научил всеки от тях след пристигането на „Хуаф-уоа“. Сара показа току-що отпечатаното от Енгрил копие от съобщението на мъдреците, като очакваше да шокира другите. Но до тази вечер дори Пзора вече знаеше повечето подробности за събитията.

— Виждам три възможности — беше казал навъсеният фермер Джоп, като отпиваше от кана с кисело маслено мляко. — Първо, че всичко е проклета от Яйцето лъжа. Корабът наистина е от великите Институти, скоро ще бъдем съдени, както твърдят Свитъците, но мъдреците разпространяват долни приказки за бандити, за да оправдаят свикването на опълчението и подготовката за война.

— Това е абсурд! — бе възразила Сара.

— О, нима? Защо тогава са свикани всички подразделения? Човеците във всички селища правят учения. Урската кавалерия хвърчи във всички посоки, а хууните смазват старите си катапулти, сякаш могат да обстрелват звездния кораб с камъни. — Той поклати глава. — Ами ако мъдреците си въобразяват, че можем да окажем някаква съпротива? Не за пръв път водачите ни полудяват от приближаващия се край на дните на скромната им власт.

— Ами онези рисунки? — попита танцьорът на скривен Факун. Г’кекът докосна едно от копията на Енгрил, изобразяващо двама облечени в комбинезони човеци, които нахално наблюдаваха гледки, едновременно нови за тях и смешни в очите им.

Джоп сви рамене.

— Дори самата мисъл за това е нелепа. Какво ще правят тук човеци? Когато предците ни напуснали Земята с престаряла разнебитена щайга, нито един човешки учен не е разбирал как действа. Хората там не биха могли да достигнат галактянските технически стандарти поне за още десет хиляди години.

Сара видя, че Длетото и хуунският капитан реагират с изненада. Онова, което каза Джоп за човешката техника по времето на заминаването в изгнание, не бе тайна, но те сигурно трудно можеха да си го представят. На Джиджо земянитите бяха инженерите, онези, които най-често предлагаха отговори.

— А кой ви искал да извърши такава изнана? — попита Улгор, като наведе коничната си глава. Сара долови напрежението в позата на урса. „Леле“, помисли си тя.

Джоп се усмихна.

— Ами, може би някоя група, която вижда в хаоса възможност да опетни нашата чест и да използва последния шанс за отмъщение, преди Деня на Страшния съд.

Човеци и урси се спогледаха, всеки от тях показал зъбите си, което можеше да се възприеме двусмислено — или приятелски, или заплашително. Сара благославяше неразположението, накарало почти всички рюкове да се свият и да изпаднат в летаргия. Симбионтите нямаше да преведат неясно настроението на Джоп и Улгор.

В този момент между двамата бликна струя възрозова пара със силен сладникав мирис. Джоп и Улгор отстъпиха от облака в противоположни посоки и запушиха носовете си.

— Опа! Изразявам разкаяние от наша/моя страна. Този смилателен пръстен от купчината продължава да задържа, обработва и унищожава богатството на хубавата хуунска корабна храна.

— Какво щастие за теб, Пзора — спокойно каза капитанът на „Хуаф-уоа“. — Що се отнася до разисквания въпрос, ние все пак трябва да решим какъв съвет да пратим в Доло и селищата по горното течение на Рони. Затова нека попитам Джоп… Хрррм… Ами ако направим по-просто предположение — че почитаемите мъдреци не ни мамят, хрр?

Фермерът продължаваше да размахва ръка пред носа си и кашляше.

— Това ни довежда до възможност номер две — че ни изпитват. Денят най-после дойде, но благородните галактяни не са решили какво да правят с нас. Може би великите Институти са наели човеци-актьори, които да изиграят тази роля, като ни предлагат възможност да наклоним везните в наша полза с правилни действия или обратното, ако не постъпим както трябва. Що се отнася до съвета, който да пратим нагоре по реката, аз смятам, че трябва да препоръчаме разрушаването да продължи според древния план!

Длетото, младият кхюински пратеник, отстъпи назад на три крака и повдигна синята си коруба, като се запъваше и съскаше, така че първите му опити да започне наоанглически се провалиха. Той премина на галактически две.

— Безумие ти проявяваш! Такова (побъркано) нещо как можеш да казваш? Нашият могъщ язовир (прелестен на вид и мирис) трябва да изчезне? Поради каква причина, щом нашето (незаконно) съществувание на Джиджо вече е известно?

— Наистина, ние не можем да скрием престъпното си колонизиране — поясни Джоп. — Но можем да започнем да унищожаваме следите си на този разранен свят. Като проявим добрите си намерения, ние ще докажем, че сме достойни за снизхождение. Онова, което не трябва да правим — а се страхувам, че нашите мъдреци мотат да се заблудят, — е да оказваме каквато и да е помощ на тези човеци, преструващи се на генни пирати. Никакви подкупи или услуги, тъй като и това сигурно е част от изпитанието ни.

Улгор съмнително изсумтя.

— А третата възножност? Ани ако в крайна снетка се окаже, че наистина са фрестъфници?

Джоп сви рамене.

— Тогава е валиден същият отговор. Пасивна съпротива. Ще се скрием извън селищата. Ще разрушим нашите градове…

— Ще изгорим библиотеките — прекъсна го Сара и Джоп погледна към нея, след което кратко кимна.

— Преди всичко останало. Те са корените на суетата. Нашите безумни опити да останем цивилизовани. — Той махна с ръка към старата буюрска зала, превърната в кръчма. Покритите със сажди стени бяха украсени с копия, щитове и други сувенири от кървавата обсада на гр. Тарек. — Цивилизовани! — отново се изсмя фермерът. — Ние сме като папагалски бълхи, повтаряме стихове, които не разбираме, и патетично имитираме могъщите. Ако наистина са дошли пирати, тези суети могат само да ни попречат да се скрием. Единственият ни шанс да оцелеем е да се слеем с животните на Джиджо. Да станем невинни като глейвърите в тяхното благословено спасение. Спасение, което вече можехме да сме постигнали, ако човеците не бяха отблъснали природата с така нареченото си Велико отпечатване. Ето, сами виждате, че няма значение — заключи със свиване на рамене той. — Дали посетителите от небето са благородни съветници от Института по миграциите, или ужасни престъпници, които дебнат из космоса. Във всички случаи те са нашата най-после пристигнала присъда. Единствената ни възможност остава същата.

— Започваш да говориш като Ларк — смаяно поклати глава Сара.

Но Джоп не откри в думите й никаква ирония. Неговата крайност се беше усилвала с всеки изминал ден, откакто оглушителният, ужасяващ призрак разтърси дървесните ферми и раздра небето с бурната си, огнена следа.

 

 

— Лоша работа — каза на Сара Длетото по-късно вечерта, след като Джоп отиде на среща с негови приятели и сподвижници. — Очевидно е уверен в логичността и добродетелта си — като сива царица, непоколебимо убедена в собствената си правота.

— Самодоволството е чума, която поразява всички раси, освен треките — отвърна Факун и наклони две от очните си стълбчета към Пзора. — Твоят народ има щастието, че му е спестено проклятието на егоизма.

Долоският аптекар тихо въздъхна.

— „Аз“/ние ви съветваме да не правите прости заключения, скъпи приятели. Твърди се, че някога и ние също сме притежавали този талант, чийто спътник е дарбата/проклятието на амбицията. Да я изрежем от нашата природа е означавало да се откажем от някои от най-великите си съкровища, от нашите най-прекрасни пръстени. Едва ли е било лесно да го сторим.

Едно от нещата, от които ние/„аз“ се боим най-много при възстановяването на контакта с галактяните, е нещо, което вие, другите видове и същества, може би няма да разберете — страхуваме се да не се изкушим от примамливо предложение.

Страхуваме се от предложението да бъдем направени едно цяло.

 

 

Болницата беше пълна с колела — с г’кекски лекари и пациенти в инвалидни колички. Много от трекските аптекари използваха скутери и се движеха по-бързо, отколкото иначе. Не бе странно, че гладката геометричност на градския живот се харесваше на две от Шестте.

Стаята на Непознатия се намираше на петия етаж и гледаше над мястото на сливане на Рони и Бибур. Виждаха се и скритите под камуфлажна зеленина два ферибота, които сега работеха само през нощта, тъй като самосформирали се граждански групи за контрол бяха заплашили, че ще ги изгорят, ако пътуват и денем. А тази сутрин пристигна потвърждение от Поляната. Висшите мъдреци също не искаха Шестте да разкриват излишни признаци за наличие на техника. „Не разрушавайте нищо. Скрийте всичко.“

Така чувството за смут сред обикновения народ само се усили. Това беше ли Денят на Страшния съд или не? Във всички квартали на града се разнасяха остри спорове. „Нужна ни е някаква цел, която да ни обедини — помисли си Сара, — иначе ще започнем да се разделяме — на кожа и козина, на коруба и спици.“

Един трекски придружител я отведе до самостоятелната стая, която бяха дали на Непознатия. Щом тя влезе, тъмнокожият мъж вдигна поглед и се усмихна с очевидна радост. Той остави настрани молив и бележник от светла хартия, върху който Сара зърна картината, разкриваща се от прозореца — един от димящите фериботи, очертан с фини светлосенки. На стената беше забодена друга рисунка — тя изобразяваше концерта на „Хауф-уоа“, уловила нежния епизод насред разгара на кризата.

— Благодаря ти, че дойде — каза възрастна, светлолика жена, седнала до леглото на Непознатия, която изненадващо приличаше на пъстър г’кек със сепващите си сини очи и с начина, по който инвалидната количка очертаваше завитата й с одеяло фигура. — Постигнахме известен напредък, но има неща, които исках да опитам чак след като дойдеш ти.

Сара продължаваше да се чуди защо от всички хора именно Ариана Фу проявяваше интерес към ранения мъж. След като Лестър Камбъл и повечето други мъдреци ги нямаше, тя бе най-високопоставеният човешки учен, останал от тази страна на Библос. Можеше да се предполага, че в момента има по-неотложни задачи от това да съсредоточава силния си интелект върху проблема за произхода на Непознатия.

Лекарят г’кек се придвижи напред и каза с мек, обработен акцент:

— Първо, Сара, те моля да ни кажеш спомняш ли си нещо повече за вида на нашия пациент в онзи ден, в който си го измъкнала от блатото, цял в рани изгаряния?

Тя безмълвно поклати глава.

— А дрехите му, изобщо ли не ги намерихте?

— Имаше някакви дрипи, почти съвсем овъглени. Изхвърлихме ги, докато лекувахме изгарянията му.

— В бъчвите за отпадъци ли ги изхвърлихте? — нетърпеливо попита той. — В същите онези бъчви, които в момента са на борда на „Хауф-уоа“?

— По тях нямаше украшения и копчета, ако това търсиш. Дрипите отидоха за рециклиране, което при старите тъкани означава, че са отишли право в Смилачната машина на баща ми. Щяха ли да помогнат с нещо?

— Навярно — очевидно разочарована отговори възрастната жена. — Опитваме се да предвидим всички възможности.

Ръцете на Непознатия лежаха скръстени в скута му, а очите му се местеха насам-натам и се съсредоточаваха върху лицата, сякаш беше очарован не от думите, а от самите звуци.

— Можете ли — Сара преглътна, — можете ли да направите нещо за него?

— Зависи — отвърна лекарят. — Всички изгаряния и контузии зарастват нормално. Но и най-добрите ни мехлеми са безполезни за структурните увреждания. Нашият загадъчен гост е загубил част от лявото полукълбо на мозъка си, сякаш е била откъсната от някаква ужасна хищна птица. Сигурен съм, че това е участъкът, в който вие, човеците, оформяте речта.

— Има ли някакъв шанс…

— Да възстанови онова, което е загубил ли? — Г’кекът преплете две от очните си стълбчета — жест, равносилен на свиване на рамене, който никога не бе станал модерен сред другите раси. — Ако беше по-млад или от женски пол, можеше да стане известно прехвърляне на говорна способност към дясното полукълбо. При някои жертви на удари е така. Но при възрастни мъже, чиито мозъчни структури са много устойчиви, уви, това се случва изключително рядко.

Светлината в тъмните очи на Непознатия бе измамна. Мъжът дружелюбно се усмихваше, сякаш те разговаряха за времето. Постоянната му жизненост разкъсваше сърцето на Сара.

— Не може ли да се направи нещо?

— Някъде из Галактиката, навярно. — Това беше стар израз, почти обичаен, когато някой отправеше укор към границите на първобитните умения на Склона. — Но ние не можем да направим нищо повече. Не и тук.

В гласа на лекаря имаше нещо. И четирите му очи гледаха навътре — както човешко същество оглежда ноктите си, докато чака някой друг да каже не изреченото. Сара погледна към Ариана Фу, чието лице беше спокойно.

Прекалено спокойно. Сара се улови за намека на лекаря.

— Не говориш сериозно.

Старата жена за миг затвори очи. Когато отново ги отвори, те предизвикателно блестяха.

— Получи се съобщение, че нашествениците разпитват народа, като печелят привърженици с лекарства, отвари и чудодейни церове. От Тарек и други градове без разрешение вече са потеглили кервани от сакати и болни, които се влачат по тежкия път в отчаяно търсене на изцеление. Признавам, че тази идея хрумна дори и на мен. — Тя повдигна тънките си като пръчки ръце от крехкото си тяло. — Мнозина могат да умрат по пътя, но какво значение има тази опасност в сравнение с изкушението на надеждата?

— Мислиш ли, че чужденците могат да му помогнат? — след кратко мълчание попита Сара.

Ариана сви рамене по хуунски маниер, надула бузите си с въздух.

— Кой знае? Честно казано, съмнявам се, че дори галактяните са в състояние да излекуват такова увреждане. Но е възможно да имат средства, които да подобрят състоянието му. Във всеки случай, ако подозрението ми се окаже вярно, всички догадки са излишни.

— Какво подозрение?

— Че нашият Непознат изобщо не е беден Дивак.

Сара я зяпна, после запремигва.

— Ифни — прошепна тя.

— Наистина — потвърди Ариана Фу. — Какво ще кажеш, да проверим ли дали нашият гост наистина ни е доведен от богинята на късмета и промяната?

Сара едва успя да кимне. Докато възрастната жена търсеше нещо в чантата си, тя си помисли: „Сигурно затова всички са изпитвали към нея страхопочитание, когато е, била главен човешки мъдрец, преди Камбъл. Казват, че гениалността е умението да виждаш очевидното. Сега зная, че е вярно.

Как може да съм била толкова сляпа!“

Ариана извади няколко от листата, неотдавна копирани на машината на Енгрил.

— Мислех си да помоля някой чувствителен да присъства, но ако съм права, трябва да го пазим в тайна. Затова ще се задоволим да наблюдаваме реакцията му. Спомни си, че вероятно той е единственият в Тарек, който още не е виждал това. Сега всички внимавайте, моля.

Тя приближи количката си до пациента, който внимателно наблюдаваше как Ариана поставя една от страниците върху завивката му.

Усмивката му постепенно избледня, когато взе рисунката и докосна фините линии. Планини заобикаляха кръгла долина с повалени дървета — и по средата дебело копие, със стърчащи от него шипове, чиито очертания Сара за пръв път бе видяла да се носят над разтърсващия й се дом. Треперещите пръсти на Непознатия проследиха заоблените криви. Усмивката му беше изчезнала, заменена от болезнено объркване. Сара усети, че той се опитва да си спомни нещо. Очевидно картината му бе позната и нещо повече, много повече.

Непознатия вдигна поглед към Ариана Фу. Очите му бяха изпълнени с болка и въпроси, които не можеше да постави.

— Какво доказва това? — със свито сърце попита Сара.

— Изображението на кораба го тревожи — отвърна Ариана.

— Както би тревожило и всеки мислещ представител на Шестте — отбеляза Сара.

Старата жена кимна.

— Очаквах по-радостна реакция.

— Мислиш, че е един от тях, нали? — попита Сара. — Мислиш, че, се е разбил в тресавището на изток от Доло с някаква летяща машина. Че е галактянин. Престъпник.

— Като се има предвид съвпадението във времето, това изглежда най-простата хипотеза — абсолютен непознат, когото намират сред блатата, обгорен и с рани, каквито лекарите ни никога не са виждали. Хайде да опитаме с нещо друго.

Следващата рисунка показваше същата малка долина, но на мястото на звездния кораб стоеше онова, което мъдреците наричаха „изследователска станция“, изпълняваща задачата да анализира джиджоския живот. Заинтригуван и навярно малко уплашен, Непознатия подробно разгледа черния куб.

Накрая Ариана му даде скицата с двете фигури със силни, уверени лица. Двама души, които бяха изминали сто хиляди светлинни години, за да плячкосват.

Този път той рязко ахна. Непознатия се втренчи в хората, като докосваше емблемите по техните изследователски комбинезони. Нямаше нужда от свръхестествена чувствителност, за да се прочете отчаянието в очите му. С несвързан вик раненият смачка рисунката и я хвърли на пода, после скри очите си с ръка.

— Интересно. Много интересно — промърмори Ариана.

— Не разбирам — въздъхна лекарят. — Това означава ли, че не е от Джиджо?

— Боя се, че е прекалено рано да се каже — поклати глава тя. — Но да речем се окаже, че наистина е от Петте галактики? Ако пиратите търсят свой загубен другар и ние им го предложим в размяна, можем да спечелим преимущество.

— По дяво… — започна Сара, но възрастната жена продължи на глас:

— Уви, като съдя по реакцията му, не бих казала, че гори от нетърпение да се върне при загубените си приятели. Мислите ли, че може да е избягал техен противник? Че някак си е оцелял, след като са го затворили и даже са се опитали да го убият, само ден или два преди да се приземи нашественическият кораб? В такъв случай каква ирония е, че точно сериозното му нараняване му попречи да го каже! Чудя се дали не са го направили те… както варварските царе на старата Земя са имали навика да изтръгват езика на врага си. Какъв ужас, ако се окаже вярно!

Изредените от възрастната жена възможности за миг замаяха Сара. Последва продължително мълчание. Накрая лекарят го прекъсна.

— Твоите размисли ме заинтригуваха и ужасиха, стара приятелко. И все пак сега трябва да те помоля повече да не вълнуваш пациента ми.

Но дълбоко замислена, Ариана Фу само поклати глава.

— Мислех си веднага да го пратя на Поляната. Да оставя Вуббен и другите сами да решат какво да правят после.

— Наистина ли? Никога не бих ти позволил да местиш един толкова сериозно…

— Разбира се, възможността да му предложим лечение на голактянско равнище би била чудесна и ще съчетае прагматизма с любезността.

Устният отвор на г’кекския лекар беззвучно се отваряше и затваряше, докато той се мъчеше да проумее логиката на Ариана. Накрая очните му стълбчета тъжно се свиха.

Старата жена въздъхна.

— Уви, въпросът е спорен. От онова, което видяхме, много се съмнявам, че нашият гост тук би искал да го направи.

Сара се готвеше да й каже докъде би могла да стигне самата тя със своето намерение да се меси в живота на мъжа. Но точно тогава обектът на обсъжданията им протегна ръка и погледна към двете жени. После взе една от рисунките.

— От-тив…? — Той преглътна и челото му се смръщи в дълбока съсредоточеност.

Всички очи бяха насочени към него. Мъжът взе една от рисунките, която изобразяваше звездния кораб сред повалените дървета, и заби показалец в нея.

— О-от-тив!

После умолително срещна погледа на Сара. Гласът му се превърна в шепот.

— Отивам.

 

 

След това обсъждането на плана на Сара изглеждаше почти маловажно. „В края на краищата, няма да се върна в Доло със следващия кораб. Отивам да видя чужденците.

Горкият татко. Единственото, което винаги е искал, е да отгледа купчина нормални малки майстори на хартия. Сега наследниците му до един хукват с всички сили в лапите на опасността!“

Пристигнаха Енгрил и Блур Портретиста, които носеха преносими оръдия на различните си изкуства.

Блур беше нисък, светлокож мъж с къдрава руса коса, която се спускаше до раменете му. Целите му ръце бяха на петна от годините, прекарани в приготвяне на деликатните разтвори, необходими за изкуството му. Той протегна метална плака с големината на дланта му, по която блестяха фино гравирани линии и вдлъбнатини. Под определени ъгли тези врязани с киселина контури се сливаха и оформяха изпъкващи профили от сенки и светлина.

— Нарича се „техника на Дагер^[1]“ — поясни той. — Всъщност е съвсем прост начин за създаване на постоянни образи. Един от първите методи на фотографията, изобретявани от вълконските човеци на старата земя. Или поне така твърдят нашите справочници. Днес вече не го използваме, защото с хартия става по-бързо и по-сигурно.

— А и хартията се разпада — прибави Ариана Фу, като въртеше плаката в ръце. Върху метала беше гравиран високопоставен урски воин. На гърба й в официална поза бяха застанали двамата й съпрузи. Гъвкавата шия на женската бе представена с резки, зигзаговидни ивици. Тя държеше голям лък, сякаш люлееше, любимата си дъщеря по мирис.

— Наистина — потвърди портретистът. — Абсолютно сигурно е, че фината хартия, произвеждана от бащата на Сара, се разпада за по-малко от век и не оставя следи, които да издадат потомците ни. Този пробен дагеротип е един от няколкото, които не са били пратени в бунищата, след като нашите укрепнали Общности започнали да проявяват по-голямо уважение към Закона. Имам специално разрешение да задържа този превъзходен образец. Виждате ли фините детайли? Датира отпреди третата урско-човешка война. Мисля, че е изобразен вождът на сулските племена. Обърнете внимание на татуировката. Великолепен дагеротип. Реалистичен и чист като в деня, в който е бил направен.

Когато Ариана й подаде пластината, Сара се наведе напред.

— Оттогава някой на Джиджо използвал ли е метода?

Блур кимна.

— Всички членове на моята гилдия създават по един дагеротип като част от майсторския си изпит. После почти всички се пращат в Бунището или се дават на ковачи за претопяване, но умението се запазва. — Той взе чантата си и отвътре се разнесе дрънчене на шишета. — Тук има достатъчно киселина и фиксаж, за да обработя и направя няколко десетки плаки… но имам само двайсетина от самите пластини. Ако ни трябват повече, можем да ги поръчаме в гр. Овум или в някоя от ковачниците на вулканите.

Сара усети, че я потупват по рамото и се обърна, за да види, че Непознатия протяга към нея ръка. Тя му подаде малката фотография и той проследи с пръсти фино гравираните линии.

Сега, след като беше чула теорията на Ариана, всичко, което правеше раненият, като че ли имаше различен смисъл. Дали в момента не се усмихваше на първобитността на този фотографски метод, или изразяваше възхищението си от хитроумността му? Или в очите му искреше удоволствие от изобразения варварски воин, чийто лък и копие са всявали ужас през онази епоха на героични битки преди десет поколения?

Ариана Фу потърка брадичката си.

— Двайсет плаки. Да предположим, че направиш качествени снимки само с половината…

— Великодушна оценка, твоя мъдрост, тъй като методът изисква продължителен период на експониране.

Ариана изсумтя.

— Тогава пет-шест добри резултата. И няколко трябва да бъдат предадени на нашествениците, за да повярват на заплахата.

— Могат да се направят копия — отбеляза Енгрил.

— Няма да имаме нужда от копия — отвърна Сара. — Те ще трябва да приемат, че имаме много други. Важното е дали тези снимки могат да издържат милион години.

Портретистът издуха с уста падналия над челото му рус кичур. От гърлото му се разнесе тих, задавен звук, който напомняше на кхюйнска въздишка.

— При съответните условия на съхранение този метал се покрива, с чудесен оксиден предпазен пласт… — Той нервно се засмя и премести поглед от Сара към Ариана. — Не говориш сериозно, нали? Едно е да блъфираме. Достатъчно сме отчаяни, за да се хващаме за сламки, но наистина ли си представяш, че можеш да пазиш някъде свидетелства до следващата галактянска проверка?

Г’кекският лекар изви две от очните си стълбчета, за да погледне в противоположни посоки.

— Излиза, че сме навлезли в съвсем различна ерес.